Блог на Павел Николов: ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ

Когато в началото на XIX в. била преведена и публикувана етиопската „Книга на Енох“, изследователите веднага забелязали в нея десетки съвпадения с Новия завет. Затова книгата не предизвикала особен интерес. Сметнали, че това е някакъв късен постхристиянски текст, написан под влиянието на Новия завет. Защото в противен случай трябвало да се предположи, че Новият завет е написан под влиянието на „Книгата на Енох“!

Но след като в Кумран била намерена „Книгата на Стражите“, станало ясно, че това просто не е така. Кумран бил унищожен от римляните по време на Юдейската война и никакви книги, написани по-късно от 70 г. там просто нямало. Следователно „Книгата на Стражите“ е била написана преди книгите на Новия завет!

Тогава католическият свещеник отец Милик, на когото в Кумран било поръчано да изследва „сектантската“ литература, избрал друг път. Той се постарал да датира „Книгата на Стражите“ колкото се може по-рано. Няколко десетилетия Милик се потял над съчинение, което трябвало да посочи, че тази книга е написана далече през V в. пр. н. е. Задачата се оказала непосилна, съчинението останало недовършено и в края на краищата отец Милик датирал текста като написан през първата половина на II в. пр. н. е. [1].

Тази датировка разделяла надеждно кръвожадните кумрански текстове, в които праведността се състои в това да се режат гърлата на грешниците, от времето, когато живял проповедникът на мира и любовта Исус Христос.

Тя превръщала също така праотеца Енох в абстрактен литературен персонаж. Според отец Милик в пустинята живеела някога мирната секта на есеите, която от време на време имала навика да пише неизвестно защо разни книги от името на Енох. Този Енох нямал никакво отношение към реалността – той умрял в далечното минало. И мирните есеи нямали никакво отношение към клането, станало през I в. „Синът на Велиал“, с когото се борели, бил чиста абстракция. Обещанията да се режат гърлата на противниците и разказите за кървавите преследвания, на които ще бъдат подложени враговете, са просто така, нищо, абстрактни фантазии на една съвсем мирна секта.

Тъй като настоятелната необходимост да се разделят във времето „мирните кумрански есеи“ от „мирния Христос“ не е задача на тази книга, ще се опитаме да датираме „Книгата на Стражите“ и ние [2].

Авторът на „Книгата на Стражите“ живее по време на страшно нещастие, стоварило се върху еврейския народ. Това нещастие носи продължителен, разтеглен във времето и многосериен характер. Това нещастие е толкова голямо, че кара даже ангелите да роптаят. „Ти знаеш всичко, преди да се случи, но не ни казваш нищо“ – възкликват те.

Нещо повече. То е толкова продължително, че много членове на общината, към която принадлежал авторът на „Книгата на Стражите“, се съблазнявали и я напускали. Тези хора, които „не са изтърпели до последно и не са изпълнили Господния закон“, ще бъдат приравнени към грешниците и по време на Страшния съд ги чака ужасен край (Енох, 1:17/4:4).

Много странно е да се търси такъв текст в средата на II в. пр. н. е.

Това не било време на беди. Точно обратното – това било времето на победата на единственото успешно миленаристко въстание в Юдея: въстанието на Макавеите. Това било времето на Юда, който очистил храма от езичниците. на неговия брат Елеазар, който загинал със смъртта на шахид, на Йонатан, предателски убит от елините, и на Симон, който водел победоносен херем, унищожавайки езическите градове около Юдея и изтребвайки тяхното население.

През 60-те и 50-те години пр. н. е. нацията горяла с яркия пламък на успешния фанатизъм и изграждала Божието царство в целия свят. Странно би било Енох да характеризира това време като време на „неправда, която се вършела на земята“.

Но може би „Книгата на Енох“ е написана преди въстанието на Макавеите? Може би този Господ, чието пришествие книгата пророкува, е Юда Макавей, „Свещенният и Великият, Господарят на славата, вечният Цар, който ще слезе, за да посети земята с милост“?

Това също е съмнително предположение.

Както вече казахме, „Книгата на Стражите“ има много характерна и много странна теология. Тя нарича Месията, който ще слезе на земята, Слово, Син на Бога, Господ и Цар.

За нищо подобно Юда Макавей и неговите братя не претендирали. Те не претендирали нито за статута Синове на Бога, нито за статута Слово. Те даже не претендирали за статута Царе! Те управлявали нацията като Първосвещеници. Именно опитът на техните потомци да се обявят за царе довел до граждански войни, отслабване и крах на династията.

Освен това – на което обърнахме внимание – текстовете от II в. пр. н. е., свързани с въстанието на Макавеите, обещават физическо възкресение, а не спасение на душите. Даже в кумранската „Книга за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“, която е от 40-те или 30-те години пр. н. е., не се казва нито дума за отиване на душите на праведниците в Рая. В нея се твърди, че те ще победят съвсем скоро Велиал на земята, а тези, които паднат в битката, ще възкръснат.

От това може да предположим, че още през 40-те години пр. н. е. идеята за спасение на душите не е била позната на юдейските миленаристи. За което съществували сериозни теологични препятствия: вечно живеещата душа е всъщност Бог.

Освен това преследванията на Антиох Епифан били доста краткотрайни. Реакцията на оскверняването на храма била почти незабавна.

А между другото цикълът на Енох свидетелства за продължителен характер на неуспехите. Така в „Книгата на Стражите“ Енох предрича гибел на Шемяза. В тази книга Господ заповядва на ангел Михаил: „Унищожи душите на всички мелези и синове на Стражите“ (Енох, 2:45/10:15). От текста на „Книгата на Стражите“ е ясно, че тази заповед трябва да бъде изпълнена веднага.

Но в „Книгата на Великаните“ се оказва, че заповедта не е изпълнена! Великаните, които трябвало да бъдат убити от ангел Михаил, са все още живи и, нещо повече, водят война с ангелите!

А в „Посланието на Енох“ нещата отиват още по-далече: там изобщо няма нито Стражи, нито техни синове, на които Енох предрича скорошен край. Вместо това той казва, че праведниците ще прережат гърлата на грешниците и еретиците!

Може би „Книгата на Стражите“ е написана още по-рано, както твърди Джордж Никелсбърг, който я поставя в IV в. пр. н. е.? [3]

Но тази датировка е още по-неправдоподобна – не случайно от нея се отказал даже отец Милик.

Работата е в това, че храмовата теокрация, която управлява през IV в. пр. н. е. Юдея, била съвършено нетърпима. Тя старателно пазела своя монопол върху жертвоприношенията на Яхве и твърдяла, че жертвите могат да бъдат принасяни само от потомците на Аарон и само в ерусалимския храм. Именно тя обявила през V–IV в. пр. н. е. за самаряни тези евреи, които говорели на същия език, молели се на същия Яхве и имали същата Тора, но не принасяли жертви в Ерусалим, а в храма на планината Гаризим.

И ето, получава се, че друга група юдеи, които смятали за свещен хребета Хермон и които също отказвали да принасят жертви в Храма, когото наричала нечист и скверен, не била прокълната от тази храмова теокрация и даже не била забелязана.

И при това не може да кажем, че нашата група била малка и незабележима. Тя съществувала навсякъде, където живеели евреи! Сектантските кумрански текстове са написани на много езици. Има различни текстове на арамейски диалекти. В Кумран са намерени откъси от гръцки текстове. Даже в рамките на самата Юдея хребетът Хермон, толкова важен за сектантите, и Кумран били разделени от двеста километра.

При това текстовете на нашата група съобщават за постоянни войни, които водят Синовете на Светлината, и за ответните удари, които им нанасят Синовете на Тъмнината. „Хората, които вършат насилие, търсеха живота ми, защото аз следвах Завета – оплакват се химните на сектантите. – Могъщи хора издигнаха своите лагери срещу мене и ме обкръжиха с цялото си въоръжение. Те сипеха стрели, от които няма излечение, и пламъкът на техните копия бяха като огън, който бушува между дървета“ (IQH, X).

Както виждаме, животът на нашите сектанти не може да се нарече лесен. Те постоянно воювали и постоянно ги преследвали.

Но никакви следи от тези войни кой знае защо не се открива в юдейската история от IV–III в. пр. н. е.! И нашата група смели борци с Велиал изобщо не се проявяват по време на безкрайните войни на Селевкидите и Птоломеите за Юдея!

А какво станало с тази група след това?

Миленаристката династия на Хасмонеите, дошла на власт след въстанието през 167 г. пр. н. е., също била съвсем нетърпима. Хасмонеите градели Божието царство в целия свят, обещавали на своите привърженици възкресение от мъртвите, водели настъпателен джихад, унищожили храма на планината Гаризим и като завзели Юдея и Галилея, ги покръстили в юдаизъм. Но ето че опорната база на нашите фанатици, намиращи се само на двадесет километра от Ерусалим, неизвестно защо не докоснали: и това въпреки двустранната войнственост!

При това светите места на нашата група фанатици (появили се уж през IV в. пр. н. е.) се разполагали в Галилея, покръстена в юдаизъм едва през I в. пр. н. е. Тя наричала основателя си Цадок, който носи същото прозвище, което у Флавий носи „основателят“ на „четвъртата секта“. А нейните текстове били намерени в заетата от „четвъртата секта“ Масада!

Кои са Стражите?

Кои са тези Синове на Бога, всесилни владетели на земята, които затънали в сексуална невъздържаност, жестокост и разкош и които въпреки това помолили Енох да се застъпи за тях и получили отговор: „Няма да имате мир!“ И кои са техните синове, които отново молели Енох да разгадае техните сънища?

Антиох IV Епифан?

Но Антиох никога не се мазнел на еврейските пророци. Напротив, целта му била пълно унищожаване на юдаизма.

Хасмонеите?

Да? Наистина ли?

Еврейски пророк да нарече паднали Синове на Бога единствената победоносна юдейска миленаристка династия, която освен това не претендирала никога за статута на горепосочените Синове?

Ние знаем една-единствена династия, която едновременно ласкаела, примамвала, купувала и преследвала фанатиците миленаристи: това била династията на Ирод и на неговите потомци.

Ние знаем също така една-единствена група фанатици, която дълго, но безуспешно режела гърлата на грешниците без всякакво състрадание към тях: това била „четвъртата секта“.

Именно Ирод претендирал за статута на еврейски Месия. Именно партията на иродианите „смятала Ирод за Христос“. За кумранците Ирод не бил Месия, а Антимесия. Не Син на бога, а Син на Беззаконието. Не Господ, а Шемяза – име, което между другото, не е съвсем име, а нещо като местоимение.

„Шемяза“ може да се преведе като „Той знае името“. Енох нарича своя персонаж „Вие знаете кой“, както Джоан Роулинг нарича Волдемор.

Семейната история на Вие знаете кой съвпада удивително със семейната история на Ирод, както тя се развивала през последните години на неговото царуване. Енох предсказва на Вие знаете кой, че синовете му „ще се избиват взаимно“ и именно това станало с многобройните синове на Ирод от различните му жени: най-големият му син Антипатър, разяждан от завист и жажда за власт, успял да предизвика екзекуцията на двамата си по-малки братя, а след три години, когато интригите му били разкрити, бил също екзекутиран, съвсем малко преди смъртта на Ирод. „По-добре да си свиня на Ирод отколкото негов син“ – отбелязал философски по този повод Октавиан Август.

„Унищожи децата на блудството и децата на Стражите сред хората; изведи ги и ги пусни сами да се погубят, като се избият помежду си“ (Енох, 2:39/10:9) – казва Господ Бог на Гавриил. Това е същото, което се случило с тримата синове на Ирод – Александър, Аристобул и Антипатър – през 7-4 г. пр. н. е.

Но синовете на Ирод били много и след смъртта му Август разделил владенията му между тези, които оцелели: иначе казано – между Архелай, Филип и Ирод Антипа.

Политиката на това второ поколение иродиани по отношение на юдейските миленаристи се характеризирала със същата смес от агресия и увещаване като политиката на Великаните, синовете на Стражите, по отношение на Енох.

Един от нашие добри източници в дадения случай са синоптичните евангелия, според които Ирод Антипа, тетрархът на Галилея, се подлизва на Йоан Кръстител: „Ирод се страхуваше от Йоан, като знаеше, че той е праведен и свят човек, и го пазеше здраво; и когато го слушаше, вършеше много неща и с удоволствие го слушаше“ (Марк, 6:20). В „Славянския Йосиф“ всичките управляващи потомци на Ирод – Архелай, Филип и Ирод Антипа – се опитват да се договорят с „дивия мъж“. В Кумран се е запазило писмо на един ръководител на сектата до някакъв цар: не е изключено да е адресирано именно до Ирод Антипа.

Историята на Шемяза, на когото Енох предрекъл, че ще види гибелта на синовете си, които ще се избиват помежду си, съвсем точно и много специфично напомня семейната история на Ирод.

А историята за Великаните, които изпратили през „голямата пустиня“ вестоносец при Енох, за да изтълкува сънищата им, напомня едно към едно разказа на „Славянския Йосиф“ как „дивият мъж“ изтълкувал сънищата на потомците на Ирод.

„Дивият мъж“ бил извикан да изтълкува съня на тетрарха Филип и в отговор му предсказал смърт и позор. Енох бил извикан да изтълкува сънищата на Великаните и в отговор им предсказал смърт и позор.

Наш по-напреднал текст е „Посланието от Енох“. Този текст има значително по-прогресивна теология. В него Раят е разположен на небето, не на земята, душите в него се превръщат в ангели, а не стърчат около някакъв „извор, над който се лее светлина“.

Но затова пък този текст не съдържа нито дума за Стражите и за Великаните. Ние можем да предположим, че това е просто защото е написан след 44 г., когато Юдея минала под пряката власт на римляните и предсказанието за падението на съвършено конкретна династия, представителите на която претендиране за статуса на Синове на Бога, било заменено с общи изобличения на алчни грешници.

Съвсем не случайно Енох говори, че падналите ангели научили хората да ядат месо: ще напомним, че „дивият мъж“ не ядял месо. Това твърдение на Енох противоречи на Тората, според която употребата на месо е разрешени лично от Господ, но след потопа (Битие, 9:3). То обаче помага да се разбере защо последователите на „дивия мъж“ не ядели месо.

И съвсем не случайно „дивият мъж“ в „Славянския Йосиф“ казва на своите съдии: „Няма да ви се разкрие тайната.

Това изречение ни отправя към главното съобщение на книгата на Енох. Именно Енох открива на своите слушатели удивителна, невероятна, нечувана до това време в юдаизма тайна и тази тайна се състои в това, че няма да умрат, а ще отидат в Рая. На тези, които се опитат да съдят „дивия мъж“, тази тайна няма да бъде открита и затова те са обречени.

Тук, между другото, се срещаме отново с косвено доказателство за оригиналността на „Славянския Йосиф“: много трудно е да си представим как нашият хипотетичен „преводач от XII в.“, чиято просветителска дейност сред дивите славяни описва така трогателно Джон Мартин Крид, е отишъл преди да подправи своя текст за малко в Палестина, влязъл е там в пещерите на брега на Мъртво море, които ще бъдат открити едва след осем века, и като съобразил, че книгите на Енох са централни за кумранците, е вложил в устата на „дивия мъж“ два ключови термина – за „тайната“ и за „плодовете на дървото“, единият от които описва същността на учението на Енох, а другият – същността на начина му на живот.

Една от удивителните особености на християнската библеистика се състои в това, че повечето религиозни текстове се изучават от нея като самостоятелни ефирни същности, напълно отделени от реалния живот.

При този подход еволюцията на идеите се превръща в умозрителна еволюция. Тя се развива в безвъздушното пространство. Получава се така, че идеите се изменят, размножават се и се трансформират от само себе си.

Това е несъмнено така, ако става въпрос за научни идеи. Що се отнася до религиите – в тях няма никаква самостоятелна еволюция. Еволюцията на религиите е еволюция на фалшивите новини. Това е еволюция на пропагандата.

Пропагандата не може да се проучи откъснато от реалността. Агитационната пропаганда е винаги реакция на напълно конкретни предизвикателства.

В предходната книга се опитахме да докажем, че идеята за Господ Месия от дома на Давид сред кумранците не е била абстрактна религиозна идея. Тя съществувала, защото ръководителят на кумранската община претендирал, че произлиза от рода на Давид. Смешно е да мислим, че начело на една тоталитарна община, чиито началници били равни на боговете, е стоял някой, който няма нищо общо с жив и действащ Месия.

Идеята за Сина на Безнаконието/Антихриста не възниква сама по себе си. Тя трябвало да обясни дългото и успешно управление на Ирод. Нещо повече, Синът на Беззаконието и падналият ангел Шемяза били тясно свързани помежду си.

Идеята за вечния живот на праведниците също не възникнала сама по себе си. Тя се появила като реакция на няколко десетилетия унизителни поражения.

По същия начин „Книгата на Стражите“ не е абстрактен пример за някаква „енохианска литература“, която несвързани помежду си мечтатели са писали в продължение на стотици години. Това е книга на могъщ пророк и реформатор на тоталитарната секта.

Тази книга отправяла проклятия към съвсем определена династия: династия на управници на Юдея, които претендирали, че са Месии, но в действителност били врагове на Бога.

Тази книга съдържала удивително прогресивна теология. Никаква следа от тази теология няма нито в пророчествата на Даниил, написани през II в. пр. н. е. преди въстанието на Макавеите, нито дори в миленаристките книги, написани след това въстание. Първата следа от тази теология (ако, разбира се, нямаме пред себе си анахронизъм) виждаме в края на управлението на Ирод, когато фарисеите Юда и Мататия, които вдигнали въстание срещу златния орел, обещали на своите последователи спасение на душите. А в „Славянския Йосиф“ те обещали плюс това и Ад за всички, които не се присъединят към тях – точно както се обещава и в „Книгата на Стражите“.

Хасмонеите – единствените представители на династия в историята на Юдея, които водели успешно настъпателен джихад – не разгромили тази секта и даже не знаели за нейното съществуване.

Географията на тази книга е свързана с Галилея и, нещо повече, с хребета Хермон, на който, според „Завещанието на Леви“, имало врата към небето, и със селището Дан в подножието на Хермон, където имало златен телец.

Дан на крайния север и Ветил на крайния юг били две сакрални места за обитателите на царството на Израил. Ветил се споменава пряко в Тората като място, което Яков нарекъл „врата към небето“ (Битие, 28:17), и именно във Ветил отишъл Илия преди да се възнесе на небето (4 Царства, 2:2). Там, във Ветил, живеели „пророчески синове“, които били прекрасно осведомени за това, че Илия ще се възнесе на небето (4 Царства, 2:5).

В древните домонотеистични вярвания на евреите Дан и Ветил, две места, в които имало златни телци, били по всяка вероятност едновременно и две места, където имало врата към небето. Но мистичната традиция за възнасяне на небето бил пряко забранена от монотеистичните реформатори и жертвеникът във Ветил бил разрушен и осквернен от цар Йосия (4 Царства, 23:15). (Йосия не успял да стигне до Дан – по това време той бил отдавна и непреодолимо завзет от асирийците.)

До завоюването от Хасмонеите през I в. пр. н. е. Галилея не познавала монотеизма. Но именно там срещаме огнище на отчаяна съпротива срещу римляните и Ирод. Там през 48 г. пр. н. е. вдигнал въстание предводителят Езекия, там през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод се сражавали до край „разбойници“ и убивали, за да не попаднат в плен, себе си и децата си. Именно в Галилея, край Дан, продължавало да има такива „разбойници“, които избягали във владенията на набатейците, когато Август подарил тези земи на Ирод.

Щом Ирод заминал за Рим през 7 г. пр. н. е., те веднага нахлули обратно в царството му, разрушавайки селата и колейки пленниците, „така че техните беззакония приличали на истинска война“ [4]. Именно там, в Галилея, веднага след смъртта на Ирод вдигнал въстание Юда, потомък на предводителя Езекия – вероятно същият, който през 6 г. вдигнал въстание и срещу преброяването на Квирин.

Трудно е да не свържем тези две обстоятелства – „Книгата на Стражите“, чийто герой слиза от небесата, за да прокълне Стражите, именно в Галилея, и упоритата съпротива срещу Ирод от страна на галилейските разбойници, при това не само в началото на неговото царстване и след смъртта му, а през цялото време на управлението му.

„Книгата на Енох“ предрича на падналия ангел Шемяза, че ще види как синовете му ще се избият помежду си, което се случило през 7-4 в. пр. н. е. Тази книга била написана от името на Предтеча, който нарича Слово и Син на Бога идващия Месия и едновременно с това го нарича човек (а в „Книгата на Ной“ – даже и родственик).

Но – казват ни по подобие на повърхностния отец Милик – този Енох Предтеча няма никакво отношение към Йоан Предтеча. И разказът за това как Великаните, синовете на Шемяза, са изпратили за Енох, за да му разкажат своите сънища, също нямат никакво отношение към разказа на „Славянския Йосиф“ как синовете на Ирод изпратили за „дивия мъж“, за да им изтълкува сънищата!

Съвпадението на терминологията и на теологията на тази книга с Новия завет също, казват е чиста случайност.

И изобщо тази книга не е имала никакво отношение към конкретна секта. Тя просто била книга. Тя била написана случайно. Нещо като роман, който бил познат на всички. Някакъв „енохиански юдаизъм“, който съществувал неизвестно колко време.

Със същия успех можем да изследваме текстовете на Мао Цзедун като разновидност на китайската литература, посветила се от стари времена в търсенето на социална справедливост.

Както вече казахме, съвсем не е случайно, че в мистичната кумранска секта, проповядваща възможността хората да се възнасят на небето, не се намерили книги, написани от основателя на сектата, пророка Цадок, но пък са се намерили цели пет книги, написани от името на възнеслия се на небето Енох.

Авторът на настоящата книга предполага, че пророкът с прозвище Праведник (Цадок), обявявайки се за Енох, е реформирал кумранската секта [5].

А „Книгата на Стражите“ е негова биография. Това е биография на съвсем конкретен пророк, който се появил в Юдея вероятно скоро след смъртта на Ирод. Той се хранел с корени и носел власеница, кръщавал хората в река Йордан, проклел синовете на Ирод вместо да ги благослови и на въпроса на единия от тях: „Кой си ти?“ отговорил гордо: „Аз съм Енаш (или Енох), а бях там, където ме водеше Божият дух“.

Това не е биография в смисъла, в който разбира биографията Плутарх. Нашият герой не разказва къде се е родил и с какви думи е ругаел Архелай.

Това е гностична, или по-точно протогностична биография, в която се казва, че нашият пророк е бил в действителност седми син на Адам и е бил взет в плът на небето. Той заема мястото на ангелите: те паднали, а той, напротив, се възнесъл. В нея се разказва как управляващата династия се опитала да го примами на своя страна, но от името на самия Господ той казал: „Няма да имате мир“.

И освен това в нея се разказва, че той видял с очите си Рая, в който се намират душите на падналите за вярата, и Ада, в който ще отидат тези, които не се включат в борбата.

Можем да си представим какво ободряващо влияние оказало това известие върху сектата, която бил ожесточена, обезсилена и стремително губеща своите привърженици. Те се борели срещу римляните вече петдесет години и всеки ден им обещавали невиждани блага, но все още нищо не се виждало на хоризонта.

Обещали им възкресение от мъртвите, а те не възкръсвали. Обещали им космическо изобилие, а то не идвало. Обещали им през 37 г. пр. н. е., по време на войната срещу Ирод, че Месия от рода на Давид ще убие сина на Велиал, а победил Синът на Велиал.

„Книгата на Стражите“ е нещо повече от още едно нова пророчество.

Това е първият миленаристки текст, в който се казва, че след смъртта си праведниците не просто ще възкръснат, а и ще отидат в Рая.

„Книгата на Стражите“ е нов модел на света. Това е свят, в който човекът се възнася на небето, става безсмъртен и получава ангелско звание. След появата на „Книгата на Стражите“ в юдаизма през I в. избухва взрив от книги, в които се разказва за пророци, възнесли се на небето. На небето се възнасят Авраам и Илия, Барух и Ездра.

„Книгата на Стражите“ създава нов жанр. Също както „Евангелието от Марк“ създава нов жанр и множество подражатели започват да преписват Марк, добавяйки свои теологични акценти, също така нов жанр създава и „Книгата на Стражите“. След нейната поява историята за приключенията на Енох на небето се пише отново и отново, с различни теологични обертонове.

В нашата първа книга ние обърнахме вече внимание на един поразителен факт: а именно – пълната липса в християнската традиция на свещени книги, написани през 30-те и 40-те години на иврит или на арамейски, иначе казано – на езика, на който проповядвал Исус.

Това не е просто невероятно. Това е невъзможно. Християнството принадлежало на две велики писмени традиции: гръцката и еврейската. Никакви позовавания на това, че християните са били неграмотни, не спасяват положението. Книгата за неграмотни означава повече от книгата за грамотни. Книгата за неграмотни се чете на глас. Нейното четене е ритуал, който обединява общината. В юдейската среда книгата е втора след Бога. Да се каже, че неграмотните не се нуждаят от книга, защото не умеят да пишат, е все едно да се каже, че телевизионните зрители не се нуждаят от телевизор, защото не умеят да монтират телевизионни предавания.

Така че „Книгата на Стражите“ е безпрекословно Свещено писание.

БЕЛЕЖКИ

1. T. Milik. Problemes de la litterature henochique a la lumiere des fragments arameens de Qumran. HTR, 64, 1971, 333–378.

2. Тази глава е посветена на Енох, а не на Кумран. Пълният и подробен разбор на датировките на кумранските текстове, включително и радиовъглеродните, ще отложим за следващата книга.

3. George W. E. Nickelsburg. Apocalyptic and Myth in 1 Enoch 6–11. Journal of Biblical Literature. Vol. 96, No. 3 (Sep., 1977). P. 391.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 9, 1.

5. Заради справедливостта можем напълно да допуснем (както правят някои изследователи), че нашият Цадок не е първият Цадок и че в историята на сектата е имало още един негов предшественик, също Цадок, за приемник или даже за инкарнация на когото се обявил нашият герой.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

вторник, май 03, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч