ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ПРОРОК ЦАДОК

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

ПРОРОК ЦАДОК

Докато Антихристът бил жив, пасял мразещия го народ с железен жезъл. След смъртта му страната се взривила.

В Ерусалим добре организирани тълпи от поклонници завзели храма, в Ерихон и Витарамат изгорили дворците на Ирод. Но най-голямото въстание избухнало в Галилея – оперативна база на същите „разбойници“, които убили жените и децата си, само и само да не бъдат пленени от Ирод. Там Юда, потомък на „същия Езекия, който някога начело на разбойническа шайка разорявал страната, но бил победен от цар Ирод“, вдигнал въстание в столицата на Галилея – Сепфорис. Той завзел царския арсенал и въоръжил множество привърженици [1].

Крайните бенефициенти на тези въстания били римляните. В страната били въведени легиони, Сепфорис бил превзет и опожарен, а жителите му били поробени [2].

Като се възползвал от момента, Октавиан Август разделил прекалено голямата, от гледна точка на римляните, държава на Ирод между тримата от останалите му живи синове, а след десет години взел от единия, на име Архелай, неговата част от Юдея и я преподчинил пряко на Квирин, наместника на Сирия.

Този преход на Юдея непосредствено в ръцете на китим, заедно със съпътстващото го данъчно преброяване, предизвикало ново въстание на някой си Юда Галилееца. Именно след подчиняването на Юдея на Квирин, наместника на Сирия, „един именит (ὄνομα) галилеец на име Юда обявил за позор това, че юдеите се примиряват с положението на римски данъкоплатци и признават за свои властелини, освен Бога, и смъртни хора. Той подбуждал своите съотечественици към независимост от римляните и основал особена секта, която нямала нищо общо с останалите“ [3].

Тази „особена секта“ била същата „четвърта секта“, която след това предизвикала Юдейската война.

Краткото съобщение на Йосиф ни поставя в пълна задънена улица. За начало: има голяма вероятност знатният Юда от Галилея, който основал „особената секта“ през 6 г., да е същият Юда бен Езекия, който вдигнал въстание след смъртта на Ирод преди десет години. Така че твърдението на Йосиф за съвсем новата ужасна „четвърта секта“ е малко преувеличено. То е свързано по-скоро не с действителното положение на нещата, а с желанието да се изместят от "четвъртата секта" всякакви подозрения за родство с „мирните есеи“, които съществуват от старо време, отколкото.

Но най-главното е друго. Факт е, че в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий разказва за произхода на „четвъртата секта“ малко по-иначе. Според неговите думи основател на сектата бил не само именитият Юда. Друг неин основател бил фарисеят Цадок [4].

Ще се съгласим, че подобно разногласие е повече от странно. Защото цялата „Юдейска война“ е написана, за да се стовари отговорността за клането върху „особената секта“, която „нямала нищо общо с останалите“.

В „Юдейските древности“ можело да се спомене фарисея Цадок между другото, но в „Юдейската война“ би трябвало да бъде удостоен минимум с отделна глава! Как е станало така, че Йосиф Флавий не споменава в „Юдейската война“ за Цадок? А ако сведения за фарисея Цадок са съществували в „Юдейската война“, кой ги е зачеркнал?

И ако това са направили християните, защо ги е интересувала биографията на ужасния основател на юдейската „четвърта секта“? Откъде накъде ще цензурират сведенията за пророк Цадок?

„Славянският Йосиф“ позволява да отговорим на този въпрос.

Въпросът е там, че той съдържа подробна биография на пророк Цадок, основателя на страшната „четвърта секта“, която започнала плодотворната си дейност в края на царстването на Архелай. Наистина, Йосиф не споменава името на нашия пророк, но да се усъмним, че става дума за Цадок, е доста трудно. Той проповядва същите неща като Цадок и го прави по същото време, когато проповядва Цадок.

Йосиф пише:

„Тогава ходил някакъв мъж по Юдея с чудно облекло. Той носел само власеница, а лицето му било лице на дивак. Като отишъл при юдеите, той ги призовал към свобода, казвайки: Бог ме е пратил, за да ви покажа пътя на закона, който ще ви избави от много властители. И няма никой да владее смъртните освен Всевишния, който ме е пратил” [5].

Този мъж, когото Йосиф не назовава по име, кръщавал хората в Йордан и „като ги потапял, ги наставлявал да се отрекат от злите си дела и казвал, че ще им бъде даден Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни. А той няма да бъде бъде покорен“.

„Дивият мъж“ бил отведен при Архелай. На въпроса: „Кой си ти и откъде си?“ - той отвърнал: „Аз съм Човек, а бях там, където ме водеше Божия Дух и се хранех с тръстикови корени и млади кълнове [5].

Този отговор възмутил събралите се там свещеници, сред които бил Симон от сектата на есеите. „Ние четем всеки ден божествените книги – казал есеят Симон, - а ти излезе днес от гората като звяр и смееш да ни учиш и да прелъстяваш народа с неприличните си думи? И се втурнали да го разкъсат. А той, като ги укорил, казал: няма да ви бъде разкрита тайната, защото не я познахте. Затова ще падне върху вас неизказана пагуба, а заради вас и върху всички хора“.

Опитът на Архелай да осъди страшния пророк (явно с помощта на Синедриона) завършил с неуспех. Той „отишъл от другата страна на Йордан. И никой не смеел да му попречи да прави това, което правел преди“.

Дългият разказ за „дивия мъж“, който се хранел с корени, кръщавал хората в Йордан и призовавал към свобода още в края на управлението на Архелай, не е единственото споменаване на нашия могъщ пророк, когото даже Синедрионът не се осмелил – или не поискал – да осъди на смърт.

Като разказва как тетрархът Архелай бил уволнен през 6 г. за професионална непригодност и как подчинената му Юдея отишла непосредствено под властта на римляните, Йосиф Флавий преминава към дълъг разказ за мирната и изпълнена с любов секта на есеите.

След това се връща отново към „дивия мъж“. Действието става вече през 30-те години и от цялото потомство на Ирод в Палестина по това време управляват само двама. Това са Антипа и Филип, братя на Ирод. Ирод Антипа управлява Галилея и Перея, а Филип – Голанитида, Трахонитида и Батания, иначе казано – Голаните и част от граничещата с тях Йордания.

И именно тетрархът Филип сънувал пророчески сън, каквито пророчески сънища, както знае всеки читател на Стария завет, сънували в изобилие неправедните царе. В съня орел изкълвал двете му очи.

Този сън на Филип бил изтълкуван от явил се при него „див мъж“. Той „дошъл при Филип неповикан и казал: слушай словото Господне! Ето какво означава сънят, който си видял: орелът е твоята кончина, защото тази птица е насилник и хищник. Той е също твоят грях: той ще вземе очите ти, които са твоята власт и твоята жена!“

Предсказанието на „дивия мъж“ било точно: до вечерта Филип починал, а властта му и жена му Иродиада получил Ирод Антипа.

Това отново предизвикало възмущението на „дивия мъж“: женитбата с братова вдовица, която има деца, била забранена от Тората. „Дивият мъж“ изобличил Антипа и в резултат от това вбесеният тетрарх го екзекутирал.

„И бил нравът му чуден, и житието му не като на обикновен човек: той бил като безплътен дух. Не ядял хляб и даже мацá по време на Пасха, казвайки: в памет на Господ, който избави хората от робството, е дадена тази храна и по време за бягството, защото нямало време. Нито вино, нито силни напитки той не позволявал даже да му носят и се гнусял да яде всичко животинско. Той изобличавал неправдата и се хранел само с дървесни издънки” [6].

В този без преувеличения поразителен разказ има няколко важни момента, най-главният и най-спорният от които ще отложим за по-късно, а сега ще поговорим за други.

Първо, от „Славянския Йосиф“ следва, че пророк Цадок, страшният основател на „четвъртата секта“, е много добре познат на християните.

Наистина, той фигурира в евангелията под друго име.

В тях той се казва Йоан Предтеча.

Това е същият човек, който според „Новия завет“ кръстил Исус и го признал за Месия.

Нашият „див мъж“ се държи по същия начин като Йоан Предтеча. Йоан носи власеница и кръщава хората в река Йордан. И проповядвал същото, което проповядва основателят на „четвъртата секта“, фарисея Цадок. Той призовава юдеите към свобода.

Нещо повече. Той проповядва, че юдеите не трябва да се подчиняват на никого освен на Господ и веднага им обяснява, че ще имат „Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни“.

Това е съвсем същото, което каноничният Йосиф говори за „четвъртата секта“.

„Вожд (ἡγεμών) на четвъртата философска школа станал галилеецът Юда – съобщава Йосиф Флавий. - Привържениците на тази секта са по всичко доста близки до учението на фарисеите. Но за тях е характерна необуздана любов към свободата. За единствен свой вожд (ἡγεμών) и властелин те смятат Господ Бога“ [7].

На пръв поглед текстът на Йосиф съдържа съществено противоречие. Йосиф съобщава, че сектата, смятаща за свой единствен хегемон Господ, смятала за хегемон Юда от Гамла.

Това противоречие може да изчезне лесно, ако си представим, че „четвъртата секта“, също както правели кумранците, и също, както парвели християните, смятали своя хегемон Юда не просто за човек, а за аватар на Господа. Именно това ѝ позволявало да съчетава страстния стремеж към свобода с желязната тоталитарна йерархия. „Да отидат на смърт, е за тях нищо, също както се отнасят с безразличие към смъртта на приятели и родственици, само и само да не признаят над себе си върховенството на човек“ [8].

Второ, в този текст на Йосиф Флавий Цадок/Йоан има огромно влияние.

Пред очите си нямаме някакъв маргинален гоис, незабележим за повечето юдеи. Пред нас е могъщ пророк, към когото не са безразлични и Архелай, и Филип. Това е нов Илия, който разобличава смело Ахав, нов Самуил, който сваля и назначава царе.

Трето, „Славянският Йосиф“ приписва именно на този пророк изобретяването на практиката за кръщаване в Йордан с цел да бъдат измити греховете. Тази практика за ежедневно измиване била по-нататък отличителен белег на всички следващи потомци на „четвъртата секта“ – масботеите, есеите, осеите, сампсеите, сабеите, елхасаитите, та чак до мандеите, които до ден днешен живеят сред пясъците на Ирак, и до мюсюлманите, които практикуват пет пъти измиване всеки ден.

Четвърто, „Славянският Йосиф“ и „Новият завет“ се разминават поразително по въпроса за диетата на „дивия мъж“. „Новият завет“ смята, че Йоан се е хранел с акриди, иначе казано – със скакалци, а „Славянският Йосиф“ повтаря няколко пъти, че се е хранел с това, което раждат дърветата.

Както видяхме по-горе, повечето назорейски секти забранявали употребата на животинска храна, а някои, например елхасаитите, не употребявали хляб и се хранели само с плодове. Именно веганска диета спазвали свещениците, за които Йосиф Флавий отишъл да се застъпи в Рим: тези превъзходни хора се хранели с фурми и плодове. Към тази диета се придържал апостол Филип, който ядял само плодове и пиел само вода. Към нея се придържал апостол Тома, който „не ядял и не пиел“, иначе казано – не ядял месо и не пиел вино, и същата формулировка „Деянията на апостолите“ използват, когато говорят за четиридесетте сикарии, които преследвали Павел: те се заклели „да не ядат и да не пият“, иначе казано – да не ядат месо и да не пият вино, докато не убият Лъжеца.

Този отказ от месо и даже от зърнени храни имал дълбоко религиозно значение. Въпросът е в това, че всички сектанти се хранели с това, с което се хранели Адам и Ева в Рая до грехопадението. Именно тогава Господ дал на хората всеки „плод на дърво, което дава семе“ (Битие, 1:29), а месо не им дал и не ги карал да правят хляб. Освен това нашият „див мъж“ носел власеница, с други думи – същото облекло, което господ направил на Адам и Ева (Битие, 3:21).

Иначе казано, „дивият мъж“ се хранел с това, с което хората се хранели в Рая, и носел това, което облекли до изгонването от Рая. Той поучавал за пълно връщане към диетата, предписана от Господ на човека преди грехопадението [9].

Това, което пише „Славянският Йосиф“, се съгласува превъзходно с всичко, което знаем за хранителните табута на автентичните юдейски последователи на Исус и изобщо на еврейските миленаристи.

Ние имаме много преки и косвени свидетелства за многобройни юдейски секти на „кръстители“, които спазвали вегетарианска или дори веганска диета. Напротив, нямаме никакви свидетелства за еврейски пророци, които се хранели със „скакалци“.

Иначе казано, „Славянският Йосиф“ свидетелства правилно за диетата на Йоан Кръстител, а „Новият завет“ - греши. Според Айслер дървесните плодове са се превърнали в „скакалци“ при превода от арамейски език на гръцки. Преводачът би могъл да сбърка семитската дума „харубим“ (скакалци) със сходната „харумиб“ (плодове на дървото рожков) или гръцката дума „акридес“ („скакалци“) с гръцката дума „акрода“ („млади растителни издънки“) [10].

Едва ли това объркване е случайно. Евангелист Марк бъркал постоянно в своя полза и вероятно за него е било важно да пресече всякакви слухове за родството на Йоан Кръстител с фанатичните вегански секти.

Така или иначе, ортодоксите, както винаги, когато отстъпвали от оригиналното юдейско учение, издигали грешката си в символ на вярата и я бранели с фанатизъм, който не се спирал дори пред умишлено изкривяване на гледната точка на противника. Ебионитите, юдействащите християни, оплаква се неистовият борец с ереста Епифаний, казват, че Йоан се хранел „с див мед, чийто вкус бил като вкуса на манната, и с еукриди (тоестс изпечени в масло питки). „Ето как те, а харесва ли ви това, превръщат истинското повествование в лъжа и заменят скакалците с питки“ – възкликва негодуващият Епифаний [11].

С други думи, споменаването, че дивият мъж се хранел с дървесни плодове, свидетелства в полза на това, че тези сведения принадлежат на Йосиф Флавий. Много трудно е да си представим как християнският преписвач е решил ни в клин, ни в ръкав да замени свещените за него „акриди“ с „дървесни плодове“. Точно обратното: той по-скоро би заменил „плодове“ с „акриди“.

Именно това станало в много от преписите на „Славянския Йосиф“. „Акридите“ ги няма в шест от тридесетте налични преписа, но в повечето преписи преписвачът, без съмнение верен наследник на Епифаний, пише на едно място, като не се стърпява: „И всичко животинско се гнусеше да яде. И всяка неправда изобличаваше. И за храна имаше дървесни кълнове, акриди и див мед [12].

Нашият нещастен преводач даже не забелязал, че акридите не само противоречат на духа на текста, който няколко пъти повтаря, че „дивият мъж“ се хранел само с дървесни кълнове, но и направо са в разрез с информацията, съобщена точно един ред по-нагоре: а именно, че „дивият мъж“ се гнусял да яде животинско.

Също така е трудно да си представим, че някакъв преписвач си е измислил епизода с есея Симон, който разобличил „дивия мъж“.

Работата е в това, че „есеите“ отсъстват сред действащите лица в „Новия завет“, там има само иродиани, книжници и фарисеи. Късен християнски преписвач няма как да измисля някакъв „есей“. В неговия образ на света такъв персонаж отсъства. Той или изобщо не знае тази дума, или, ако е учен и многоезичен, я знае само от писанията на бащите на църквата, за които „есеите“ са еретична секта, спазваща юдейския закон и вярваща в Исус Христос, потомък на Давид, син на Есей, откъдето идва между другото името им. Тези „есеи“ също така били някога много войнствени и колели в тесните улички всички християни, които не спазват юдейския закон, „от което получили своите имена, наричани от едни зилоти, а от други – сикарии“ [13].

Иначе казано, християнският преписвач няма как да измисли сцена с участието на някакъв неразбираем за него „есей“, той по-скоро ще вземе фигура от стандартния репертоар на „Новия завет“ – фарисей или иродианин.

„Мирните есеи“ са специфичен белег на пропагандата на Йосиф Флавий, фейкова конструкция, създадена от него по същата рецепта, по която след това християнската пропаганда създала ранните „мирни християни“. Епизодът с противопоставянето на есея Симон и „диивя мъж“ е класически образец за Йосифовата пропаганда, призвана да премахне по драматичен и нагледен начин подозрението за родство на есеите и „дивия мъж“.

Но най-драматичната част от нашата история е безусловно предсказанието на Йоан Кръстител, че тетрархът Филип ще загуби и жена си, и владенията си и че те ще преминат към брат му Ирод Антипа.

Работата е там, че това поразително по силата си предсказание е в корена си правилно.

От текста на „Славянския Йосиф“ може да се заключи, че Антипа, тетрархът на Галилея, след смъртта на брат си Филип през 34 г. се оженил за съпругата му Иродиада (която по това време станала на петдесет и една години) и наследил неговите владения.

Това изобщо не е истина. Легендата за пророчеството просто бърка двама синове на Ирод: тетрарха Ирод Филип, който управлявал Трахонея и Голаните и който починал около 34 г., и друг Ирод, доведен брат на Антипа от дъщерята на свещеника Симон Боет. В „Юдейската война“ Йосиф не разказва нищо за тези Иродовци, но след двадесет години в „Юдейските древности“ разгръща тази история с детайли, които не оставят съмнения за нейната достоверност.

Йосиф пише следното: „По време на едно пътуване до Рим той [Ирод Антипа] навестил своя доведен брат Ирод, който се родил от дъщерята на първосвещеника Симон. Като се влюбил в жената на брат си, Иродиада (тя била дъщеря на общия им брат Аристобул и сестра на Агрипа Велики), той поел риска да ѝ предложи женитба. Иродиада се съгласила и се сговорила с него да влезе в дома му, когато се върне от Рим. Същевременно било условено Ирод да изгони дъщерята на Арета“ [14].

По-нататък Йосиф съобщава, че когато научила за това, дъщерята на Арета, набатейския цар, избягала при баща си, който тръгнал да отмъсти на Антипа с война. Антипа изгубил войната заради екзекутирането на Йоан Кръстител.

По същия начин авторът на предсказанието сбъркал и с наследството. След смъртта на Филип владенията му не преминали към брат му Агрипа, а към император Тиберий. Но Тиберий скоро починал и новият император, Гай Калигула, ги дал на още един представител на Иродовия дом – на своя любимец Ирод Антипа, който до това време живеел в Рим, не владеел нищо и бил затънал в дългове, което не му пречело да заема на Калигула огромни суми [15].

Така легендата за предсказанието на „дивия мъж“ не само е съставена, както обикновено, със задна дата, но и бърка всичко, което може да сбърка. Тя бърка тетрарха Филип с частния римски гражданин Ирод, а тетрарха Ирод Антипа с Ирод Агрипа, фаворита на Калигула.

Откъде идва това изумително по своята неточност предсказание?

Можем да направим просто предположение: от разказите на пророка Банус. Карайки стаж при мирните есеи, Йосиф Флавий чувал от тях много на брой фолклорни разкази за мъдростта на „дивия мъж“. И днес не ни е лесно да се оправим с различните Иродовци, а сектантите в юдейската пустиня след двадесет години от описваните събития – още повече.

Те знаели, че Ирод Антипа бил женен за жената на брат си и че се развел с дъщерята на набатейския цар. Знаели, че през 36 г. този цар започнал срещу него, война, която той загубил заради Йоен Кръстител.

Всички тези събития се слели за сектантите в една и съща история, която Йосиф Флавий възпроизвел набързо в арамейския вариант на „Юдейската война“.

По-късно, когато пишел „Юдейските древности“, той общувал много с Ирод Агрипа II, който живеел като частен гражданин в Рим, и това увеличило много познанията му за генеалогията на безкрайните Иродовци. Ирод Агрипа несъмнено му посочил къде греши.

Сама по себе си тази история с грешното предсказание не била толкова важна, ако няма едно „но“. Есеите, които разказали историята на Йосиф, объркали всички детайли.

Но те ги объркали именно защото Йоан Кръстител бил екзекутиран след смъртта на Филип и в навечерието на войната на Антипа с набатейците, иначе казано – около 36 г. Именно тази дата на смъртта на Йоан Кръстител потвърждават косвено и „Юдейските древности“, в които се казва, че Ирод Антипа започнал войната с набатейския цар Арета през 36 г. и че, според общото убеждение, я загубил заради смъртта на Йоан. „Юдеите били убедени, че Иродовата войска загинала единствено като наказание за убийството, защото Предвечния искал да даде урок на Ирод“ [16].

Така – и това е още един наш важен извод – хронологията на „Славянския Йосиф“ се разминава радикално с евангелската. Според „Евангелие от Лука“ Йоан Кръстител е съвременник на Исус и бил екзекутиран една година преди него. Според „Славянския Йосиф“ Йоан започнал да проповядва едно поколение преди Исус, а е екзекутиран през 36 г. - долу-горе по това време, когато бил отправен с позор в оставка Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, и когато, както предполагаме, е бил приет сенатусконсултът срещу християните.

И сега да обобщим.

В текста на „Юдейските древности“ Йосиф посочва като основатели на „четвъртата секта“ Юда Галилееца и фарисея Цадок, което ще рече Праведник. Привържениците на тази секта, според Флавий, се характеризират с „несдържана от нищо любов към свободата. За единствен водач и владетел те смятат Господ Бог" [17].

“Славянският Йосиф“ говори за „див мъж“, който започнал своята проповед в същото време като Цадок. Той, „отивайки при юдеите, ги призовал към свобода и обещал, че „никой няма да владее над смъртните освен Господ Бог, който го е пратил“.

Освен това „Славянският Йосиф“ съобщава подробни сведения за поведението на „дивия мъж“: той носел власеница, кръщавал хората в Йордан и се придържал към веганска диета. Тези подробности не оставят съмнение, че става дума за човека, когото евангелията знаят като Йоан Кръстител.

„Славянският Йосиф“ не назовава името на „дивия мъж“. Това не е случайно. В „Юдейската война“ са безименни всичките главни прелъстители на юдейския народ. Йосиф не казва името нито на „египтянина“, който отвел хората в пустинята по времето на прокуратора Феликс, нито на „самарянина“, съсечен от Пилат на планината Геризим.

Първото и натрапващо се предположение е, че Йосиф знае тези имена, но не иска да ги увековечава. Ако става дума за елин или римлянин, това би било справедливо предположение. Но става дума за юдей.

Една от най-важните черти на юдейската традиция била забраната на божествените имена. Преди всичко това се отнасяло за името на еврейския Бог; при произнасяне то се заменяло с „Адонай“ (Господ), а истинското му име, Тетраграматонът, יהוה (YHWH), никой нямал право да признава на глас, освен Първосвещеникът, и то само един път в годината, след като се пречисти ритуално и влезе в Светая светих. Всеки друг човек, произнесъл името на Бога, се наказвал със смърт за светотатство.

Името Исус и вероятно имената на някои други могъщи „магьосници“ от „четвъртата секта“ също имали сакрална сила и също се намирали под забрана. Под забрана по-късно се намирало името на еретика рави Елиша бен Абуя, който бил известен просто като „Ахер“, което ще рече „друг“. Работата била не в това, че юдеите се съмнявали в могъществото на тези имена, те се съмнявали в последствията от това могъщество за душата.

Така например в Тосефта има следния разказ: „Рави Елеазар бен Дама бил ухапан от змия. Яков от Кфар Сама дошъл да го излекува в името на Исус, сина на Пантера. Но рави Ишмалел не му позволил. Той казал [на Елеазар бен Дама]: „Не е позволено [да те лекува Яков], бен Дама!“

Той [Елеазар бен Дама] казал [на Ишмаел]: „Ще ти дам доказателство, че може да ме лекува!“ Но не успял да докаже това преди смъртта си.

Рави Ишмаел казал: „Щастлив си ти, бен Дама, защото почина в мир и не наруши забраната, установена от Мъдреците! Защото този, който събаря оградата, издигната от Мъдреците, в края на краищата ще бъда настигнат от наказание и е казано: „Който разруши оградата, ще бъде ужилен от змия“ [18].

В "Палестинския Талмуд" в трактата "Авода Зара" има много подобна история, само че с нещастен край.

„Той [рави Ешуа бен Леви] имал внук, който погълнал [нещо вредно]. Дошъл един човек, прошепнал над него името на Исус бен Пантера и той се излекувал“. Когато [магьосникът] си отишъл, той [рави Ешуа] го попитал: „Какво каза над него?“

Той отвърнал: „Такава и такава дума“.

Той [рави Ешуа] казал [на влъхвата]: „Колко по-добре щеше да бъде за него, ако беше умрял, без да чуе тази дума!“ [19].

В тези истории, както виждаме, името Исус, също като името на Бога, има целителна сила. На пръв поглед за нас са съвсем неразбираеми чувствата на рави Ешуа бен Леви, който тъгува при вида на излекувания си внук, но същността на тези истории е в това, че изцелението, което носи името Исус, е дяволско изкушение. По-лесно щеше да ни бъде да разберем смисъла на историите, ако на мястото на „Исус“ стоеше името „Сатана“.

Рави Елеазар бен Дима бил ухапан от змия и умрял, но ще попадне в Рая, защото не успял да чуе името Исус. Внукът на рави Ешуа бил излекуван с името Исус, но след смъртта си ще бъде обречен на вечни мъки. Затова равинът не иска внукът му да бъде спасяван с Исусовото име.

По същия начин евреинът Фортунат в „Деянията на Йоан“ и първосвещеникът Анания в „Деянията на Филип“ отказват категорично да бъдат спасени с името на проклетия гоис.

С голяма вероятност Йосиф Флавий, който не споменава името на „дивия мъж“ в текста, адресиран за юдейската диаспора, се ръководи от същия принцип. Ако не той, то неговите читатели смятат това име за забранено. Дори в „Юдейските древности“ той не споменава име, а прозвище – Цадок, което ще рече Праведник.

И така, от „Славянския Йосиф“ следва, че Иоан Кръстител е основателят на „четвъртата секта“ Цадок. Той „призовавал за свобода“ и обещал на юдеите „Цар, който ще ги избави и ще покори всички непокорни“. Хранел се само с дървесни плодове, иначе казано – спазвал същата диета като Адам в Рая.

Той проповядвал най-малко тридесет години, като изобличавал безстрашно римските марионетки. Въвел практиката на ежедневното кръщаване, основал „четвъртатаа секта“ и благословил Юда Галилеец да въстане срещу китим.

След провала на въстанието той „преминал на другата страна на Йордан“ и се появил отново в Галилея през 30-те години. Екзекуцията му впечатлила силно неговите съвременници и те обяснили, че загубата на войната с набатейците е наказание за смъртта на Йоан.

Всичките тези сведения се съгласуват много добре със сведенията на „Псевдоклиментините“ за сектата на поклонниците на Йоан Кръстител, които смятали, че е възкръснал именно той, и със сведенията на Ориген за вярващите в безсмъртието на Доситей, приемника на Йоан Кръстител.

Те се съгласуват също така превъзходно с текстовете на мандеите, които предполагали, че Йоан Кръстител е дошъл с едно поколение по-рано от Исус и че проповедта му продължила четиридесет и две години.

Но те противоречат напълно на евангелската хронология или по-точно на евангелист Лука, който единствен съобщава времевите рамки на проповедта на Йоан Кръстител. Лука казва, че Йоан започнал да проповядва „в петнадесетата година от управлението на император Тиберий“ (Лука, 3:1), проповядвал половин година и бил екзекутиран, а след него започнал да проповядва и след една година също бил екзекутиран братовчед му Исус.

Може ли подобна хронология да е фантазия на християнския преписвач?

Едва ли.

Християнският преписвач можел да вмъква (и вмъквал) в текста редове, които потвърждават „Новия завет“. По-специално, както лесно можем да видим, вмъкнал с удоволствие „скакалците“. Но откъде накъде ще разказва, че Йоан Кръстител се е появил едно поколение преди Исус, екзекутиран е след него и не е някой друг, а страшният пророк Цадок, основателят на „четвъртата секта“?

Точно обратното – сведенията на „Славянския Йосиф“ обясняват защо християнската цензура е махнала от каноничния текст на „Юдейската война“ всички изречения за основателя на „четвъртата секта“.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 4, 1; Иудейские древности, 17, 10, 5.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 5, 1; Иудейские древности, 17, 10, 9.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 1.

4. Иосиф Флавий. Иудейский древности, 18, 1, 1.

5. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 7, 2.

6. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 9, 5.

7. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

8. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

9. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist. P. 236.

10. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist. P. 236.

11. Епифаний. Панарион, 30, 13, 5.

12. Мещерский А. Н. Указ. соч., 2, 9, 5.

13. Hyppolytus of Rome. Refutation Of All Heresies, 9, 21 // Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

14. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 5, 1.

15. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 6, 4.

16. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 5, 2.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

18. Цит. по: Peter Schafer. Jesus in the Talmud. P. 54.

19. Цит. по: Peter Schafer. Jesus in the Talmud. P. 60.

(Следва)