ТАЙНАТА НА УСПЕХА: РАЗМИСЛИ ЗА РОМАНА НА ГУЗЕЛ ЯХИНА „ЗУЛЕЙХА ОТВАРЯ ОЧИ“

ИЗТОЧНИК: „Лабиринт“ – списание за социално-хуманитарни изследвания

АВТОРИ: Ирина Савкина (Тампере, Финландия) — доктор по философия, лектор в отделя за руска литература и култура в Тамперския университет.

Ария Розенхолм (Тампере, Финландия) — доктор на философските науки, професор в отдела по руска литература и култура в Тамперския университет.

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Павел Николов

Авторката на романа „Зулейха отваря очи“ Гузел Яхина сигурно би могла с право да претендира за званието „Мис/мисис литературен успех 2015“, ако такова звание съществуваше. Млада, малко известна писателка пише роман за съдбата на една жена, попаднала в тежки исторически обстоятелства, и „се събужда знаменита“: получава едновременно множество престижни литературни награди. След излизането на дебютното ѝ произведение през 1915 година Гузел Яхина стана лауреат на наградата „Книга на годината“, на наградата „Ясна поляна“ и на наградата „Голямата книга“, чийто награден фонд е шест милиона рубли. Освен това романът ѝ се нареди сред финалистите на „Руски Букър“ и в дългата листа на наградата „НОС (Нова словесност)“.

Интересно е, че критериите на всички изброени по-горе награди са доста различни: ако „Ясна поляна“ подкрепя например последователите на литературните традиции, то литературната награда „НОС“ е основана на благотворителния фонд на Михоил Прохоров „за откриване и подкрепа на нови тенденции в съвременната художествена словесност на руски език“.

Забележително е и това, че в случая с Яхина мнението на професионалното експертно жури на наградата „Голямата книга“ съвпадна с избора на читателите, които провеждат отделно гласуване за книгите, влезли в дългата листа. Романът е преведен на шестнадесет езика (включително и на български език – бел. П. Н.) и е публикуван или се готви за печат в двадесет и четири страни.

Ето защо можем уверено да кажем, че романът на Гузел Яхина е интересен на всички: и на професионалистите, и на дилетантите, и на консерваторите, и на новаторите. В какво се крие тайната на този безусловен успех, защо именно това произведение впечатли толкова силно всички и, може да се каже, ги сплоти и примири?

Биографията на писателката не помага да отговорим на този въпрос, защото в нея няма нищо екстремно и занимателно, напротив – това е доста обикновена и благополучна жизнена история. Гузел Яхина е родена през 1977 година в Казан и завършва там факултета по чужди езици към педагогическия университет. През 1999 година заминава за Москва, където работи в областта на пиара и рекламата. Завършва факултета за сценаристи към Московското филмово училище и публикува в литературни списания няколко незабелязани от никого разказа. „Зулейха отваря очи“ е дебютният роман на Яхина, който тя се опитва безуспешно да публикува сама, но успява да направи това едва с посредничеството на литературен агент.

И като че ли не можем даже да кажем, че при четенето романът прави впечатление на нещо съвсем невиждано, небивало, че разтърсва с абсолютно новаторство на сюжета или с редки, неподражаеми естетически достойнства. Може би тайната на безусловния успех на произведението лежи в друга плоскост? Може би единодушната симпатия към него на читателите от много различни слоеве на съвременното руско общество е предизвикана от това, че романът отговаря на някакви важни и актуални питания и очаквания на съвременната руска публика и явно отговаря доста точно? Ще се опитаме, вниквайки в текста, да разберем какви са тези питания и очаквания.

Действието на романа започва през 1930 година. Главната героиня – тридесетгодишната татарка Зулейха Валиева – живее със суровия си мъж и властната си свекърва на село сред безкрайни ежедневни грижи и унижения. Представителите на новата власт начело с комуниста Игнатов убиват мъжа ѝ, а бременната (както ще се разбере малко по-късно) Зулейха заедно с други кулаци и подобни врагове на народа са натоварени в конски вагони за Сибир, където на голия бряг на Ангара тези, които успяват да преживеят пътя към своята Голгота, изграждат „социалистическото селище“ Семрук. Главна грижа за Зулейха в този напълно нов за нея живот става синът ѝ Юсуф. В края на романа тя прави най-голямата майчина жертва: разделя се със своя син, който с подправени документи заминава с лодка по Ангара за „големия свят“, мечтаейки да се добере до Ленинград и да стане художник.

Първото, което се набива в очите, когато четем романа, е неговата жанрова хибридност. Там може да се намери всичко, което пожелае читателската душа. Преки реминисценции, почти цитати от соцреалистическите романи за колективизацията (като „Разораната целина“ на Михаил Шолохов) съседстват с неомитологизми. Етнографската екзотика (главите, изобразяващи много подробно бита на селското татарско семейство) се съчетава със западната просветителска традиция на робинзонадата и road movie. Последният термин се отнася за кинематографичния контекст и не случайно: влиянието на кинематографичната или по-точно на сериалната поетика е изключително осезаемо и в композицията, и в езика на произведението: не случайно Яхина си признава, че отначало е започнала да пише не роман, а сценарий за сериал. Но не само сериалността, а и други аспекти, характерни за съвременната популярна култура и за нейните водещи жанрови формули (преди всичко мелодрамата) са ясно видими в романа, което вероятно разширява аудиторията на читателите с тези, които при четенето на текста се концентрират не на ужасите на ГУЛАГ, а на историята на главната героиня.

В един от читателските отзиви за романа Зулейха е сравнена със Скарлет О’ Хара от знаменитата история на Маргарет Мичъл. На пръв поглед съпоставката на независимата и предприемчива Скарлет с плахата и изтормозена жена мюсюлманка от едно татарско село изглежда много странна. Но по нещо тези разкази за двете жени наистина си приличат: това е история за оцеляването и устойчивостта на слабите, попаднали в урагана на историческите събития. Зулейха на Гузел Яхина е в началото на романа същество без име и без глас. Мъжът ѝ се обръща към нея с „жено“, властната и жестока свекърва я нарича „мокра кокошка“. „Зулейха не забеляза как <...> и самата тя започна да нарича себе си така“ – пише Яхина. Романът е до известна степен инвариант на приказката за пробуждането на спящата красавица: той разказва как от „същинска покойница“, от безплътно същество Зулейха се превръща в жива, живееща наистина с много мъки, но пълнокръвна жена. Тя се научава да има свои желания и да защитава себе си и даже мъжа, когото обиква въпреки всичките възможни забрани, защото този мъж – комендантът Игнатов – е руски комунист, атеист и убиец на мъжа ѝ.

Но освен всичко вече казано в историята на Зулейха Валиева има и нещо друго, което не позволява да се интерпретира еволюцията на образа в духа на соцреалистическия канон за „освободената жена от Изтока“ или на фемиинстката концепция за осъщественото желание.

Главното, което заставя и мотивира Зулейха „да отвори очи“, да се събуди и да се възроди, е майчинското чувство и майчинската самоотверженост. По време на глада тя храни новородения си син не само с мляко, но и със своето тяло (с кръв от разрязаните си пръсти), работи денонощно и преодолява всякакви изпитания заради своя Юсуф и прекъсва веднага отношенията си със своя любим, когато вижда в тях опасност за сина си. Майчинството е свързано с отговорността, с вярата и с традицията, запечатани в нейното тяло.

Във всеки момент, когато Зулейха се опитва или решава да престъпи някаква важна граница, се явява нещо като „духът на традицията“ – нейната властна свекърва Упириха (Вампирката – бел. П. Н.), която я пази от прекалено смели решения и която Зулейха не може да изгони от себе си, защото с времето и опита започва да разбира не само нейната потискаща власт, но и нейната мъдрост.

Нееднозначен е не само образът на главната героиня, която съчетава предизвикателството към традициите с верността си към тях, но и всички останали герои с изключение на патологичните подлеци (такива като криминалния престъпник Горелов и служителят от НКВД Зиновий Кузнец).

Яхина разрушава безусловно монолитността на идеологическите схеми: нейните герои са разноцветни; мюсюлманите не са повече прави от честните атеисти, такива като Игнатов, който от палач на разкулачените се превръща в техен спасител. В този смисъл романът на Яхина върви срещу явно установяващата се напоследък в Русия традиция на религиозния фундаментализъм и на официалния псевдопатриотизъм, срастващ се понякога с национализма и шовинизма. Не случайно Татарстан реагира на романа сдържано и даже критично: Яхина беше обвинена в унижаване, в поругаване на националното минало и в измяна на мюсюлманските традиции.

Но писателката изобщо не отхвърля тези ценности, макар и да не ги идеализира. Тя постоянно споменава Бога, но в нейния роман Бог не е над хората, а между тях. За това говорят два важни символични епизода в книгата. Първият е препратка към християнския контекст. Един от изгнаниците – художникът Иконников – оформя клуба в селцето и под вид на „революционна агитация“ рисува на тавана му изображение, сходно с църковните куполни икони. Войник, лекар, агроном и майка с дете (които приличат на реални герои от романа) са изобразени в горните четири ъгъла, на това място, където обикновено в християнския храм се изобразяват ангели и евангелистите. Лицата им са смели и извънредно напрегнати, в тях има само един стремеж – да стигнат до целта. До каква цел? В центъра на тавана е празно. Те се стремят към това, което не съществува, така ли? - пита художника Изабела, една от изгнаничките. „Не, Бела, те се стремят един към друг“ – отвръща Иконников. По-късно за своите поръчители, съветското началство, Иконников ще нарисува в средата, на празното място кървавочервено знаме, което се оказва не център на стремежа на символичните персонажи, а препятствие за стремежа им един към друг.

Друг, паралелен, символичен епизод е източната легенда за птицата шах Семруг, която Зулейха разказва на сина си Юсуф, припомняйки си преданията на своя народ. Легендата разказва как всички птици на земята се изпокарали и тръгнали да търсят птицата шах – висша сила, която може да прекрати всички караници и разпри. Те вървят през Долината на Търсенето, на Любовта, на Познанието, на Единението, на Смущението, на Раздялата и накрая пристигат в Страната на Вечността – в чертозите на божествената птица Семруг. „Очите им се затворили от ярката светлина, изпълнила всичко наоколо, а когато се отворили – видели само себе си. В този миг те прозрели: всички са Семруг. Всяка птица поотделно и всички заедно“ – се казва в романа.

Тази идея за божеството, което живее между хората и изразява себе си в единението и влечението им един към друг е близка до съветската мечта за всеобщо братство и равенство, за социалистически рай, в който вярва болшевикът Игнатов, макар че опитът да се въплъти тази велика Утопия се превръща във велика и ужасна Дистопия: вместо земен рай на голата земя израства селцето Семрук – място на безкраен труд и унижения.

Макар че темата в историческия роман на Яхина не е нова и много сюжетни ходове и образи са разпознаваеми и предсказуеми, ново и вероятно привлекателно за много читатели е това, че за трагичните събития от историята на страната пише човек от новото поколение; поколение, намиращо се на границата, където комуникативната памет за събитията от съветската история се превръща в културна и се появява възможност да се говори за травматичния опит от определена, почти безопасна дистанция – не като за свой опит, но все пак като за наш опит, разединен в рамките на колективната културна памет.

Романът на Яхина прави впечатление за нещо нецялостно, неготово, но може би в тази неготовост, а значи отвореност се крие тайната на неговото обаяние.

Вероятно читателите от различните слоеве на обществото виждат в романа надежда за възможен диалог, компромис и примирение, за някаква толерантност или по-скоро търпимост, която не се предписва отгоре или отстрани, а израства естествено от собствения исторически опит, който при това не е идеализиран, но не е и отхвърлен. Може би романът на Яхина дава на читателя надежда, че необходимостта да се избира между Утопията и Дистопията има някаква алтернатива.

Ако погледнем „казуса Яхина“, откриваме очевидно сходство с историята на финландската писателка Софи Оксанен (също като Яхина родена през 1977 година). През 2008 г. тя издаде романа „Чистка“ („Puhdistus“) за съдбата на една жена, или по-скоро на няколко жени, станали жертва на историческото и социалното насилие, и за него беше удостоена с много литературни награди, сред които най-голямата литературна награда на страната „Финландия“ и литературната награда на Шведската академия (така наречената „Малка нобелова награда“).

Но интересен факт е, че продължението на тези еднакво започващи жизнени сюжети е като че ли различно. Софи Оксанен стана „владетелка на мислите“, нарушителка на спокойствието, провокативна, забележима, почти култова фигура във Финландия. Гузел Яхина е много слабо видима, появява се рядко в медиите и като публична фигура практически не съществува.

За какво говори тази разлика? Вероятно за разлика в характерите на финландската и руската писателка. Но безусловно не е само за това. За падение на статута на литературата в някога литературноцентристката Русия? За това, че интересите и очакванията на читателите не съвпадат със стратегиите на съвременните руски медии? Или за това, че понятието за литературен успех и за последиците от него могат да се определят и разбират по различен начин?

БЕЛЕЖКА НА П. Н.: СНИМКИТЕ В СТАТИЯТА СА ОТ СЕРИЙНИЯ ФИЛМ "ЗУЛЕЙХА ОТВАРЯ ОЧИ".