Блог на Павел Николов: ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД

И в „Юдейските древности“, и в „Юдейската война“ Флавий отделя огромно място за впечатляващата фигура на Ирод Велики, сина на идумееца Антипатър, провъзгласен от римляните за цар на Юдея през 40 г. пр. н. е. и починал през 4 г. пр. н. е.

Ирод преустроил Юдея в буквалния смисъл на думата. Цялото действие на Новия завет протича сред декори, издигнати от Ирод. Ирод строял градове, потушавал въстания и убивал синовете си. Той наводнил Юдея с шпиони и я покрил с мрежа от крепости, от които властвал над ненавиждащия го народ. Даже двореца му в Ерусалим бил обграден с 15-метрова стена, а когато присъствието на Ирод в Ерусалим станало прекалено опасно, той си построил нов дворец на върха на един хълм на петнадесет километра от столицата.

Отношението на Ирод с римляните били прекрасни, с поданиците му – отвратителни. Талмудът го набеждава, че е некрофил и че се е сношавал с мъртвата си съпруга Мариамна, запазвайки тялото ѝ в корито с мед. Евангелията го обвиняват за избиването на младенците и даже римският лоялист Йосиф говори със зле прикрито злорадство за семейните трагедии на Ирод, който убил отначало жена си, а след това и синовете ѝ.

Трудно е като че ли да се намери в историята цар, когото с такова съгласие да нападат несъгласни с всичко останало хора, но въпреки това, докато бил жив, Ирод смазвал с желязна ръка всички заговори и въстания срещу него, превърнал Ерусалим в един от финансовите центрове на тогавашния свят, осигурил икономическия разцвет на Юдея и с интриги, войни и ласкателства разширил нейната територия практически до тази, която заемала до римската инвазия.

Всички тези успехи на Ирод били още по-неочаквани, защото престолът на Юдея не му принадлежал нито по рождение, нито поради някаква друга законна ситуация, не повече отколкото на Наполеон принадлежал престола на френската империя.

Ирод роден в 73 г. пр. н. е.

По това време юдейският елит вече четиристотин години не признавал никакви царе. Политическият юдейски мейнстрийм се характеризирал с категорично неприемане на царската власт, толкова непреклонно, колкото в Рим или в Атина, но в Рим смятали, че трябва да управляват гражданите, докато в Юдея управлявала храмовата колективна теокрация начело с първосвещеника. До въстанието на Макавеите първосвещеникът се избирал задължително от рода на Садок, онзи първосвещеник, който помазал Соломон за цар.

След победата на Макавеите първосвещеникът започнал да се избира от рода на Хасмонеите, но продължавал да управлява еднолично. Негов помощник в управлението била колективната теокрация в лицето на Синедриона. Синедрионите били местни градски съвети и ерусалимският Синедрион, който управлявал страната, бил неин главен законодателен, съдебен и изпълнителен орган. За разлика от аналогичните органи на самоуправление в елинските градове той не се състоял от избрани лица, а от влиятелни лица и познавачи на закона.

Между другото, тази управляваща теокрация формирала юдаизма, отначало в неговия ортодоксален, а след това в неговия равински вид. Тя пазела ревностно своите привилегии и когато Хасмоней Александър Янай се опитал да се обяви за цар, фарисеите му отговорили с въстание. Въстанието било удавено в кръв и осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал с жените и наложниците си. Фарисеите обаче били силни не само с военната си мощ. Въпреки своето поражение, те победили. След смъртта на Янай през 76 г. пр. н. е. вдовицата му капитулирала пред фарисеите и те, като дошли на власт, предприели религиозен терор и чистка на всичките пълководци на Янай, които ги победили някога.

Ако се вярва на Талмуда, човекът, който организирал религиозния терор, бил Симеон бен Шетах, ръководител на Синедриона и брат на царица Александра.

Наистина, в Тората и Танах имало друга традиция. Тази традиция била свързана с цар Давид. Тя твърдяла, че престолът на Юдейското царство ще бъде вечно запазен за потомците на Давидовия дом и дори наричала тези потомци синове и аватари на Господа.

Тази традиция започнала да оживява именно през интересуващото ни време, скоро след падането на династията на Хасмонеите. Тя прозира още в „Псалмите на Соломон“, съчинени през 40-30-те години пр. н. е., и се проявява ясно в кумранското съчинение „Война на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината“, изобразяващо войната на въпросните синове срещу Велиал под предводителството на напълно жив и реален Месия от дома на Давид.

Но през 60-те години тази традиция била все още слабо разпространена. Във всеки случай, когато през 64 г. пр. н. е. делегация от знатни юдеи отишла при римляните да се оплаче от неприемливия стремеж на Хиркан и Аристобул към еднолична власт, тя не се мотивирала, ако се вярва на Йосиф, с това, че двамата нямат връзка с дома на Давид, а че нарушават правилото на колективната теокроция. „Народът бил изправен срещу двамата, като не искал да се подчинява нито на единия, нито на другия и се обосновавал с това, че има обичай, според който народът трябва да се подчинява само на свещенослужителите на почитаемия Бог“ [1].

Но така или иначе, Ирод и от тази гледна точка не ставал за юдейския престол. Той не бил от дома на Давид. Нещо повече, той изобщо не бил евреин. Той бил арабин. Бил син на дребния идумийски принц Антипатър. Идумея (Едом) била завоювана и покръстена насила в юдаизъм от Йоан Хиркан тридесет години преди раждането на Ирод.

И така, Ирод, син на идумейски принц, който бил васал на Хасмонеите, е роден през 73 г. пр. н. е. в момента, когато в Юдея свирепствал религиозния терор на Симеон бен Шетах.

Този религиозен терор станал причина за следващата спирала на гражданската война: синът на царица Александра, Аристобул, въстанал отначало срещу фарисеите, а след това срещу своя слаб и безполезен брат Хиркан, назначен от фарисеите за първосвещеник.

Двамата участници в гражданската война – и Аристобул, и Хиркан – се обърнали към римляните за подкрепа. В отговор те също подкрепили по-слабия, иначе казано – Хиркан, смятайки справедливо, че ще бъде по-добра римска марионетка от своеволния и имащ подкрепата на войските Аристобул. През 63 г. пр. н. е. Ерусалим бил превзет, Храмът разграбен, Юдея разчленена и Хиркан, вместо да стане марионетка на фарисеите, станал марионетка на римляните и на своя някогашен подчинен идумеец Антипатър, който единствен от всичките привърженици на Хиркан можел да се похвали със значителни военни сили.

Така идумейците, съвсем неотдавна покорени от евреите, се превърнали изведнъж във фактически управници на разчленената и унижена Юдея.

Следващият етап от възхода на Антипатър и на неговия син Ирод се дължи на гражданската война в Рим. Оказвайки услуги ту на едната, ту на другата от враждуващите страни, Антипатър и Ирод вдигали цената на тези услуги все по-нагоре и по-нагоре и получавали за тях все повече и повече.

Антипатър и Ирод започнали войната като дребни клиенти на римляните, управляващи неофициално раздробената и потисната Юдея. Но Ирод завършил живота си като цар на най-влиятелната и най-богатата от буферните държави на Рим. Той предал и надживял всичките си покровители – Помпей, Цезар, Касий и Антоний. Ирод възстановил царството до тези на практика предели, които имало по времето на Йоан Хиркан.

За първи път Ирод оказал услуга на римляните през 48 г. пр. н. е. Тогава войната между Помпей и Цезар била в разгара си и галилейските въстаници използвали това, за да грабят покрайнините на римската Сирия, чийто наместник по това време бил Секст, братовчед на Цезар. Техният предводител се наричал Езекия, иначе казано – носел името на царя от рода на Давид, който предприел през VIII в. пр. н. е. първата сериозна монотеистична реформа. Ръцете на Секст били къси, за да стигнат до юдейските разбойници и на помощ му се притекъл младият Ирод. Той разбил предводителя Езекия и го екзекутирал заедно с галилейските му привърженици.

По това време Синедрионът оставал все още влиятелен орган, състезаващ се с военния диктатор Антипатър за влияние върху слабия и безволев Хиркан. Военната помощ, която Ирод, синът на Антипатър, оказал на римляните срещу защитниците на вярата, възмутила не на шега Синедриона. Ирод бил извикан в Ерусалим и щял да бъде осъден на смърт, но избягал в навечерието на присъдата. По-късно, според Йосиф Флавий, за да си отмъсти, Ирод изклал целия Синедрион. От поведението на Синедриона става ясно, че галилейският предводител Езекия не е бил какъв да е бандит и грабител. Той бил най-малко същото, което са били Юда Макавей или Елеазар бен Динай – войн за Божията слава. Ние на свой ред предполагаме, че именно предводителят на галилейските разбойници Езекия е подбудил движението, което след това се превърнало в „четвъртата секта“. Той бил Месията от дома на Давид, чиито победи предсказвали „Псалмите на Соломон“.

До 44 г. пр. н. е. покровител на Антипатър и Ирод бил Юлий Цезар. Когато Цезар паднал убит, Антипатър и Ирод сключили веднага съюз с убиеца му Касий. В замяна на това Касий обещал да направи Ирод цар. Известията за тези преговори възмутили юдейския елит и Антипатър бил убит. Скоро, през 42 г., пр. н. е., загинал и Касий.

След неговата гибел едновременно две делегации от знатни юдеи се явили при Антоний с жалба срещу Ирод, който подкрепял Касий, най-злия враг на Антоний, и даже окрал заради него цялата Юдея [2].

Но Ирод стигнал до Марк Антоний по-рано от Синедриона: парите, събрани за Касий, отишли за подкуп на Антоний. Първата делегация от „знатни юдеи“ Антоний арестувал, а втората заповядал да изколят [3].

Ерусалим отговорил на това клане с въстание, към което се присъединили веднага галилейските фанатици. Ирод бил принуден да избяга в Рим, а въстаниците се обърнали за помощ към партяните. Войната в Юдея станала прокси война между Партия и Рим и Рим бил подкрепен решително от Ирод. Октавиан и Марк Антоний не само изпратили да помогнат на Ирод римски войски, но и го наградили най-сетне с дългоочакваното звание цар на Юдея.

„След като свършило заседанието, Ирод излязъл от сената, като от едната му страна вървял Антоний, а от другата – Октавиан. Консулите и другите държавни сановници ги съпроводили, за да принесат жертви на боговете и да положат сенатскто решение на Капитолия“ [4].

Галилейските фанатици, които се отказали да се предадат живи и прерязали пред очите на Ирод гърлата на своите жени и деца, били изкарани с дим от непристъпните пещери, Ерусалим бил превзет и след превземането му последвало клане.

„Когато войската нахлула, започнала страшна касапница, защото римляните били ожесточени от дългата продължителна обсада, а преданите на Ирод юдеи се стараели ревностно да не оставят жив никого от противниковата партия. Цели тълпи от хора били избити по тесните улици, в домовете им, където се били скупчили, и по пътя на бягството им към храма; нямало състрадание нито към безсловесните бебета, нито към старците, нито към беззащитните жени. Макар че царят изпратил хора и призовавал за пощада, не се спрял нито един войник; като побеснели вилнеели те срещу хора от всякаква възраст“ – пише Йосиф в „Юдейската война“ [5].

В това подробно описание на разправата на Ирод с враговете му има една странност. Наистина, в „Юдейските древности“ Йосиф казва два пъти, че Ирод не просто е осъществил чистка сред цялото население, убивайки наляво и надясно своите врагове. Йосиф съобщава, че Ирод освен това изклал целия Синедрион [6]. За това, че Ирод Велики убил всичките равви, говори и Талмудът [7].

Но поразителното е, че в каноничния текст на „Юдейската война“ няма съобщение за тази екзекуция.

Това е странно.

Да, разбира се, Ирод убивал много и често, но да екзекутира всичките членове на Синедриона, не е обичайно събитие. Да не се спомене за него в разказа за „Юдейската война“ е все едно да се забрави за екзекуцията на Луи XVI в разказ за Великата френска революция.

Но ето че в „Славянския Йосиф“ има описание на клането.

Както видяхме, всичките кризисни моменти на идумейската династия, които са едновременно и моменти на най-голяма опасност, и моменти на най-големи възможности, съвпадат с перипетиите на римската гражданска война.

Въстанието на предводителя Езекия избухва през 48 г. пр. н. е., иначе казано - в момента, когато Помпей и Цезар си изясняват отношенията. Касий обещава да направи Ирод цар през 44 г. пр. н. е. заради подкрепата му. Избиването на юдейската делегация от Антоний става през 41 г. пр. н. е., скоро след смъртта на Касий.

През 31 г. пр. н. е., шест години след победата и възцаряването на Ирод, в Рим започва нов рунд на гражданската война. Този път си изясняват отношенията Антоний, тогавашния покровител на Ирод, и Октавиан Август.

В каноничния текст на „Юдейската война“ Йосиф съобщава, че Ирод, както винаги, използвал войната за укрепване на властта си. Той събрал войски, но вместо да ги даде под командването на покровителя си Антоний, нахлул с тях в Коилесирия, чийто владетел, също като Ирод, бил съюзник на Антоний.

Така Ирод се заел с привичната си игра, избягвайки да вземе пряко участие във войната на покровителя си, но използвайки тази война за увеличаване на своите владения.

Но не му потръгнало. Отначало арабите му нанесли съкрушително поражение, а след това страната била постигната от „небивало до тогава земетресение“ [8]. Около същото време – 2 септември 31 г. пр. н. е. - покровителят на Ирод, Антоний, загубил битката при Акциум и окуражените араби, на свой ред, нахлули стремително в Юдея.

„Славянският Йосиф“ съдържа важно допълнение към тези събития. Той съобщава, че след като Ирод тръгнал на поход срещу арабите, членовете на Синедриона започнали да плетат в негово отсъствие интриги.

„Ирод постоял малко в Ерусалим и заминал да воюва с арабите. Възмутените и скърбящи свещеници се оплаквали между другото помежду си, но не смеели да говорят гласно, защото се страхували от привържениците на Ирод.

Законът не позволява да имаме за цар чуждоземец – говорели те. - Месията трябва да бъде кротък и да произлиза от Давидово коляно. А Ирод е арабин и необрязан. Месията трябва да бъде хрисим, а той заля с кръв цялата ни земя. По време на Месията сакатите ще се вдигат да ходят, слепите ще проглеждат, а бедните ще стават богати. Но ето че здравите станаха сакати, виждащите ослепяха и богатите обедняха.

Как може да става това? Или пророците са лъгали? Те са писали, че няма да има владетел от Юда и когато истинският владетел дойде, ще получи всичко и ще му се покоряват народите. Къде е покоряването на народите? Ние не приемаме неговото беззаконие, а му се покоряват езичниците. Горко ни, защото ни е оставил бог и ни е забравил, и иска да ни предаде на запустение и на по-голяма гибел, отколкото по времето на Навуходоносор и Антиох. Защото тогава имало пророци и учители и пророкували за пленничеството и за завръщането. Днес няма никой, за да бъде попитан, и никой, който да даде утеха!“ [9]

След тези речи един от членовете на Синедриона, на име Леви, изтичал при Ирод и съобщил, че зад гърба му зрее недоволство. Ирод се озовал с бърз марш на скок в града, изклал целия Синедрион и назначил нов.

„А Ирод, като изпратил хора през нощта, ги убил тайно от народа, за да няма вълнения. На тяхно място назначил нови. А на сутринта се разтърсила земята и погълнала безчислено множество добитък и шест хиляди души“ [10].

Трудно е да се подложи на съмнение важността на този пасаж.

Пред нас е безусловно повратен момент в сюжета, преобръщащ напълно всичките традиционни представи за произхода на Юдейската война.

Тази сцена показва в съвсем друга светлина всичките религиозни проблеми, с които се сблъсква Ирод и неговото потомство: и предсмъртната заповед на Ирод да се избият тотално знатните юдейски родове, и ненавистта на Талмуда, и „разбойниците“, с които Ирод се сражавал в Галилея, и още повече омразата на евангелистите към него.

За начало: тази сцена ни казва, че идумеецът Ирод, посветен за цар по време на идолопоклонническа церемония, претендирал за статута на Месия!

Честно казано, тази претенция била напълно логична. Ирод бил назначен за цар от римляните и естествено имал нужда тази титла да бъде потвърдена и от Синедриона. Извън зависимостта от това какъв смисъл влагал вярващият юдей в думата (иначе казано – сметял ли е Месията за бог или човек), царят на Юдея бил именно Помазаник – Месия.

Но от гледна точка на всичките членове на колективната теокрация, които съставяли Синедриона, и на тези, които през 48-ма съчувствали на въстанието на Езекия, и на тези, които през 41-ва отишли като делегати при Антоний, и на тези, които през 40-та одобрявали въстанието срещу Ирод, тази претенция била чудовищно светотатство.

Не е чудно, че на Ирод се наложило да екзекутира членовете на своето семейство, да покрие мразещата го Юдея с мрежа от господстващи над нея крепости, да учреди политическо следене и да се бори през целия си живот със заговорите на фанатиците.

Не е чудно, че Талмудът обявява Ирод за роб и разказва, че седем години се сношавал с трупа на лежащата в мед Мариамна. Не е чудно, че Евангелията приписват на Ирод избиване на младенци!

Ирод не просто се провъзгласил за Месия. Той се държал именно като Месия. Всичките му грандиозни строежи, реконструирането на Храма, мащабните строителни проекти, храмовете в Берита, театрите в Дамаск, колонадите в Антиохия – това било поведение на Божи Помазаник. ”И ще му се покоряват народите“ (Битие, 49:10).

Нещо повече, Ирод и неговите потомци имали цяла официална теологична партия, главната особеност на която била именно в това, че смятала Ирод за Христос. В Евангелията членовете на тази партия се наричат иродиани. В Талмуда същото означава по всяка вероятност и названието битусим, по името на назначения от Ирод първосвещеник.

За това, че иродианите смятали Ирод за Христос, споменава като за разбираем сам по себе си факт Тертулиан. „Иродианите, които наричали Ирод Христос“ („qui Christum Herodem esse dixerunt“) [11].

За гнусната ерес на иродианите подробно и с възмущение споменава Епифаний. „Те вярвали, че Ирод е Христос, и че Христос, обещан от Закона и Пророците, е Ирид, и се гордеели с Ирод, защото той ги съблазнил“ [12].

За тази ерес знаели добре блаженият Ероним, епископ Филастрий и епископ Теофилакт. Патриархът на съвременната библеистика Джеймс Чарлсуърт сочи седем важни писмени източника за Ирод като Месия, включително „Славянския Йосиф“, който Чарлсуърт смята за важен източник [13]. Към тези писмени източници трябва да добавим осми – а именно, бронзовите монети на Ирод, украсени с изображението на военен царски шлем и светеща над него шестолъчна звезда [14]. Тази монета е явна препратка към едно от любимите пророчества на миленаристите:

„Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил, ще порази моавските първенци и ще погуби всичките потомци на Сит“ (Числа, 24:17).

Доста прозрачен намек за официалната религия на иродианите прави и Йосиф Флавий: той пише, че внукът на Ирод, Ирод Агрипа, умрял, след като се явил в езическия театър в Кесария с удивителна одежда, изтъкана от сребърни нишки, и неговите привърженици го приветствали като Бог. На мига Агрипа го свил корем, тай почувствал, че умира, и казал: „Аз, когото признахте за свой Бог, сега съм готов да се разделя с живота. Съдбата изобличи неочаквано всичките ви лъжливи уверения, защото аз, когото току-що нарекохте безсмъртен, трябва да умра“ [15].

Този сакраментален разказ за Агрипа, когото веднага след обявяването му за Бог го заболели вътрешностите (иначе казано – най гнусното, най-нечистото място), е вероятно заимстван пряко от агитационната пропаганда на зилотите.

В партията на иродианите нямало нищо необичайно. Малко ли са по света диктаторите, които се провъзгласявали за една или друга разновидност на Месията. Няма нищо удивително в постъпката на Ирод. Щеше да бъде удивително, ако не се беше опитал да постъпи така. Странното е друго: а именно това, че претенциите на Ирод за статут на Месия са убягнали от погледа на съвременните историци.

„Как е станало така – пита Джеймс Чарлсуърт, - че традицията, според която някои приближени на Ирод го провъзгласили за Месия и Христос, била пренебрегната в публикациите за Ирод и в общоприетите книги за месианизма и христологията?“ [16]

На този въпрос може да се отговори лесно. Фактът, че иродианите са позиционирали членовете на Иродовата династия като Христосовци, носи със себе си радикално преразглеждане на представите за това как се е зародила вярата в един друг Христос – Исус.

Както вече казахме, в продължение на почти четиристотин години юдейският елит не изпитвал никаква носталгия по царското управление. Можем даже да заподозрем, че категоричната забрана на идеята за въплъщение на Бога в човек се е развила в юдаизма по времето на Втория храм именно като отговор на царския култ, характерен за домонотеистичните времена.

Но в един момент през I в. пр. н. е. или през I в. такъв култ се появил и станал характерен за много разновидности на юдаизма. В резултат от това възникват две еднакво неприятни хипотези. Или култът към Месията от дома на Давид, като сериозна политическа компонента, е възникнал още преди Ирод, скоро след падането на Ерусалим, през 50-40 г. пр. н. е., и тогава официалната теология на иродианите е била реакция на този култ. Или, напротив, култът към Христос от дома на Давид е бил отговор на официалния култ към Ирод Христос.

Така или иначе, двата култа били тясно свързани и в двата случая култът към Божеството Месия от дома на Давид се е развил съществено по-рано от времето, когато започват проповедите на Исус.

Нещо повече, това хвърля съвсем нова светлина върху фигурата, която арамейското християнство наричало Син на беззаконието, а гръцкото – Антихрист.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 3, 2.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 12, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 12, 7.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 14, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 18, 2.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 9, 4; 15, 1, 1.

7. Baba Bathra 3b-4а.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 19, 3; Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 5, 2.

9. Мещерский А. Н. Указ. соч., 1, 19, 2, М., 1958. С. 200.

10. Мещерский А. Н. Указ. соч., 1, 19, 2, М., 1958. С. 201.

11. Тертуллиан. Против еретиков, 1.1.

12. Панарион. 1.20.1,1.

13. James Hamilton Charlesworth. Who Claimed Herod was “The Christ”? Eretz – Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies, Ehud Netzer volume, 2015. P. 29–39.

14. Charles Sandy Brenner. Herod the Great Remains True to Form. Near Eastern Archaeology. Vol. 64, No. 4 (Dec., 2001). P. 212–214.

15. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 8, 2.

16. James Hamilton Charlesworth. Who Claimed Herod was “The Christ”? Eretz – Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies, Ehud Netzer volume, 2015. P. 33.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

петък, февруари 11, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч