неделя, февруари 06, 2022

„ЕШЕЛОН ДО САМАРКАНД“ КАТО ИЗПИТАНИЕ

ИЗТОЧНИК: ФОНТАНКА.РУ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В новия си роман Гузел Яхина напомня, че доброто и злото са преплетени тясно във всеки от нас. И да отделим едното от другото е също толкова трудно, колкото е трудно да делим хората на свои и чужди.

1923-та година. Гражданската война в Русия е завършила. Но наистина ли е завършила? Войната е изгорила и тялото, и душата на всеки, до когото се е докоснала. И е пуснала своята отрова. Вчерашният фронтовак Деев не разбира това. Той е млад и буен, съвсем елементарен, но при това с меко сърце. Поверено му е да закара ешелон с петстотин гладуващи деца от Казан до Самарканд. Деев има помощничка: комисарката Белая – остра, твърда, принципна и безжалостна. А освен това къдрокоса и стройна.

Читателят не научава имената на Деев и Белая, но имената и прозвищата на децата са изписани с документална точност. Това не са просто прозвища на сираци и безпризорни – зад всяко едно име се чете съдба. И детските съдби зависят от възрастните, които са забравили своите имена, а със загубата на името са загубили и човешкото у човека. Двамата герои са осакатени от войната и всеки от тях има какво да премълчава и кого да ненавижда.

Толкова по-интересно е да се надникне в конфликта на антагонистите съюзници – Деев и Белая. Енергичният фронтовак оправдава не веднъж своята фамилия [1], вършейки по пътя подвизи, за да намери лекарства, вода, храна. При това душевно „ронливия“ началник на ешелона не случайно нарича себе си „парцал“, защото, вземайки от жалост спорни решения, рискува и своя живот (а загине ли Деев, децата няма да стигнат до Самарканд), и живота на други хора. И му се струва, че тези постъпки са предизвикани от човеколюбие, макар че зад любовта се крие ярост. Именно това изрича право в очите на Деев наблюдателният стар фелдшер Буг.

Ако Деев е женствен в своето състрадание, с Белая е точно обратното. Младата жена мисли за любовта към децата не по-малко от Деев, но се ръководи в действията си от съвсем други принципи. „Понякога да бъдеш добър, означава да изглеждаш зъл!“ - заявява тя, пояснявайки своята тактика да спасява само тези, които са физически по-здрави, като се изразходват разумно ресурсите. Белая също няма име, но има история и научи ли я човек, започва да я възприема не само като „въплъщение на смъртта“. Белая е някогашна послушница, живееща в манастир, която приема революцията с отворени обятия. Тя е красива и... безплодна. Затова се стреми толкова силно към неприятните на вид, страдащи от дистрофия, подути и озлобени деца – за да бъде нужна, за да обича. Ако не своите деца, то поне децата на държавата. Суров ангел на доброто.

Но романът на Яхина не е роман за неосъществилата се монахиня или за пламенния червеноармеец, макар че безбожието ги приравнява като болните в лазарета. „Гирляндата“ на вагоните с гладните нездрави деца, които двамата трябва да съпровождат по пътя от четири хиляди версти, е всъщност гирлянда от метафори, препращащи към Библията и мита. Една такава метафора е изведена от авторката – „Ноев ковчег“. В ешелона намират пристанище деца без разлика в здравето и възрастта, право на надежда получават и „чуждите“ – изоставени от своите майки и безпризорни, които състрадателния Деев събира по пътя, нарушавайки правилата. Но ако старозаветният Ной е бил праведник, такъв ли е Деев? Той – мечтаещ за всеобщо щастие и женитба - помни, че под неговите пръсти се е спекла кръв.

А врагове по време на изнурителната одисея ще срещне предостатъчно. И ще извърши немалко херкулесови подвизи, сблъсквайки се с казаци, басмачи, крадци, чекисти, болести, страх и глад. Макар че, ако се върнем към Стария завет, сравнението с Мойсей и ходенето по пустинята е допустимо. Но Мойсей е любещ Божи избраник. Атеистът Деев не е по тази част: той не знае молитви, но умее да моли за другите и да хитрува. Това използва, когато е в затруднено положение. И ето че Този, в когото не вярва, изпраща на дръзкия молител посредством ръцете на враговете му манна. Не за него – за децата. А самият Деев се мръщи от разсъжденията на фелдшера, който не го оставя на мира с въпросите за това какво е истинското добро. Деев и Буг живеят с различни понятия. И двамата търсят доброто, но всеки го вижда по свой начин. А когато спорят и се наблюдават, разбирайки истинските пориви на душите си, всеки започва да вниква в своя привиден противник.

Гузел Яхина поставя прости, но вечни въпроси, от което е сложно и за героите, и за читателя. Какво е добро? И може ли да бъде добро злото? А любовта – каква е тя? Къде е границата, след чието преминаване няма връщане назад и младият момък става старец, целунат от Смъртта? Не случайно хладнокръвието, с което Деев погребва мъртвите и рискува живота си, плаши фелдшера. Той разбира, че зад това демонстративно дръзко милосърдие се крие и болка, и страх, и загуба на човешкото у човека. А Деев има какво да помни и да премълчава.

Не трябва да се търсят сред персонажите на романа герои в буквалния смисъл на думата. Такива, строго казано, няма, но при това ги има като носители на доброто и любовта. И всеки е по своему човеколюбец: Деев, Белая, Буг и останалите. „Доброто изисква мъжество. Трябват му по-здрав гръбнак и по-остри зъби“ – отсича Белая. Бук не приема доброто, когато е примесено с кръв. А Деев му втълпява платоновски: „Навсякъде има добро. Децата дойдоха с ботуши на гарата, а не боси – това е добро. С ризи пътуват, не голи – отново добро“. Каква е цената на „добрия подарък“ и дали е толкова чистосърдечен, това е друг въпрос.

Възрастните и децата не са единствените персонажи в романа. Смъртта (с голяма буква) е напълно значима героиня в тази книга. Именно с нея се сражава обезумелият Деев, който е гледал смъртта в лицето и е убивал много пъти. Той, обсебен от спасяването на децата, иначе казано – на самия Живот, се състезава самоуверено със смъртта по време на целия път. Но бившият фронтовак не е Христос, за да победи такъв враг. Неговото безстрашие граничи със слабоумието, а съобразителността не му пречи да бъде плах пред жените, които в действителност не познава. Нежната, мъдрата Фатима - една от милосърдните сестри в ешелона – олицетворява именно тази любов и тази истинска женственост, към която се стремят и млад, и стар. Загрубелият, облъсканият от войната Дееев се надява на щастие и търси топлина. Суровата Белая също не познава любовта, макар да казва, че е изпитвала това чувство, гледайки... една снимка. От наивност даже не знаела кой е на портрета... [2] И се получава така, че от любов към ближния са обзети хора, които познават малко това чувство.

Когато отваряш новата книга на Яхина, си мислиш: непременно ще има любовна връзка, режисирана от самата война. И ще се съберат различни хора, но здраво, пламенно, страстно. Ако мъжът и жената не могат един без друг, то и романът без подобни линии не е роман. А „Ешелон до Самарканд“ е роман, и то силен...

Мотивът за децата е преминал от едната книга на Яхина [3] в другата уверено, както и следвоенната тема, която авторката проучва, наистина, като понякога я преосмисля художествено. Но ето че езикът се е променил. Той е обикновен, разбираем и точен. Читателят, уплашен от вискозитета на метафорите и сравненията в предишната книга, не трябва да се страхува. Образите на персонажите са изобразени с едри, макар и пестеливи щрихи, което ни кара да се вглеждаме внимателно във всеки жест и да се вслушваме във всяка дума.

„Ешелон за Самарканд“ води читателя стремително и дръзко и не крие смрадта на холерна барака, на кръв и мръсотия. Напомня: точно така смърди войната. Но всеки, попаднал в ешелона, има избор: да се надява на чудо и да вярва в светлия изход. Или да се обърне към смъртта съвсем завинаги.

БЕЛЕЖКИ

1. От рус. арх. деять ‘действам’.

2. Портретът, който е окачен в манастира и в който се влюбва младата послушница Белая, е на престолонаследника.

3. Втората книга на Гузел Яхина „Деца мои“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.