Блог на Павел Николов: ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / „ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

Както лесно можем да видим, Йосиф Флавий е колкото осведомен, толкова и недостоверен разказвач. Неговата роля в Юдейската война е най-малкото двусмислена. Поне двама свидетели го обвинили, че е играл във въстанието много по-важна роля от тази, която следва от неговия хвалебствен и заедно с това съмнителен разказ.

Единият е споменатият вече Юст Тибериадски. Другият бил някакъв зилот Йонатан. Йонатан се опитал да вдигне въстание в Пентаполис (иначе казано – в елинските крайбрежни градове на днешна Либия), бил заловен от тамошния управник Катул и по време на изтезанията дал показания, включително и за Йосиф. Катул отправил Йонатан окован в Рим и по заповед на Веспасиан го изгорили жив. А Йосиф не бил докоснат.

В „Юдейската война“ Йосиф не може да се удържи, нарича Катул клеветник и дори казва, че заради наклеветяването на божия човек Йосиф римският наместник бил постигнат от ужасен край: „Вътрешностите му започнали да гният, докато не изпаднали съвсем... този случай не по-малко от други е за мене явно доказателство, че божественото провидение наказва злодеите“ [1].

Лесно можем да видим, че римският наместник на далечната Киренайка не е имал никакъв смислен повод да клевети един от ръководителите на въстаниците в Галилея, когото не е виждал никога в живота си и чийто арест не би му донесъл никаква облага. Набива се в очи това, че Веспасиан даже не помислил да накаже наместника за клевета – на Йосиф се наложило да повери това важно дело непосредствено на Господа. Най-вероятно Катул не е казал на Веспасиан за новия му предан роб нищо такова, което императорът да не знаел; и че сведенията, изречени от Йонатан по време на изтезанията, са били съобщени от Йосиф предварително на новия му покровител.

Действията на Йосиф в Галилея се отличават малко от действията на „лионския касапин“ Фуше. Той предал фарисеите заради зилотите и зилотите заради римляните. Неговото скъперничество го скарало с другите лидери и неговата способност да оправдава всяко свое предателство с указание от Бога едва ли внушавала доверие към него. Като добавка към всичко Йосиф не знаел достатъчно гръцки език. Той написал „Юдейската война“ на арамейски, гръцкият вариант бил дело на преводачи.

От какво тогава се ръководели Веспасиан и Тит, когато благословили домашния си роб за тежката литературна работа?

Преди всичко са се ръководели явно от пропагандни съображения. Йосиф превъзходно доказал себе си още по време на обсадата на Ерусалим, когато служел като преводач при разпитите на пленените: сведенията, получени от тези разпити, му позволили по-късно да изобрази впечатляващата картина на хаос и объркване в лагера на метежниците.

Юдеите били значителна част от имперското население. Месианските настроения били разпространени навсякъде сред тях. Римската империя била прагматична държава и да се занимава с геноцид на своите поданици само защото вярват в някакво superstitio exitiabilis, било някак си контрапродуктивно.

Кой по-добре от един бивш метежник би могъл да намери ключе към сърцето на носителите на superstitio-то, особено ако се има предвид, че - от една страна, е бил свещеник, пророк и равин, познавач на загадъчния за римляните юдейски манталитет; а от друга страна бил предател, доносник, палач, използващ познаването на юдейския закон, за да провъзгласи Веспасиан за Месия, а като добавка бил роб в императорския дом, иначе казано – съвсем не бил, даже по римските разбирания, пълноценно същество?

Разликата на „Юдейската война“ от Тацит или от Тит Ливий се състои в това, че „Юдейската война“ е преди всичко пропаганден, а не исторически текст. Йосиф Флавий – независимо че използва обичайните за тогавашната просветена публика изрази, образи и понятия – стои в действителност по-близо до Девтерономист отколкото до Тукидид.

Неговият текст е само имитация на исторически. В действителност той е пропаганда. В този смисъл произведението на Йосиф Флавий е първата лястовичка на тези текстове, които ще пишат църковните историци като Евсевий Кесарийски – текстове, чиято задача не се състои в описване на действителността, а в тоталното ѝ пренаписване.

Като не пренебрегва там, където е възможно, историческата обективност и съобщава множество поразително достоверни детайли, пропагандата на Йоисф обаче има няколко идеологически свръхзадачи.

Първо, тя трябва да въздигне и белоса своя автор, преувеличавайки ролята му във войната и едновременно с това омаловажавайки идеологическата съставка на тази роля.

Второ, трябва да стовари вината за войната на отделни недостатъци и досадни ексцесии. От римска страна тя трябва да посочи като виновници за военния сблъсък конкретни корумпирани лица, назначени от отделни лоши императори – преди всичко Калигула и Нерон, прокълнати по това време от официалната пропаганда.

Точно такава пропагандна позиция Йосиф Флавий заема и по отношение на „четвъртата секта“. От една страна, той нарича членовете ѝ главни виновници за войната – маргинали и терористи, които въвличат мирния юдейски народ в своите кървави експерименти. От друга страна, по всякакъв начин се извърта и хитрува, когато става въпрос за възникването на „четвъртата секта“ и за нейните убеждения – за да може читателят, особено слабо информираният, да не забележи доколко тази история и тези убеждения са неотделими от цялата история на Юдея след падането на Храма през 63 г. пр. н. е.

Йосиф не се спира даже пред това да припише на зилотите убийствата, извършени от римляните. Той например съобщава че рави Шимон бен Гамлиел, нази на Синедриона, е убит от зилотите. Но юдаизмът го поставя в свитъците на Тората сред „десетте мъченици“, изгорени от римляните, и легендата даже твърди, че черепът на рави Шимон се намира сред императорските съкровища в Рим [2].

И накрая, още една важна задача на този пиар проект била да прехвърли вината за опожаряването на Храма от римляните на „четвъртата секта“.

Унищожаването на Храма направило огромно впечатление на всички юдеи. То обърнало изцяло тяхната история, изменило обичаите им, довело до изчезването на садукеите и в края на краищата до появата на равинския юдаизъм. Малко събития в и без това мъчителната история на юдейския народ могат да се сравнят с това по степен на трагизъм.

Тит, който командвал щурма на Ерусалим и унищожил Храма, е поставен в Талмуда сред главните отрицателни герои.

Талмудът твърди, че, след като превзел Храма, Тит влязъл в светая светих и се чифтосал там с една проститутка върху свитък от Тората. За наказание Бог изпратил едно насекомо, което проникнало през ноздрата на Тит в мозъка му и се хранело с този мозък седем години. Веднъж той минавал покрай една ковачница, ковачът ударил по наковалнята, и насекомото веднага се успокоило.

Тит решил, че наковалнята може да му помогне срещу насекомото, и оттогава започнали да водят всеки ден при него ковача, който удрял с чук по една наковалня. Като чувало звука, насекомото замирало. Но това средство помагало само тридесет дена, а след това насекомото свикнало и престанало да се страхува от удара на чука. То ядяло и ядяло мозъка на Тит отвътре. Когато след седем години Тит починал и отворили черепа му, се оказало, че насекомото е пораснало колкото голямо врабче с бронзова човка и железни нокти [3].

Както можем да съдим от тази поучителна притча, юдейският народ не обичал много император Тит.

Но не и Йосиф Флавий. Той полага всички усилия, за да изобрази Тит като човек, който се опитва да спаси на всяка цена Храма, изгорял изключително поради упорството на зилотите. Именно тези кървави терористи „заставили римляните да се докоснат против волята си до свещения храм и да хвърлят главнята“ [4].

Но Йосиф Флавий мълчи благоразумно защо в такъв случай Тит не възстановил Храма, а напротив, поставил сред руините му римски гарнизон, който не само пресичал всякакви опити за богослужение, но и пречел за елементарното очистване на развалините от осквернилите ги кости.

С други думи, текстовете на Флавий са пропаганда, при това предназначена преди всичко за неговите съотечественици. На гръцките му читатели в края на краищата им било напълно безразлично кой именно е убил рави Шимон и даже кой именно е изгорил Храма.

От това съвсем естествено следва, че първата версия на „Юдейската война“ е написана на арамейски език и вероятно е била готова за триумфа на Тит. Втората версия – гръцката – се появила доста по-късно и, според думите на самия Йосиф, съдържала сериозни разминавания с арамейската [5].

В този смисъл процесът по създаване на произведението, наречено „Юдейската война“, напомня видимо популярният някога в СССР творчески процес на достопочтените писатели от националните покрайнини: някои от литературните шедьоври на тези гении съществуват само преведени на руски език.

И ето че в този монументален пропаганден труд – по-точно, в текста, който е достигнал до нас – се забелязват странни пропуски.

Например Йосиф никъде в достигналия до нас гръцки вариант на „Юдейската война“ не употребява думата „Месия“ или „Христос“. Съгласете се все пак, че това е странно: в текста, посветен на войната за Христос, няма и помен от Христос.

Точно така в „Юдейската война“ не се обяснява изобщо какви са зилотите. Даже за злополучната „четвърта секта“, появила се според думите на Йосиф през 6 г. по време на въстанието на Юда Галилееца, научаваме от „Юдейските древности“. В „Юдейската война“ съответният фрагмент е странно осакатен. В него Йосиф съобщава с бързината на скоропоговорка за въстанието на Юда Галилееца и преминава веднага към възхвала на мирните и кротки есеи.

Иначе казано, в текста, който е посветен на войната на римляните с „четвъртата секта“, няма никакви обяснения какво представлява „четвъртата секта“ и каква точно е връзката ѝ със „зилотите“ и „сикариите“ – дали това са други нейни имена, или „сикариите“ са нейно бойно крило. Точно така в достигналите до нас текстове на римските историци за ранните християни няма никакви точни сведения какво представляват християните. Както вече казахме, Йосиф Флавий безусловно и нарочно прикрива нещата, когато говори за юдейските мелинаристи. Но все пак за текст, който е написан, за да стовари върху тези мелинаристи цялата отговорност за унищожаването на Храма, пълното на практика мълчание за техния произход идва малко в повече.

Но и тези пропуски не са единствени.

Вземете например историята с император Калигула, който през 41 г. искал да постави в Ерусалимския храм своя статуя, но бил свален от престола и убит, преди да направи това. (Можем само да си представим как зилотската пропаганда е интерпретирала тази смърт.) Тацит съобщава, че намеренията на Калигула предизвикали въстание сред юдеите.

„По времето на Тиберий в Юдея царяло спокойствие, но когато Гай Цезар наредил да поставят в храма изображението му, народът хванал оръжието; наистина, скоро след смъртта на Цезар движението стихнало“ [6].

Но Йосиф Флавия не съобщава в „Юдейската война“ за никакво въстание, а казва, че протестът на юдеите имал изключително мирен характер. Юдеите „се събрали с жените и децата си в Птолемаидската долина и молели трогателно Петроний да пощади родните им обичаи, а също така и живота им“ [7].

Подобно твърдение изглежда не странно, а направо – на фона на съобщенията на Тацит – неправдоподобно.

Става въпрос за 41 г. „Четвъртата секта“, ако се вярва на „Древностите“, по това време била вече на тридесет години и нещо. Случвало се тя да вдига въстания и по по-дребни поводи от златната статуя на императора в юдейския Храм. Как е могла да подмине такъв чудесен предлог?

Ако ставало въпрос за „добър“ император, бихме могли да си представим, че Йосиф е решил да заобиколи хлъзгавия въпрос. Но Калигула от гледна точка на тогавашната официална историография принадлежал към „несправедливите“ императори и никой римски пропагандист, какъвто по това време бил Йосиф Флавий, не се чувствал задължен да го защитава. Точно обратното: разказът за въстанието, предизвикано от действията на безумния Калигула, съответствал напълно на генералната пропагандна линия на книгата.

А ако това въстание е било описано от Флавий и е било зачеркнато от по-късните църковни цензури, защо църковните цензори е трябвало да се грижат за репутацията на „четвъртата секта“ и какво ги интересувало въстанието на юдеите, вдигнато срещу Калигула?

Не по-малко удивителни са в „Юдейската война“ въпросите, засягащи описанието на всичко свързано с отношенията между юдеите и римляните в столицата Рим.

Юдеите са прогонвани от Рим два пъти. Един път – през 19 г. по времето на Тиберий. Втори път, след четвърт век по времето на Клавдий, който – както ни съобщава Светоний, „изгонил от Рим юдеите, бунтувани от някакъв Хрестос“ [8].

Тези масови изселвания били несъмнено важен епизод в отношенията между двата народа. Но в съвременния текст на „Войната“ няма нищо, което да разяснява думите на Светоний. Нещо повече, там не пише нищо за изселване на юдеите от Рим било то заради някакъв Хрестос, било то заради нещо по-дребно.

Също така поразително „Юдейската война“ заобикаля пожара в Рим. От Тацит знаем, че Нерон обвинил за палежа християните. В какво вярвали християните, Тацит не съобщава, той само казва, че било зловредно суеверие. На пръв поглед би трябвало да се обърнем за пояснение към „Юдейската война“, най-вече защото по времето на пожара Йосиф бил в Рим: намирал се там като молител за юдейските свещеници, спазващи същата диета като еврейските миленаристи.

При тези условия би трябвало да очакваме, че Флавий ще ни разкрие причините за пожара с такива подробности, за каквито Тацит не би посмял и да мечтае. Но в достигналия до нас текст на „Юдейската война“ няма нито една дума за пожар!

И накрая още един пример, не толкова очевиден, но не по-малко важен.

В непрекъснатата верига от събития, довели до Юдейската война, един от възловите моменти била смъртта на Ирод Агрипа, цар на юдея от 41 до 44 г.

Ирод Агрипа, любимецът на Клавдий, бил типичен източен деспот: хитър, щедър, жесток и кадърен. Неговият елинизъм не му попречил да се провъзгласи за Месия и даже за Бог. Той командвал в региона, с подкупи и дарове подчинявал на себе си верните на Рим църкви, изграждал наново стените на Ерусалим и като подплашил един от лидерите на миленаристите, Симон, накарал хиляда и четиристотин редови „разбойници“ да се убиват помежду си по време на гладиаторски битки във възстановения от него елински амфитеатър в Берита [9].

Успехите на Ирод Агрипа смутили толкова римляните, че те се уплашили след неговата смърт да дадат Юдея на синя му и я поставили отново под управлението на римски прокуратори – Куспий Фад и Тиберий Александър.

Така смъртта на Агрипа през 44 г. била за Юдея също толкова важно събитие като оставката на Архелай, сина на Ирод, през 6 г. И в двата случая богоизбраният народ преминал от управлението на идумейци непосредствено под управлението на китим.

Ако се вярва на „Юдейските древности“, именно оставката на Архелай довела до появата на „четвъртата секта“. Юдея преминала непосредствено в ръцете на римляните, Квириний, наместникът на Сирия, обявил данъчно преброяване, фанатиците видели в това благоприятен предлог за агитация и заявили, че юдейския народ трябва да се подчинява само на Бога и следователно на проклетите езичници не трябва да се плащат данъци. Таке те вдигнали своето първо (ако се вярва на „Юдейските древности“) въстание.

Би трябвало да се очаква, че след смъртта на Агрипа и връщането на Юдея под пряката власт на римляните „четвъртата секта“ ще се възползва от същия предлог за поредни вълнения.

Така и станало: в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий споменава, че на Куспий Фад най-напред му се наложило да хване и да екзекутира „архиразбойника Толомей“ [10]. След това Фад и новият наместник на Сирия, Лонгин, се явили с войски в Ерусалим и поискали да им бъдат предоставени кидарът и ризата на първосвещеника [11]. Ризата била поставена в Антониевата кула под охраната на римски гарнизон. Оттам нататък тя се давала на първосвещеника само по време на празници. Едно от исканията на „четвъртата секта“ било за всенародни избори на първосвещеника и римската експроприацията на свещената дреха – безусловно изключително оскърбителна за юдеите и даваща огромен простор за антиримска пропаганда – вероятно била свързана с критична за римляните обстановка в Ерусалим.

Но в „Юдейската война“ Йосиф Флавий разказва съвсем друга история. Той не казва нищо за Фад и Александър освен една явна скоропоговорка: по тяхното време народът „бил спокоен, защото те не посягали на туземните обичаи и нрави“ [12].

Това съобщение е не само лъжливо (спрямо казаното в „Древностите“), но е и удивително, като се имат предвид личните отношения, които свързвали Йосиф Флавий и Александър.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 11, 4.

2. R. Travers Hertford. Christianity in Talmud and Midrash. P. 132.

3. b Gittin 56b-57a.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, предисловие, 1.

6. Тацит. История, 5, 9.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 10, 3.

8. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

9. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 7, 5.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

11. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 11, 6.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

неделя, януари 30, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / „ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч