НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / ФИИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОЖЕ ГИЙМАН

Роже Гийман (Roger Guillemin)

11 януари 1924 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Андрю Шали и Розалин Ялоу)

(За откритията му, свързани с производството на пептидни хормони в мозъка.)

Френско-авериканският физиолог Роже Шарл Луи Гийман е роден в Дижон (Франция) в семейството на Раймон и Бланш Гийман. Като получава средно образование в безплатни училища в Дижон, през 1942 г. Гийман завършва Дижонския университет със степента бакалавър на изкуствата и науките.

През 1943 г. той постъпва в медицинско училище и започва да се занимава по програма, разработена съвместно от медицинските факултети на Дижонския и Лондонския университет, но няма възможности да провежда изследователска работа. След завършването на тригодишна клинична подготовка, той работи за кратко време като лекар. През 1940-1944 г. участва в Съпротивата срещу фашистката окупация на Франция.

Като слуша през 1948 г. лекция на канадския физиолог и специалист в областта на стреса Ханс Селие, Гийман го уговаря да го вземе на длъжността асистент в Института за експериментална медицинска хирургия към Монреалския университет. Там Гийман се заема с експериментално проучване на артериалната хипертензия. Изследванията му стават основа на неговата дисертация, която той защитава в медицинския факултет в Лион през 1949 г. и получава медицинска степен.

През следващата година Гийман се връща в Монреал, за да проведе изследвания в областта на експерименталната ендокринолоигя – гранична област между биологията и медицината, изучаваща ендокринните жлези и продуктите на тяхната секреция. Тези жлези секретират хормони, циртулиращи в кръвта и регулиращи секрецията на други ендокринни жлези, а също така функционирането на някои тъкани. Гийман започва да се интересува от ролята на хипоталамуса за контрола на хормоналната секреция на хипофизата. Хипоталамусът е разположен в основата на главния мозък над хипофизната жлеза и е свързан с предната ѝ част чрез портална кръвоносна система. През 30-те години британския физиолог Г. В. Харис установява, че при пресичане на порталните съдове секреторната активност на предния дял на хипофизата намалява. Основавайки се на това, той изказва предположението, че дейността на хипофизната жлеза се регулира от предаващи се с кръвта химични вещества, или хормони, източник на които е хипоталамусът. Тъй като тези хормони на хипоталамуса не са изолирани от никого, Гийман решава да се заеме с тази задача.

През 1953 г. предлагат на Гейман длъжността асистент-професор по физиология в Медицинско училище „Бейлър“ към Хюстънския университет в Тексас и той приема предложението. След две години сред колегите му се появява Андрю В Шали, току-що открил първия от хипотетичните хормони, който той нарича кортикотропин освобождаващ фактор (КОФ). Днес този хормон се нарича кортикотропин освобождаващ хормон (КОХ) или кортиколиберин. Той се секретира от клетките на хипоталамуса и се пренася с кръвта през порталните съдове към хипофизата, където предизвиква секреция на адренокортикотропния хормон (АКТХ). Той на свой ред стимулира секрецията на хормоните на надбъбречните жлези кортизол и кортизон, включващи се в реакцията на организма при стрес.

В края на 50-те години Гийман и Шали, все така сътрудници на училището „Бейлър“, се опитват да изолират и да определит химичната структура на КОФ. Но не успяват да направят това; едва през 1981 г. е установено, че КОФ е пептид (съединение от аминокиселини, структурни единици на протеиновите молекули), състоящ се от 41 аминокиселини. Неуспешният опит на Гийман и Шали да определят структурата на КОФ предизвиква не малко слухове сред колегите им професионалисти. Въпреки това те продължават да проучват хормоните на хипоталамуса, убедени в правотата на първоначалната хипотеза на Харис.

През 1962 г. Шали се мести в болницата за ветерани в Ню Орлеан и по съвместителство в университета „Тюлейн“. Гийман остава в училището „Бейлър“, като заема едновременно с това длъжността директор на отдела за експериментална ендокринология в „Колеж дьо Франс“ (Париж). Така продължава от 1960 до 1963 г., когато е назначен за професор по физиология и директор на лабораторията по невроендокринология в „Бейлър“. През същата година той поручава американско гражданство и става консултант в болницата за ветерани в Хюстън, в болницата „М. Д. Андерсън“ и в Института за борба с рака.

По това време Гийман и Шали работят вече отделно, като се консултират помежду си и достигат близо до изолирането на още три хормона на хипоталамуса. Едно от трудностите, с която се сблъсква Гийман в работата си, се състои в получаването на недостатъчно количество хипоталамна тъкан за екстрахиране на проучваните хормони. Тъй като в организма се произвеждат нищожни дози хормони, за опитите са необходими стотици хиляди хипоталамусни препарата. Гийман използва овчи хипоталамус, който получава в кланиците. Жлезите трябва да се отделят веднага след умъртвяването на животните, за да се предотврати процеса на разпадане на хормоните.

Хипоталамния хормон, предизвикващ отделянето на тиреотропния хормон на хипофизата, е изолиран от Гийман и неговите колеги през 1968 г. Тъй като тиреотропният хормон обуславя секрецията на тиреоидните хормони на щитовидната жлеза, той се нарича също така тироидстимулиращ хормон (ТСХ). Шали дава на хормона друго название: тиреотропин освобождаващ фактор (ТОФ). Той е известен също така като тиреотропин освобождаващ хормон (ТОХ) или тиролиберин. През 1969 г. Гийман и Шали, като работят независимо един от друг, определят, че ТОФ е пептид (аминокиселинно съединение), състоящ се от три аминокиселини. Според Гийман определянето на химичната структура на ТОФ поставя началото на невроендокринологията като отделна научна дисциплина. Днес ТОФ се използва за диагностика и лечение на някои заболявания, свързани с хормоналния дефицит.

Още един хипоталамен хормон, предизвикващ отделяне от хипофизата на гонадотропни хормони, е изолиран от Гийман и неговите колеги през 60-те години. Гонадотропните хормони контролират секрецията на мъжките и женските полови хормони. Друг хипоталамен хормон се нарича соматотропин освобождаващ фактор (СОФ) или соматолиберин. Гийман и колегите му установяват, че СОФ е пептид, съдържащ 10 аминокиселини. По-късно изследователите синтезират няколко аналога на този хормон – съединения, сходни по структура, но отличаващи се по един компонент. Някои от тях се оказват ефективни при лечението на безплодие, появило се поради нарушаване на овулационния цикъл; други могат да бъдат използвани за контрол на раждаемостта.

През 1970 г. Гийман сменя местоработата си и отива в института “Солк“ в Сан Диего (щат Калифорния). Там за четири години той и неговите колеги изолират трети хипоталамен хормон, задържащ отделянето на хормона на растежа от хипофизата. Гийман нарича този хормон соматостатин. Неговаат изследователска група установява, че соматостатинът е пептид, съдържащ 14 аминокиселини. Тъй като се характеризира с нееднозначно биологично действие и съществува в организма крайно непродължително време, соматостатинът не се използва в клиничната медицина. Но ако могат да бъдат синтезирани аналози на соматостатина, които имат продължително действие и специфични биологични функции, те биха могли да намерят приложение за лечение на захарния диабет, на стомашните язви и на акромегалиите (състояния, предизвикани от излишък на хормона на ръстта; днес подобни препарати са синтезирани и се използват по-специално за лечение на язвени кръвотечения – по-късна бележка на редакцията). В средата на 70-те години Гийман концентрира вниманието си върху проучването на неотдавна открити невропептиди (пептиди, действащи в нервните синапси на хипоталамуса и на други участъци от мозъка): ендорфините и енкефалините. Ендорфините явно играят важна роля при възприемането на болката от организма.

От 1970 г. Гийман е член на съвета и директор на невроендокринологичната лаборатория към института „Солк“ в Сан Диего, Калифорния. Изследователските му интереси включват също така неврофимията на мозъка и методите за подобряване на популационния контрол с помощта на антагонисти на хормоните на хипоталамуса.

През 1951 г. Гийман се жени за Люсиен Жан Бийар. Семейството има един син и пет дъщери.

Гийман получава степента почетен доктор от университетите в Рочестър, Чикаго, Улма, Дижон и Монреал, а също така от медицинския колеж „Бейлър“ и от Свободния университет в Брюксел. Сред наградите му са Международната награда на фонда „Гарднър“ (1974 г.), наградата Диксън за медицина на Питсбъргския университет (1976 г.), наградата Пасано за медицина на фонда „Пасано“ (1976 г.), медала „За научни достижения“ на Националния научен фонд (1977 г.) и медала Дойл на Лондонското ендокринологично дружество (1980 г.). Член е на Националната академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското физиологично дружество, на Дружеството за експериментална биология и медицина, на Международната организация за изследване на мозъка, на Международното дружество за изследване по биология и възпроизводство, на Шведското дружество за научна медицина и на Френската национална академия за медицина.

Превод от руски: Павел Б. Николов