КИНО / „СИНЯТА БРАДА“ („BLUEBEARD”, 1972 г.)

През 1697 г. Шарл Перо издава книжка с преразказани от него френски народни приказки, която нарича „Истории или приказки от минали времена“ („Histoires ou contes du temps passé“) и която съдържа само осем произведения, почти всичките от които можем да изброим безпогрешно: за котарака в чизми, за момиченцето с червената шапчица (не е шапчица всъщност, а шаперон, но това е друг въпрос!), за Пепеляшка, за момчето с големина на палец...

Малцина ще се сетят обаче за „Синята брада“, това произведение даже отсъства в някои български преводни издания. Дали защото не е типична приказка, а по-скоро народна легенда (единственото необичайно нещо там е само неизтриващата се кръв от ключа), дали защото издателите са решили да не плашат малките деца с окачените по стените умъртвени някогашни жени на Синята брада, не зная...

Но - така или иначе - именно това произведение става любимо за интерпретиране в областта на различни изкуства: литературата, операта, театъра, балета, но най-вече киното...

Да, в киното намираме над петдесет екранизации и екранни интерпретации; повечето – между другото - са интерпретации, по-близки до оригинала, или по-далечни, или много-много далечни като – да речем – „Мосю Верду“ на Чарлз Чаплин.

А една от тези интерпретации е филмът „Синята брада“ („Bluebeard“, 1972 г.) на американския режисьор от украински произход Едуард Дмитрик, известен филмов майстор в областта на жанра „филм ноар“ (тоест „черен филм“; френското название да не ви заблуждава, това е американски холивудски криминален жанр, белязан от значимите имена на Били Уайлдър, Джоузеф Манкевич, Алфред Хичкок, Жил Дасен – бащата на Жо Дасен, между другото, и прочее).

Действието на „Синята брада“ от 1972 година се развива през миналия век в Германия и отначало следва в общи линии сюжета на френския книжен оригинал.

Не много привлекателен (заради синята си брада) бивш военен германски летец от Първата световна война...

...се жени за миловидна красавица, животът му с която върви удивително добре, макар и с някои странности.

До онзи момент, когато непослушната съпруга отключва стаята с труповете.

И тук приликите с Шарл Перо свършват.

Оттам нататък следва разказът на Синята брада как и защо е убил всяка една от жените си: една гилотинирана, друга задушена, трета удавена, четвърта застреляна и така нататък – всичко седем.

Убийствата са различни, но причината за всичките е една.

Само че няма да ви я кажа, защото – ако решите да гледате филма, няма да ви бъде интересно.

А между другото някои критици определят екранизацията като еротична, но еротиката е от 70-те години на миналия век, така че освен голи цици, не се надявайте да видите нищо по-съществено.

Прецизните кинолюбители обаче, ако не друго, ще харесат сигурно музиката на Енио Мориконе и изпълнението на:

И на:

Филмът, разбира се, като оригинала на френския класицист, завършва също така приказно: лошият е наказан, а добрият тържествува...