ВАСИЛ БИКАУ / „ЖЪЛТИЯТ ПЯСЪК“

ПРЕВЕЛ ОТ БЕЛАРУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Разказът на беларуския писател Васил Бикау (рус. Васил Биков, 1924-2003 г.) „Жълтият пясък“ („Жоўты пясочак“) е свързан с едно трагично за беларуския народ събитие. През 1930 и 1940 година органите на НКВД разстрелват и закопават в местността Курапати близо до Менск (рус. Минск) от 50 до 100 хиляди (според различни източници) души с едно-единствено обвинение – „врагове на народа“.

През 1989 г. организацията „Мартиролог Беларуси“, бореща се за демократични промени в Беларус, чийто член е и Васил Бикау, издига в Курапати възпоменателен седемметров кръст, наречен „Крыж Пакуты“ („Кръст на страданието“), а след това покрай целия път през местността, по който са карани осъдените на разстрел, са поставени още седемдесет по-малки кръста. С втвърдяването на режима на Аляксандр Лукашенка (рус. Александр Лукашенко) обаче, кръстовете са премахнати (2017 г., вижте двете снимки най-отдолу), а върху информацията за събитията в Курапати е наложена забрана. Забранен за прожектиране в Беларус е и филмът „Жълтият пясък“ по разказа на Бикау, кадри от който използвам в публикацията за илюстриране.

(Павел Николов)

Караха ги през нощта по тъмните градски улици някъде далече от затвора, но към кой край на града Аутух не можеше да разбере. Затвореният камион нямаше прозорци, никъде не просветваше даже най-малка пролука и нито вътре, нито отвън можеше да се види нещо. Отначало Аутух си мислеше, че е попаднал в страшния „черен гарван“, за който се беше наслушал в затвора и дори по-рано – на село. Но това вероятно не беше „черен гарван“, защото, както успя да види в тъмното, когато ги изведоха в затворническия двор, камионът, макар и да беше голям, не беше черен. И нещо кратко беше написано от едната му страна, но той не разбра какво, защото не му дадоха. Започнаха да ги блъскат, за да се качат по-бързо в тъмната му вътрешност, а на него точно тогава му се развърза връзката на единия лапац и той, като се наведе, се зае да я връзва. Но веднага получи злостен ритник отзад – или беше конвойният, или младият като него мършав военен с мустачките, който днес се разпореждаше с тях. Аутух се качи бързо в камиона, където вече седяха шестима негови спътници, и се сви до самата врата, която веднага се затвори с трясък. Камионът потегли бавно по двора, през вратата, след това по улиците, като завиваше ту в една, ту в друга посока. Вляво от Аутух седеше мъж с кожена куртка, когото в началото, когато го арестуваха, Аутух видя в кабинета на следователя. Но сега Аутух не можеше да разбере защо и той е тук. Дали е също арестант, или ги кара в някой друг затвор? А може би на свобода? Защото за какво да убиват Аутух, какъв полски шпионин е той? В Полша не е бил нито един път, само дето живееше до границата. В хутора. И е едноличник…

В това, че беше едноличник, е може би най-големият му грях. Заради тази негова едноличност изстрада за една година толкова, че на друг би му стигнало за цял живот.

- Ей, другарю… А, другарю – побутна той леко с лакът съседа си с кожената куртка. – Не знаете ли къде ни карат!

- Много питаш – не веднага и злостно отвърна съседът му Сурвила, бивш следовател от НКВД.

Този Сурвила не беше като Аутух – той и в тъмнината, със завързани очи можеше да определи накъде отиват. Отдавна и добре познаваше този път – от градския център до края на града, през крайградското село, до близката горичка, където се намираше стрелбището на комисариата. До неотдавна и той караше там такива, особено когато служеше в комендатурата. След това вече, когато го преместиха в следствения отдел, два-три пъти беше ходил да се упражнява по стрелба с личното си оръжие – пистолет ТТ. По-рано всички чекисти в управлението бяха въоръжени с револвери система „наган“, а миналата година най-напред на следователите дадоха нови ТТ – удобни, плоски пистолети с черни чирени на ръкохватката. С тях стреляха. Той получи тогава на упражнението „много добър“. А сега ще се упражняват други. Ще практикуват. В тиловете им…

По това как камионът започна да подскача от една страна на друга, Сурвила разбра, че са излезли от града. Някъде встрани в тъмнината се е сгушило малкото крайградско селце, а тях ги чака завой наляво, от който… От който до целта, до последната черта, не е много, остава някакъв си половин час и край. Всичко ще свърши завинаги.

Но това, че всичко ще свърши бързо, не го тревожеше много. За това беше готов преди месец, дори преди съда знаеше, че няма да го помилват. Ще го разстрелят. Защото това, в което го обвиниха, беше съвсем вярно: допускал беше и превишаване на правата си, и незаконни методи – и биеше, и трошеше кости, „не си поплюваше“. Но нима само той? В тяхното управление така работеха всички – стараеха се, не спяха нощно време, изтръгваха всичко, което може да се изтръгне от арестуваните. А те, враговете проклети, също им опъваха нервите, изобщо не искаха да си признаят, извъртаха се, лъжеха следователите и дори, подписали един път признанията си, се отказваха от тях пред съда. И все мърмореха своето: не знаем, нямаме никаква вина. Не са вредили, не са шпионирали, никого не са вербували. И трябваше да се изтръгват – и признанията, и свидетелствата: имена, дати, срещи. Понякога прекаляване, истина е. Но в полза на делото, не за себе си. Онзи Сьомух умря в кабинета му. Че умря, нищо особено, но като умря, отнесе със себе си всичко. А в него беше надеждата. Като го натиснаха здраво, започна да казва някои неща. Мислеха благодарение на него да разкрият цялата им организация, натам вървяха нещата. А той взе, че умря…

Купцоу застреля с новия си ТТ. Но Купцоу се нахвърли върху него с юмруци. А юмруците на двуметровия ковач от пресовъчния цех бяха такива, че с два удара можеше да го забие в пода. За щастие Сурвила успя да използва оръжието. Така че - как да погледнеш нещата, какво обвинение да повдигнеш? Ако се гледа строго, според новите закони, може наистина да е виновен. Но според революционните, пролетарските… Впрочем, той не се оправдаваше много – призна всичко. Но дълбоко в душата си искаше да се надява, че няма да го накажат прекалено. Все пак той не е някаква контра, не е полски шпионин или беларуски националист. Той е свой брат, чекист. Трябваше да го имат предвид. И сега му е криво, че пренебрегнаха разликата между него и истинските врагове на народа, набутаха го в камиона заедно с другите. С тези шпиони и вредители, националисти и даже недоубити буржоа. Натовариха ги в един камион и току виж ги захвърлили в една яма. А това е явен опортюнизъм, десен уклон. Или има вредители и сред органите.

В камиона цареше тишина, чуваше се само как тропат колелетата по камъните и как нещо поскърцва в ъгъла на каросерията, особено когато камионът попаднеше в дупка.

- Така! Да не питам ли казвате? - не можа нещо да съобрази Аутух и съвсем се сви от лошо предчувствие. Това предчувствие го гнетеше много и скоро той отново се размърда в тишината. Някъде тук наблизо седи неговият земляк, даже съселянин, макар и два пъти по-млад от него, със същото фамилно име като неговото – Казьол (Козел – бел. прев.). Когато стана учител и започна да пише стихотворения, той смени неудобната фамилия с по-добра и се подписваше под стиховете си, които понякога печатаха във вестниците, Феликс Гром. Наистина, Аутух не четеше стихотворения, само чуваше за тях от хората. Но по време на следствието с него говореха малко за стихотворения, повече го питаха за това как този Феликс Казьол-Гром го е завербувал в своята шайка. Сега Аутух го повика тихо:

- Феля, а Феля?

- Да! - чу се отзад в камиона.

- Къде ни карат?

- Да изпълнят присъдата – с неприятно накъсване на гласа отговори Феликс. И точно това ясно изразено накъсване разтревожи още повече Аутух.

- На разстрел ли?

- А ти как мислиш...

- Ами аз... Аз мислех... Може би те...

- По-добре млъкни! - прекъсна разговора землякът му, на когото по всичко си личеше, че не му е до това.

Наистина, на Феликс Гром му беше трудно да говори, след разпита гърдите го боляха отвътре, не можеше дъх да си поеме. Само се учуди на детската недосетливост на Аутух – не знае къде го карат или не иска да повярва, че вече всичко е свършено. Преди един ден ги съдиха – десет минути четене на предварително приготвени документи, от които още преди присъдата всичко стана ясно. Но явно съселянинът му Аутух не беше разбрал нищо от тях. Или все още си мисли за своето оставено еднолично стопанство до гората?

Феликс Гром отдавна беше престанал да мисли и за родното си село, и за Менск (рус. Минск – бел. П. Н.), където живя и учи, когато се записа в педагогическия техникум, и даже за своята поезия, сборник с която беше вече подготвил за печат и го даде през пролетта в издателството. Сега вече няма да види този сборник, който вероятно са осъдили преди автора му. По време на следствените разпити следователите цитираха страници с неговите арестувани стихотворения – четяха, подчертаваха с различни моливи, бдително търсейки хитро замаскиран заговор. Утро огнено гори над облака на есента ми... Какъв е този облак? Нищо освен това, което означава облак. А, не, в поезията облак е нещо друго, казваха литературоведите с нагани на кръста. На небето облакът е облак, а тук е нещо друго. Тайно. Та какъв е този облак? Какво разбирате под този облак?

Той не искаше да разбира нищо под този облак, но затова пък те разбираха нещо, но не му казваха. Той трябваше сам да се досети какво мислят и да го каже. Това беше признанието, което търсеха от него и щеше да бъде по-добре, ако си признае. Но той не се досещаше и не си признаваше. Тогава го биеха – с тояга по гърдите, с ботуши по гърдите, не му даваха да спи три денонощия.

А след това започнаха да му приписват шпионаж в полза на Полша. И закачиха за него Аутух, който живееше в хутора извън селото и не искаше да влезе в колхоза. А всъщност той с този Аутух беше говорил само един път през лятото, когато си дойде от Менск да види болния си баща. Тогава отиде да поиска кон, за да докара лекар. Но Аутух не му даде кон, каза му да вземе от колхоза, а той трябва да бърза и да прекара сеното, защото времето върви на дъжд. И разговаряха някакви си пет минути. А ето че сега за тези пет минути – разплата. И за двамата – разстрел.

- Защо не седите на едно място? Все се въртите като на тиган – чу се недоволно мърморене от тъмнината.

- Само да погледна къде сме. Тук е моето село Зяльони луг – отвърна този, който се въртеше.

- Ти каза, че си от града – обади се откъм вратата Сурвила. - По време на разпита каза: от Камароука.

- Живеех в Камароука. Когато работех в железницата. А съм роден в Зяльони... Да.

- Ето – всичко излиза наяве! - каза Сурвила. - А то постоянно – работник, железничар. Бъркате нещо, Шастак.

- Нищо не бъркам. По произход съм от село. Но съм работник. Това трябва да се вземе под внимание! И партиец!

- Бил си – обяви кратко Сурвила.

Репликата на някогашния чекист докосна болна струна в ранената душа на работника Шастак, който заговори като за нещо недоизказано и болно.

- Бях и си оставам. Няма да се откажа я, не съм такъв. Пред партията съм чист.

Камионът попадна в някаква дупка и подскочи силно, поетът Феликс Гром даже извика от вътрешна болка. Някой отпред в тъмнината изруга:

- Мръсници! И преди края не могат по човешки! Мамицата ви мръсна!..

- А не може ли по-тихо – упрекна го злостно Сурвила.

- Какво по-тихо?! По-тихо, по-тихо! Я се разкарайте...

- Ти кой си? Фамилия?

- Какво те интересува? Да не си следовател?

- Може и така да е.

- Е, Зайковский. Ако си следовател, пише го в лайняната ви присъда. Мамка им!.. Не се блъскай така, мръсен буржоа! - озъби се той на някого в тъмнината. - Ръката ми е счупена...

Със здравата си ръка Зайковский блъсна съседа си, който на завоите неволно се притискаше силно до него и караше счупената лопатка да боли. Счупването беше вътрешно, затворена фрактура, която получи преди една седмица по време на разпит, когато два часа беше поверен на двама следователи – млад, тънък като глист, и възрастен – мустакат, с ордени на гимнастьорката. Искаха да подпише, че е полски шпионин, свързан със съпротивата, и се казва Млинец. Но Зайковский не беше шпионин, още повече Млинец, защото беше обикновен московски обирджия, който беше решил да се спаси от криминално преследване в Менск. В Москва му се водеха осем грабежа, макар че, честно казано, бяха повече (не по-малко от четиринадесет) и все някак се измъкваше, не се даваше да го заловят нито криминалистите, нито ГПУ, нито милицията. Докато не го издаде любовницата му Ванда. Подлата доносничка Ванда отначало го приласка, а след това го предаде. Добре, че е пъргав и избяга от милицията, като пречука едно ченге. И съобрази, че вече няма работа в Москва, трябва да си плюе на петите. Тогава си спомни, че в Менск някога живееше негов чичо, с когото не се беше виждал от времето на непа. Като пристигна, дълго търси нужния номер на някаква улица „Заслауская“, а като го намери, разбра, че е сбъркал: чичото беше изчезнал нанякъде, в зелената с градинка къща живееха други хора, които не бяха чували за никакъв чичо. Къде да го търси и къде даже да спи? Отиде на гарата. А знаеше: гарите не са най-добрите места за такива бродяги като него. Но беше ходил много през деня, умори се, пък и започна да вали дъжд и той мислеше да поседи малко, да се изсуши. Но не издържа – заспа. Арестуваха го на гарата. Просто така, с усмивка две ченгета го помолиха да тръгне с тях. И ето че измина своя доста къс, объркан път – от пейката на гарата до подсъдимата скамейка. А сега – разстрел.

Ако не беше тази лопатка, той, разбира се, щеше да рискува. Имаше още сила, още не бяха я избили цялата по време на мъчителните разпити. Но с тази лопатка е като еднорък. А с една ръка – умряла работа. И Зайковский само хапеше устни – от болка и отчаяние, че не може да промени нищо в абсурдната си съдба.

В същото време буржоазният негодник Валярянау, когото беше наругал, се извърна от свадливия си съсед и не каза нито дума. Той изобщо не обръщаше много внимание на това, което ставаше наоколо, и живееше в света на своите мисли – единствения свят, в който имаше възможност да не пусне никого. Дори в затвора. Нито с лошо, нито с добро, което в това проклето време можеше лесно да се превърне в своята противоположност. Като обикновеното човешко съчувствие, дружелюбието, които се превръщат в нещастие. Братовчедката на Валярянау, която след войната живееше в Краков, разбра случайно за незавидната съдба на своя братовчед, който изкарваше хляба си като счетоводител в Менск и имаше две малки момиченца. Братовчедката реши да помогне. През пролетта преди католическия Великден Валярянау получи по пощата малък пакет с чуждестранни печати и намери там две детски роклички, бели чорапки, самобръсначка за него и пакетче бонбони с блестящи обвивки. За момиченцата му това беше огромна радост, а и той се зарадва – най-вече на първата за петнадесет години вест от някогашната гимназистка, която мислеше, че е загубил завинаги, след като се разделиха в Киев. Но не беше дълга радостта им. Не мина и месец, когато веднъж рано сутринта почукаха на вратата. Жена му Дуся скочи от леглото и тутакси нададе вик – вече предчувстваше за какво става дума. А и той веднага се досети, отвори вратата и вече не я затвори – затвориха я след него чужди хора. Също като след жена му, която се мяташе в истерия и викаше, и се нахвърляше на цялата шайка чекисти, които обръщаха всичко в малката им стаичка с краката нагоре. Още на другия ден рокличките и чорапките станаха следствени веществени доказателства за шпионските му връзки с полското разузнаване.

Това беше шестият му арест след революцията. Вече се беше уморил да се оправдава и по време на разпитите повече мълчеше, приемайки оскърбленията и побоите като нещо правомерно и заслужено. Между разпитите живееше в отчаяни спомени за своя някогашен, дореволюционен живот, съвсем различен от сегашния. Макар и там да се случваха разни неща, но имаше учене, военна служба и даже две пътешествия преди войната – в Бавария и Австрийските Алпи. В Краков никога не беше ходил и не мислеше, че този непознат град ще докосне толкова трагично съдбата му.

Понякога, когато шумът в килията стихваше за малко, Валярянау се молеше – разговаряше с Бога. Молеше го – не за себе си – за двете малки деца, които бяха останали сега неизвестно къде. Нямаше за кого другиго да се моли. Да моли Бога за жена си може би нямаше смисъл – като познаваше характера ѝ, Валяряноу си мислеше, че няма да се отнесат с нея доброжелателно. Срещу злото ще се нахвърли като тигрица, без разлика кой е пред нея – следовател, конвоен или дори началник на затвора, няма да я спре нито чин, нито сила. Когато я арестуваха, чекистите я поведоха с вързани ръце. От собствен опит Валярянау знаеше, че такива характери не издържат дълго в затвора. Или ги убиват, или се самоубиват. Като изгуби по време на революцията първата си жена, която беше дворянка, той се ожени за Дуся, дъщерята на портиера, мислейки, че сега е дошло тяхното време. Но сбърка. Настъпи явно време, съвсем неподходящо нито за едните, нито за другите. Не му дадоха да живее с Дуся, не дадоха да живее и на Дуся. И ето че останаха сега две момиченца, ученички, какво ще стане с тях?

Какво ще стане скоро с него, Антон Аркадзевич не се безпокоеше много, той разбираше, че присъдата му не е произнесена завчера, а вероятно още в седемнадесета година. И е чудо, че оцеля после още толкова години – на теория това беше невъзможно, но на практика някак си успя. Защо обаче? Какво му дадоха тези допълнителни години живот? Постоянен страх, грижи, рискове – за себе си, за жена си, за малките деца. И все пак може би не направи добре, че се ожени и създаде на света голтаци и сираци. На какво да се надяват малките без баща и майка – на добри хора? Но къде са тези добри хора? Изгубиха се до един. Остана надеждата в светлото провидение, в Господ, който нима няма да помогне? Нима няма да вземе под божествената си грижа малките безпомощни ангелчета?

Камионът като че ли излезе извън града, а може би и се отби от шосето. Движението му се забави видимо, голямата каросерия постоянно се тресеше от дупките, понякога изглеждаше, че ще спре, ревейки напрегнато с мотора си. Партиецът болшевик Шастак също знаеше добре този път и безпогрешно се ориентираше накъде отиват. Колкото по се отдалечаваха от затвора, толкова по се тревожеше. Половин година в затвора не можеше да каже, че се безпокоеше прекалено много – там имаше свои задължения: да угоди на следователите, да запомни и колкото се може по-точно да им предаде какво си говорят арестуваните. Вече втора година Шастак беше член на ВКП(б) и разбираше ръководната роля на работническата класа и нейния авангард – партията на болшевиките. Той работеше добре в депото, водеше се ударник. Но след като се случи така, че попадна в затвора, и там трябваше да се държи като болшевик: да помага на органите да откриват враговете. Всички знаят, че враговете са страшно лукави хора, все се крият, хитруват и лъжат; необходими са дяволски усилия, за да бъдат разкрити и наказани. И Шастак се стараеше. Правеше се на глупак, разпитваше, слушаше и запомняше, понякога даваше съвети. Като на едноличника Казьол. Беше зашеметен и измъчен по време на първите разпити и той го посъветва да признае всичко и да подпише всичко, което поиска следователят: каза, че тогава ще му дадат по-малко, че може и да го пуснат у дома. А ако упорства, ще стане по-лошо, могат и да го ликвидират. Казьол като че ли повярва и след време подписа. Оказа се истина, следователят Кутасау не излъга Шастак: престанаха да влачат Казьол на разпити, той се успокои и започна да чака освобождението. Следователят похвали Шастак, който даже се зарадва за Казьол, помисли си, че може би наистина ще го пуснат. Но именно след този случай с Казьол не му потръгна и на Шастак, като че ли го заподозряха и него в нещо. Заподозряха го, разбира се, глупаво, не беше виновен за нищо, защото правеше това, което му нареждаха. И това, че поискаха от него да позпише показание за вредителство в железницата, му се стори най-напред недоразумение. Но следователят Кутасау му обясни, че като член на ВКП(б) трябва да не пречи на органите, да помага на благородната им работа. И трябва да помни, че органите не грешат. Дори да обвинят някого несправедливо, така трябва, за да бъдат разкрити особено опасните шпиони, които са се вмъкнали в сплотените редици на партията. Пак трябва да се жертва някой, както са го правили пламенните революционери в интерес на работническата класа, в името на великите идеи на Ленин и Сталин. Партията ще оцени това справедливо и няма да забрави ничии жертви. Този обрат на нещата не се харесваше много на Шастак. Наистина, той беше готов да помага и по-нататък на партията и нейните органи, и вече не малко беше направил за това, но чувстваше, че пътя, към който го подтикват следователите, крие все пак в себе си опасност. Единственото, което го утешаваше, беше безспорното убеждение, че партията вижда най-добре, може би така трябва, партията не греши. И със свито сърце се съгласи. Подписа книжата, че той, Шастак Микалай Иванавич, е част от група вредители с името „Напред за свобода“ (НЗС), която се ръководи от заместник-наркома на транспорта. Казаха, че по всяка вероятност заместникът участва там по задача на органите и Шастак знаеше, че това може да е истина. Главното беше да се съгласи и да подпише, а по време на съда ще се върне всичко назад и ще го оправдаят. Съдиите са квалифицирани чекисти и няма да навредят на свой човек от органите.

На първо време Шастак се чувстваше добре. Не го биеха на разпитите, държаха се с него приветливо, уважително, дори му поднасяха чай със сладкиши. Но изведнъж нещо се промени. Две седмици изобщо не го водеха при следователя, сякаш бяха забравили, че той седи тук и чака. След това го поведоха на съд. Шастак си мислеше, че по отношение на него съдът е чиста формалност, но в действителност не се оказа така. Не беше формалност. Най-напред към него се отнесе злостно охраната, съдиите го посрещнаха сурово. Краткият зъл разпит му се стори неуместен: може би съдиите не знаеха, че неговото дело е различно от това на другите. Със сигурност не знаеха, следователят Кутасау може би не беше им казал. Какви книжа, какви указания. И когато обявиха: разстрел с конфискация на имуществото, той най-напред искрено се изненада. Но веднага си помисли, че може би така трябва. Все пак там не беше само той - имаше много хора, обвинени, че са врагове на народа. Значи трябва да го прикриват, за да не го заподозрат другите. Дори и само този Аутух Казьол, който също получи най-строгата присъда. А после може би ще го пуснат. Защо в крайна сметка да го разстрелят? Трябва да го наградят за петте месеца старания в затвора, за услугите, които оказваше на органите и партията. Няколко дена след това чакаше търпеливо в килията, но напразно. Тогава започна да иска среща със следователя, същия Кутасау. Един път, когато, много разтревожен, започна да чука по вратата, влязоха двама надзиратели и започнаха да го бият. Тогава той разбра ясно, че нещата не вървят на добре. Но все пак не искаше да вярва в най-лошото, чакаше, че най-сетне Кутасау ще го извика и всичко ще си дойде на мястото. А щом не го вика, може да го няма в затвора, може да е отишъл някъде в командировка. В Москва. Не може да е забравил, че в затвора го чака верният помагач на органите, партийният член Шастак.

Той гледаше да види следователя в нощта на двора, когато ги изведоха да ги качат в камиона, но него го нямаше и там. Все едно беше потънал вдън земя. Тогава Шастак започна да си мисли, че може би следователят ще се появи малко преди разстрела и в последния момент ще го отдели от останалите. И смяташе, че главното за него сега, както и преди, е да не се разкрива, да не се ядосва, да изпълнява до край секретното си задължение. Тогава всичко ще се оправи. Трябва да се оправи.

Камионът се наклони силно встрани, разтърси се, чу се как двигателят изрева силно, но явно спряха. Сурвила определи долу-горе къде се намират – в долчинката, където пътят винаги стоеше разбит и в дъждовни дни имаше дълбоки локви. Преди няколко дена започна да вали, локвите сигурно бяха станали още по-големи. Седнал до вратата, той чуваше как под камиона свистяха напразно колелетата в калта – камионът буксуваше. Отпред хлопна вратата на кабината и се чу глас – заместник-комендантът Косцикау, който пътуваше с тях за изпълнение на присъдата, беше слязъл на пътя.

- По-наляво, по-наляво карай, идиот такъв! - викаше той ядосано на шофьора, който усърдно даваше газ. Но камионът само придръпваше на място, буци кал пляскаха по желязното му дъно.

- Дай аз...

Започна да дава газ Косцикау – и по-дълго, и по-тихо, но изглежда напразно, само затъваха по-дълбоко в калта.

Някога този Косцикау, тогава млад момък, който току-що започваше службата си в органите, беше преместен от района в тяхното управление на затвора. На работата първи го посрещна Сурвила, който тогава беше застъпил на дежурство. Слабичкият плах Косцикау слушаше внимателно инструкцията за установения в затвора ред, за задължителната строгост с арестантите. Всичко тук беше за него ново, а Сурвила имаше вече някакъв опит. Тогава той посъветва младия чекист къде да потърси квартира и Косцикау наистина си намери хубава къщичка до Калварийското гробище; после покани Сервила на гости и двамата се напиха яко. А след известно време Сурвила беше повишен и изпратен в следствения отдел, а Косцикау остана в комендатурата на неговото място като заместник-комендант. Сега, когато чекистката служба на Сурвила завърши толкова трагично, може би същият Косцикау ще заеме мястото му в следствения отдел. Какво пък, Сурвила нямаше причини да възразява: Косцикау е интелигентен човек, истински чекист, въпреки че е млад на години.

Най-сетне заместник-комендантът явно разбра, че със силата на двигателя няма да излязат от калта. Като включи на минимална газ, той изскочи от кабината и затрака с ключалките на камиона.

- Хайде – да побутнем! Ти, Микалай, и ти, Казьол, излизайте!

Те седяха близо до вратата и се изправиха съгласно. Сурвила скочи решително с ботушите в канавката, а Аутух се забави, като не знаеше къде да стъпи. Но Косцикау пак извика гневно и Аутух се пльосна неловко с лаптите си във водата.

- Хайде! Когато кажа – командваше Косцикау, застанал край пътя. - Шофьора, дай газ! Хайде, раз, два – бутайте!

Те започнаха да бутат с всички сили ниско наведенаат каросария – Сурвила от едната страна, Аутух – от другата. Наоколо беше тъмно. Встрани от пътя чернееше в мъглата гора, от нощното предутринно небе валеше дребен дъжд. Колелетата яростно хвърляха към тях парчета кал. Кожената куртка на Сурвила започна бързо да подгизва, както и рижия платнен армяк на Аутух. Те се стараеха много, опирайки крака в калното дъно на локвата, но камионът не се поместваше, явно беше затънал дълбоко. Когато Косцикау разбра това, извика на шофьора да престане да дава газ – да не гори напразно бензина. Като дишаха тежко, Сурвила и Аутух се изправиха. Тогава от каросерията се чу глуховатия глас на Шастак:

- Значи... Пуснете и мене. Ще помогна.

- Давай! - каза Косцикау и като стъпи с единия си крак в калта, отвори вратата.

- А трябва ли? - каза му тихо Сурвила.

- Нищо! - махна с ръка заместник-комендантът. - Няма да избяга никой...

Вече тримата започнаха да бутат отново камиона, но все напразно, той придърпваше, трепереше от напрежение, но те мръдваше от мястото си. Заедно с него поклащаше цялото си тяло в каросерията поетът Феликс Гром. Той си мислеше, че може би трябва да излезе също да помогне, неудобно е да се седи, когато наблизо се мъчат хора. Но не го викат и може би няма да го извикат. Той е враг. И много по-голям от неговия съселянин Аутух или от работника и партиен член Шастак, да не говорим за чекиста Сурвила. Защо е тук този Сурвила, Феликс Гром все още не разбираше. Делото му го разглеждаха отделно от тяхното и, честно казано, съдбата му не интересуваше много поета. Впрочем, както и съдбите на останалите, освен може би съдбата на земляка му Аутух. Странно е все пак, че свързаха делото на комсомолеца поет с едноличника, с когото нямаше нищо общо освен това, че бяха от едно и също село. Феликс Гром беше вече забелязан в литературата, а Аутух Казьол, поради слабата си грамотност, едва ли четеше даже вестници. Но ги поставиха заедно. Не веднага, а може би едва тук, в затвора, Феликс разбра,: попаднал е в капана не затова, че започна да пише стихотворения, а защото започна да ги пише на беларуски. Стихотворенията на руски език не привличаха върху себе си и една десета част от вниманието на редакторите и критиците, колкото го привличаха беларуските. И той си мислеше сега кой дявол го накара да пише стихотворения, още повече на беларуски. Честно казано, много повече му харесваше руската поезия – Пушкин, Лермонтов и особено Фет. Но да пише така, както е писал някога Фет, беше невъзможно, щяха да му се смеят приятелите комсомолци. Трябваше да взема пример от Маяковский, когото Феликс Гром изобщо не харесваше. И той се присъедини към обединението „Маладняк“, в което постъпваха дружно други млади поети, и започна да пише като тях – нарочно приповдигнато, високопарно, „буреносно“. Стараеше се да промени вродените си, а това ще рече обичайните си наклонности и вкусове – цялото това съзерцание на дърветата и горите, на незначителните прояви на живота, и да усвои друга естетика, друг речник, изпълнен с шума на заводските цехове, с дима на фабричните комини, с колективната дейност на хората, със строителите на комунизма. И като че ли нещо започна да се получава. В прегледа си на поезията вестник „Съветска Беларус“ спомена името му сред младите пролетарски поети. Дори напечата един куплет от най-доброто му, според мнението на един критик, стихотворение, което се казваше „Майско семейство“:

„Гърмят, разтърсват се машините,

турбини радостно бучат -

вий, ударници, ще преминете

като семейство майския си път.“

Окрилен от официалното признание на своя талант, Феликс написа още една дузина подобни стихотворения и се почувства истински певец на пролетариата.

Всичко му вървеше добре и изведнъж този неочакван арест. Сигурно някой е написал донос срещу него, донос за някоя невнимателна, казана в пияно състояние дума. В затвора го разпитваха само за стихотворенията и разговорите в средите на поетите, а след това, като явно съобразиха, че от това няма да излязат много улики, обвързаха делото му с делото на Аутух – признай, че си полски шпионин! И от Аутух май искаха същото. И го постигнаха. Поради селската си глупост, като може би не беше издържал на тормоза по време на разпитите, Аутух подписа показания, че уж Феликс Казьол го е завербувал за агент на съпротивата, за да ходи през границата. И защо му трябва да вербува този свой нискосъзнателен съселянин? Защо му е границата? Защо му е да лъже органите?

Тласъците и свистенето на колелетата отвън изведнъж спряха, само едва чуто бръмчеше моторът. Разнесе се унилият глас на чекиста:

- Какво? Уморихте ли се?

- Съвсем се уморихме – каза Шастак.

Феликс Гром почука на вратата.

- Може ли да помогна и аз? Все пак четирима...

Оттам, отвън, не отговори никой, но вратата изскърца и се отвори.

- Хайде, давайте всички! Всички излизайте, мамка ви мръсна. И бутайте! Дружно, всички заедно! - изкомандва заместник-комендантът с престорена злост, но все пак злост.

Именно тази негова злост не плашеше и не обиждаше. И Феликс си помисли, че може би чекистът не е чак толкова лош човек. За два месеца затвор, разпити и изтезания се натърпя на какво ли не и вече мислеше, че сред тях няма нито един нормален човек, всичките са зверове. А така му се искаше поне в края да срещне човек с доброта в душата, който да се отнесе към него ако не с разбиране, то поне с малко съчувствие. Все пак беше човек. Макар да е поет. И враг, осъден на разстрел.

Феликс Гром скочи в тъмнината, като веднага затъна едва ли не до коленете в мътната кал на пътя. Но останалите двама след него не бързаха и заместник-комендантът Косцикау отново премина към своя обичаен пронизващ вик:

- Ей вие! Дълго ли да ви чакам, ваш′та мама!

- Друго не щеш ли! - чу се от каросерията спокойният глас на обирджията Зайковский. - Аз съм осъден, не ми се полага да бутам камион.

- Как така не ти се полага? - удиви се Косцикау.

- Ето така! Наказателния кодекс на РСФСР, член сто двадесет и седми, алинея първа. Чел ли си я?

Озадаченият Косцикау млъкна за минута, широко разкрачен край каросерията, за да не влезе в най-дълбокото място. Като дишаха тежко от умора, мълчаха и останалите. Феликс Гром наместваше по-удобно краката си в локвата, за да му бъде по-удобно да бута сред калта. Най-сетне Сурвила каза:

- Лъже! Няма такъв член...

- И да няма все едно ще стоя вътре. Задавете се! Осъдеха ме на смърт, така че бъдете любезни да ме закарате цял и невредим до мястото на разстрела. Ясно ли е?

- Сега ще ти покажа мястото на разстрела! - кипна Косцикау и извади пистолета от кобура. - В калта ще се търкаляш като умряло куче, твойта кожа бандитска! - страшно заплашваше той. Но не се приближаваше до вратата, страхуваше се да не стъпи в най-дълбокото място.

- А какво ще каже началството? - чу се от камиона. - Кара ме и не ме докара...

Положението изглежда се усложняваше. Намиращ се от другата страна на широката локва, Зайковский засега оставаше недосегаем.

- Ех, мършо, ще ми паднеш ти! Цял пълнител няма да пожаля за тебе! Последователно!

- Хайде, давай! последователно...

Но Косцикау остави последните думи на Зайковский без внимание – безпокоеше го друго. Той огледа мълчаливо в тъмнината мокрите фигури на осъдените, сякаш ги броеше.

- Там е и онзи, буржоата – подсказа Шастак.

- Белогвардеецът – уточни Косцикау. - Хайде излизай, гражданино Валярянау! Ваше лайняно благородие!

От кабината се показа плешивата, без шапка глава на Валярянау, който първо седна на прага, потърси на какво да опре краката си и някак си нерешително раздвижи ръцете си встрани.

- Скачай, смело! - насърчи го Сурвила.

Но белогвардеецът не скочи, а като се улови за рамото на Аутух, се отпусна тежко в локвата.

- Хайде, давайте! Раз, два – давайте! - като отстъпи малко встрани, започна да командва Косцикау, все още размахвайки пистолета.

Всички започнаха отново да бутат. Шофьорът даваше газ на пресекулки, опитвайки се да мръдне камиона от дълбоката ямата, която колелетата бяха изкопали. А от затворената каросерия се чуваше приглушеният, като идващ отдалече, глас на оставения сам Зайковский.

- Будайте, бутайте! По-дружно бутайте, жалки роби на социализма! Гнусни прислужници на троцкистите! Бутайте към своята гибел! Старайте се за кървавата ЧК! Давайте, по-дружно! По-силно, по-здраво и по-високо!

- Виж го ти! - сумтеше тежко до каросерията Шастак. - Късаме си тук червата, а той там ни обижда. Ама че проклет безделник!..

- Давайте по-силно, пролетарски копелета! Ще ви платят за това с болшевишки куршум!..

- Млъкни! Заповядвам ти да млъкнеш! Ще стрелям! – заплашваше Косцикау, тъпчейки встрани до камиона.

Но осъденият Зайковский не спря и още викаше нещо – лошо и оскърбително. Тогава Сурвила се откъсна първи от ъгъла на каросерията и даде съвет:

- Ама гръмни го в гърлото! Докога ще го слушаме!

- Броя до три и пускам целия пълнител!

- Пускай! Ако не ти е жал за държавния камион... - чуваше се от каросерията.

Но Косцикау не успя да започне броенето, когато двигателят изгърмя силно с ауспуха и угасна. Изпод камиона изскочи като за последно син дим, стана съвсем тихо.

- Какво има? - замря Косьцикау.

- Край. Бензинът свърши, другарю заместник-комендант – обади се глухо от кабината шофьорът. Косцикау изпсува.

Всички стояха мълчаливо, сякаш бяха разочаровани или измамени от някого. Наистина, така се стараеха, толкова усилия хвърлиха и всичко напразно. И отново ще трябва да започнат отначало.

- Да! - отбеляза след кратка мълчалива пауза Косцикау. - Шофьора, бягай към гаража. Да изпратят бензин.

- Да каже на Чисцякоу – даде съвет Сурвила. - Чисцякоу знае какво да прави. Ще дойде.

- И доложи на дежурния – уточни помощник-коменданта. - Хайде, тичай! бързо!

Шофьорът, млад боец, затича уморено по пътя към града. Осъдените се измъкнаха бавно от калта на сухото встрани от пътя. Всички чакаха какво ще нареди по-нататък техният началник. Той разкопча с едната си ръка шинела, като не изпускаше с другата пистолета.

- Така! Да не мислите, че сега ще почивате! Не сте познали! Я се хващайте! Пак ще бутаме!

Не с много голямо желание всички влязоха отново в калта и отново опряха ръце в замазаната с кал задна част на камиона – Сурвила и Шастак в ъглите, Аутух и Феликс близо до тях. На Валярянау се падна най-лошото място – в средата. Камионът се беше отпуснал тежко в най-дълбокото място на локвата и като че ли всеки момент щеше да заплава по нея. Но не плаваше, даже не мърдаше от мястото си. Като размахваше пистолета, Косцикау започна отново да дирижира отстрани, а те, месейки калта с краката си, бутаха и бутаха.

Но отново всичко беше напразно. Камионът беше потънала съвсем ниско и изглежда никаква сила не можеше да го измъкне от дупката на пътя. След известно време властният глас на заместник-коменданта затихна и те разслабиха ръцете си.

- Така няма да стане! - заприказва горчиво Шастак. - Ако бутаме, трябва да бутаме всички. А иначе е като в бригадата – един се блъска, а друг кръсти ръце.

- Кой кръсти ръце? - настръхна Сурвила.

- Не виждате ли? Този буржоа! Само се държи за капака.

Валярянау сви неловко рамене.

- Не се държа...

- Как така! Нали видях! Само се държи – не млъкваше Шастак. - За пред очи...

- Кой още видя? - намръщи се Косцикау. Останалите обаче мълчаха и заместник-комендантът започна да ги разпитва един по един:

- Едноличника, видя ли?

- Не, не. Нищо не видях.

- А ти, поета?

Феликс Гром пристъпи неловко в локвата, разбърквайки и без това разбърканата кал.

- Ами може би, не много... Все пак е човек на години – отговори колебливо той.

- Аха, на години! Не може значи! А да вреди на съветската власт може. Добре, аз ще гледам всеки един. Всеки симулант ще разстрелям без много приказки. И ще го хвърля под колелетата. Тогава ще излезем.

Феликс Гром буташе всъщност с една ръка, другата не можеше да вдигне високо – боляха го гърдите. И сега се уплаши бдителният Шастак да не види това или дори заместник-комендантът Косцикау. Какво ще му попречи да не изпълни своята заплаха: ще го застреля и ще го хвърли в калта. Само от мисълта за това Феликс потръпна и погледна уплашено тъмната фигура с шинела край пътя.

Те отново бутнаха. Този път по команда и с всички сили, на Феликс Гром даже му притъмня пред очите от болка. Чувстваше, че до него напряга доста сили и белогвардеецът буржоа Валярянау, вероятно също се страхуваше от чекиста. Макар че, ако си помисли човек, от какво имаше да се страхуват, къде отиваха? Напред, към своята смърт? А може би въпросът е в това, че всеки беше поставен пред един прост избор къде е по-добре да намери смъртта си – в сухата пясъчна земя или в калта, от която на още живите краката им са се вдървили до коленете. Така могат да се простудят, с иронията на окачен на въжето си помисли поетът Феликс Гром. Сами бутаха катафалката си към мястото на своето погребение. Това беше нещо ново в предвечния погребален обред. Или специален метод за изтезаване? Ето за какво си струва да се напише стихотворение, балада или сага. Но не в обикновен ямб, а в хекзаметър, като Омир. Омир би бил най-подходящия поет за тази проклета епоха…

- Раз, два – бутай!.. Ето – мръдна! Още веднъж! Още! – с див глас викаше отстрани Косцикау. – Не клинчете! По-силно! Още по-силно!..

Един-два пъти той гръмна във въздуха с пистолета, което ги накара да потръпнат, изпотени и вече съвсем останали без сили. „Давай! Давай!“ И ето ти чудо – камионът помръдна малко. Зарадвани, те натиснаха още по-силно, напънаха с ръце и крака, и той помръдна още малко, започна да излиза от тинята. Тези, които бяха в средата – Гром и Валярянау – влязоха в най-дълбокото, но не отстъпиха, не вдигнаха ръцете си от каросерията. И най-сетне всичките заедно избутаха калния камион от най-дълбокото място. Макар че калта беше по целия път, съвсем разкаляната локва остана отзад и те спряха уморено.

- Най-сетне, мамка ви! – почти ласкаво изпсува заместник-комендантът. – Какво само значи умелото ръководство! А то – отслабнали били, сили нямат… Принуда трябва! Десет минути за цигара! – обяви той и се отдръпна на по-сухо място до канавката.

След него нерешително излязоха от калта осъдените и смирено се свиха наблизо. Чекистът пъхна пистолета пад шинела и извади от джоба си пакет „Беломор“. Най-напред, като на приятел, протегна пакета на Сурвила.

- Черпи се…

С мръсните си пръсти Сурвила измъкна несмело една цигара и я запали внимателно от прикритата с длани клечка. Над пътя заплува ароматен тютюнев дим.

- За ударната работа по ликвидиране на извънредното положение в изпълнение на поставената задача обявявам благодарност – с фалшива тържественост обяви Косцикау.

Осъдените даже трепнаха на пътя от тези отдавна изтрити от паметта им думи, усещайки в тях пронизващия отзвук от завинаги затворения за тях живот. Тук и сега те приеха това за шега, но и шегата беше знак за онзи живот, с чиято недостъпност сякаш ги дразнеше този непонятен чекист, карайки ги с това да чувстват още по-силна болка.

Единствено Шастак като че ли беше готов да приеме сериозно казаното.

- Благодаря, другарю... Гражданино началник. Дано това ни се зачете...

- Ще ви се зачете, ще ви се зачете – неуверено обеща заместник-комендантът.

- На оня свят – усмихна се Сурвила.

- Защо на оня? - не се съгласи колегата му. - И на този. Ще ви осигуря най-хубавата яма. Суха, с жълт пясък... Не по-лошо отколкото на ударници в социалистическото съревнование.

Не се разбра дали Косцикау каза това сериозно или хитро се подиграваше с тях, в сутришния полумрак се виждаше зле изражението на неговото винаги живо младежко лице. Но гласът изглеждаше съвсем благоразположен и доброжелателен и това неволно успокояваше.

- Ама аз съм невинен – направи крачка напред Шастак. - Наистина. Следователят, другарят Кутасау, знае. Не съм вредител.

Косцикау дръпна сладко от цигарата и бавно пусна дълга струя дим.

- Ясно е, че не си виновен. Ако беше виновен, по време на следствието щяха да ти изкарат червата. Щяха да ти натрошат костите. Жена ти пред тебе... Ако беше виновен. А така – ще те застреляме спокойно на едно борово хълмче. И край. Нали, буржоа? - обърна се той изведнъж към Валярянау, който стоеше малко по-встрани от останалите.

Явно искаше да подкачи Валярянау, но той не отговори на въпроса му. Даже не го чу, този млад самоуверен чекист. Много такива ги беше виждал вече през живота си, като се започне от деветнадесета година, когато искаха да го разстрелят в Алуща. После си мислеше, че ако го бяха разстреляли тогава, нямаше да ги има тези страдания и унижения, които преживя през всичките следващи години. Но в Алуща него разстреляха. Само го доведоха до дистрофия и го оставиха да умре самостоятелно. Държаха го три седмици сред петдесет бели офицери от Доброволческата армия във влажна винарска изба без храна и вода, не го пускаха по естествена нужда. Последното гнетеше повече Валярянау от глада и жаждата, той дълго не можеше да свикне с ходенето по голяма и малка пред очите на толкова различни по чин и възраст хора и още тогава разбра нечовешката същност на чекистите. Те не са хора, така трябваше да ги разбира човек, ако само нормалният разум би могъл да разбере нещо. Родният брат на Валярянау, милият поручик Аркадз Аркадзевич, така и не можа да схване с кого очевидно си има работа – горещеше се, протестираше, спореше. И се побърка. Застреляха го като куче и го хвърлиха в крайпътните треволяци. А той оживя най-вече заради това, че не протестираше, никога с никого не спореше, държеше се по-ниско от тревата, по-тихо от водата. А какво всъщност постигна? Същото като брат си. Само че петнадесет години по-късно. Струваше ли си да се пази?

Междувременно започна да се разсъмва. От двете страни на пътя изплува от мрака есенният полски простор с малък хълм в далечината и крайпътен храсталак наблизо. Отгоре ту ръмеше, ту преставаше да вали дребен дъжд, от полето духаше влажен западен вечер. По хълма минаваше кален издълбан път с пълни от дъжда коловози. Гражданите не ходеха там често, а коловозите бяха от колите на Народния комисариат на вътрешните работи, които използваха само този път. Особено нощно време. А се случваше и през деня, по време на проверките от Москва, когато градските затвори се изпразваха срочно.

Това, че Валярянау не реагира на въпроса, не се хареса на Косцикау.

- Ей, буржоа! Тебе питам!

- Чувам – тихо, само с устни отвърна Валярянау.

- Благодари ми за добрината. Исках да те застрелям.

- Благодаря...

- Ето! Ако не напомниш – няма да ти благодарят. Буржоазна невъзпитаност...

- Към своите са даже много добре възпитани – подхвана Шастак. - Все: благодаря, благодаря...

- Към своите. Но не към пролетариата – отбеляза Сурвила. - Пролетариите са техни врагове.

- Малко са стреляли сигурно – каза Шастак.

- Не стреляха малко. Но още не са застреляли всичките. Все вина търсеха. Доказателства и признания. Повече книжа пишеха – като за нещо наболяло отбеляза с горчивина Сурвила.

- Защо трябва да се пише? - удиви се Шастак. - Нима не се вижда веднага: контра. Ето този: жилетка, гамаши, коверкот...

- Може би и вратовръзка си връзвал? - усмихна се красиво Косцикау.

- Връзвах – отвърна тихо Валярянау. - Като всеки интелигентен човек...

- Вижте го: те го арестуват, а той си връзва вратовръзка. За да се обеси в затвора...

- Да се измъкне от наказанието – каза Сурвила. - Е, такъв номер при нас не минава. При нас има ред.

Да се задавят дано с техния ред – като трепереше на вятъра от мокротата, си помисли сърдито Аутух Казьол. С реда им вече се беше запознал достатъчно и не само в затвора. Особено в последните години, когато започнаха да го тормозят за едноличното стопанство. И имаше ли за какво? Нима беше срещу съветската власт или срещу комунистите? Но нали трябва да храни семейството си, да живее от труда си. А те му казват: в колхоза. Видя той как тези умници се оправят в колхоза си. Неприбраните картофи гниеха в земята до студовете, прибраното зърно се съсипваше мокро в хамбара на артела. Инвентарът за две години се разпадна целият, нямаше кой да поправя каруците. Тези, които умееха, се разбягаха по света, умните ги местеха и кой остана? Жени и немощни старци. И, разбира се, едноличното му стопанство им беше като трън в очите. През пролетта отрязаха земята, оставиха му само едно неудобно заблатено място с храсталаци. Ще влезеш ли в колхоза? Не, няма да вляза. След това откъснаха ливадата, да няма къде да си пасе кравата. После решиха да ликвидират хамбара, защото, виждате ли, щели да строят колхозен обор, щели да трябват материали. Плевнята, навеса и хармана – всичко откараха в колхоза, където през зимата гредите до една бяха разграбени за огрев. Вече нямаше къде да си пуска кокошките. Отново дойде началството: е, ще влезеш ли в колхоза? Каза: няма да вляза, на своя земя ще умра. Тогава изораха с трактор мястото за минаване – от стопанството до големия път. За да не направи пътека, го засяха с глушина. Една верста през гората му струваше заобикалянето на глушината. Тогава казаха, че минавайки през гората, ходи в Полша. На гроба си така да ходят, мислеше си Аутух.

Отнеха му всичко. Орязаха го до прозорците на къщата, а след това започнаха да се вглеждат в младия му кон. Техните коне заприличаха на скелети – от липса на храна и непосилна работа, а неговият кон беше като нарисуван. Отгледан от жребче на своя кобила, беше мил на стопанина си може би повече от жена му, даже от порасналите му дъщери. Случваше се Аугух да кара от полето снопи и до вечерта да се умори така, че да няма сили да седне на масата. И няма нищо за чудене: цял ден на всеки хълм подпира с рамо каруцата, бута, помага, все едно и той е впрегнат. Наистина, и конят като че ли разбираше стопанина си, стараеше се, напрягаше жилите на младите си тънки крака, теглеше всичко, колкото и да беше натоварена каруцата. Как да даде такъв кон на равнодушното общо стопанство, където ще го пресилят за едно лято, ще го изтормозят и ще го съсипят. Само че го откраднаха. Надвечер го отведе да попасе прясно поникнала трева, спъна го, но не сложи катинар. пожали изморените му през деня крака. И го откраднаха. Аутух разбра веднага кой е злосторникът, знаеше го между другото цялото село, имаше при тях един крадец на коне, Аутух не беше първият, от когото крадеше. Хукна Аутух в милицията, в района, в прокуратурата. И нищо. Всички слушаха вежливо и дори му съчувстваха, на не мислеха да търсят. А това, че лично посочи крадеца, не го взеха под внимание. Казаха, че трябва да има доказателства, а доказателства няма. Какви доказателства още да им дава, когато всички наоколо знаят, че този Балазей отдавна краде коне и ги продава на циганите в Палессе. Но не. Трябват доказателства. Такъв е редът.

Там трябват специални доказателства, а ето тук може да се наказва и без доказателства. Аутух никога не бе си помислял да ходи на границата, за какъв дявол му трябваше Полша, а те казват: ходил си. Все едно са го хванали там. Или поне някой го е виждал. Но написаха, че е ходил и точка. Признавай!

И той, глупакът, призна, послуша този партиец и подписа това, което му пробутаха. Мислеше, че така ще спечели. Но не спечели – изгуби всичко. Стана полски шпионин. Поднесе подарък на себе си и на дъщерите си. И на всичките си роднини. За цял живот...

- Болшевишки ред! - съгласи се Шастак. - Мишка не може да се измъкне.

- А ти не се обаждай – сряза го неочаквано Косцикау. - Ти си предател.

- Аз ли? - побеля от обида Шастак.

- Ти, ти – повтори с равен глас заместник-комендантът. - Ето този – той кимна встрани към Валярянау – не е предател, защото е явен враг. Бял офицер и така нататък. А ти – и на нашите, и на вашите.

- Аз не на вашите... Тоест, не на нашите! - започна да бърка от вълнение Шастак. - Аз служих на партията, аз съм болшевик. И тук съм по грешка.

- Добре – махна с ръка Косцикау. - Ще се оправят.

Как така ще се оправят? - не можа да разбере Шастак. Кой ще се оправи? И кога ще се оправят? Какво значи всичко това? Много неопределени бяха думите на чекиста, но при всичката си неопределеност носеха някакъв зародиш на спасителна надежда. А ако наистина не всичко още е напълно изгубено? Ако нещо все още се оправи? И Шастак, мрачен и едновременно малко обнадежден, със затаена обида в душата, се дръпна встрани. До заместник-коменданта се приближи Сурвила.

- Кажи ми – тихо, сякаш да не чуят другите думите му, попита той. - И мене ли?

- И тебе – погледна го със светлите си очи Косцикау. Сурвила си даде вид, че това го учудва много.

- С тях ли заедно? - кимна той към останалите.

- Ами... Ще видим – каза неуверено чекистът и пусна гъста струя дим в лицето на бившия си колега.

От тези думи на Косцикау у Сурвила също се появи малка надежда. Разбира се, той изобщо не си мислеше, че някогашният му колега ще го пожали и няма да изпълни присъдата. Или дори няма да я изпълни така, както трябва. Но наистина, той можеше да преиначи малко това изпълнение, за го направи възможно най-прилично като за свой човек – чекист. Макар и осъден. Защото дори еднаквата присъда не го приравняваше до тези врагове на народа, той и след смъртта си искаше да остане войник в армията на Дзержински. Макар че, разбира се, и той имаше отклонения, понякога грешеше, понякога не му достигаше образование. Като в случая с младата студентка, която трябваше да разстреля. Но тогава беше млад, а девойката беше много симпатична в своята девическа красота – стройна такава, с големи учудени очи и привлекателно лице, което Сурвила погледна и не се реши да стреля. Стреля край нея. Не в тила, а покрай ухото ѝ. Тя все пак падна в ямата, може би загуби съзнание от страх, и си остана там, затрупана от следващите тела. Никой не забеляза това и никой никога не го разбра, но все пак Сурвила се чувстваше неловко. Макар да беше ясно, че тогава имаше малък чекистки стаж и се поддаде на красотата на девойката. Забрави, че пред себе си има преди всичко разкрит враг на народа. Помнеше своята позорна постъпка и може би именно затова се стараеше толкова. Това старание даде своите плодове и после, вече в следствения отдел, той показа за половин година най-добрия резултат – 127 души, осъдени на разстрел, повече от всеки друг.

А ето че сега и него...

Не успяха да си починат, да прогонят малко умората, когато в далечината по пътя от града се появи камион – отново с голяма покрита каросерия, който, поклащайки се от дупките, приближи и спря. От него скочиха трима войници с шинели, с пушки в ръцете и се спуснаха към групата осъдени.

- Остави! - каза спокойно Косцикау. - Всичко е наред.

Шофьорите започнаха да наливат от тубите бензин, а Косцикау вкара отново осъдените в каросерията, където ги посрещна недоволен, като че ли дори сънен, Зайковский.

- Не ми дадоха и да поспя...

- Ще се наспиш! - каза Сурвила. - Скоро ще заспиш вечен сън.

- Да вървят по дяволите! За какво ми е такъв живот! - изруга обирджията и отново опъна напряко на каросерията дългото си тяло.

Те отново се движеха бавно по по калния разбит път, след тях тихо бучеше другият камион. Всички обаче чувстваха, че скоро техният удължил се път ще свърши. Всеки се опитваше да не мисли много за самия край, но все едно мислеха. Феликс Гром още от съда и присъдата си представяше как ще го разстрелят. Той не познаваше с подробности тази страшна процедура, но от киното помнеше как разстрелват парижките комунари. Равна редица стрелци, насочени напред тънки пушки към жертвите до една тухлена стена. Те са с бели ризи, с гордо изпъчени гърди. И залп. Лек син дим от дулата на пушките, проклятия срещу подредените палачи... Красиво! Но къде тук за тях редица от стрелци? Три пушки, на тези в задния камион, и пистолета на началника, това за залп ли е? И кой ще вика проклятия? Той, Феликс, няма да вика нищо – да вървят по дяволите всичките: и палачите, и техните жертви. През цялото време, когато беше в затвора и в следствения отдел, се ядосваше на Аутух и селската му глупост. А както стана ясно сега, имаше арестанти и по-лоши от Аутух. Ето например този Шастак. В килията Феликс все още разговаряше с него, разказваше му нещо за литературата. Защо му трябваше! А нима беше само Шастак. Добре е, че заедно с тях не лежеше Сурвила, може би го държаха в отделна килия. На чекистите и килиите са им отделни. Както всичко останало в живота им. Само поетът е сред обикновените хора, без всякакви изгоди и привилегии. Феликс Гром вече съжаляваше искрено, че някога се зае с литература, че се изучи – по-добре да беше останал неграмотен. По-малкият му брат завърши четвърти клас и работеше в колхоза. Някак си ще преживее без книги и без стихотворения. А на него какво ме донесе това увлечение по литературата?

Но ето че и Аутух не пишеше стихотворения. И едва ли някога е чел стихотворения. А сега ще лежат сигурно в една яма заедно.

Да, Аутух Казьол не се безпокоеше сега за някакви си там стихотворения, защото имаше съвсем друга грижа – картофите. Наистина, той разбираше, че не е време да мисли за това. Но мислеше. Някъде край гората остана ивица с неприбрани картофи, не можа да ги прибере, когато му откраднаха коня. А тази ивица трябваше да я обере най-напред. Иначе ще започнат дъждове, ще залеят ниските места, и с кон не може да се влезе там. Сеща ли се за това жена му? Ще пропаднат картофите, а какво ще ядат през зимата? Макар че сега гърлата ще станат по-малко, по-малко ще са и работниците. И пак добичетата...

Камионът наклони тежко цялата си каросерия, после вирна нагори кабината, зави настрани, премина през някакъв малък ров и разтърси силно всичките пътници. Зайковский се надигна недоволно в тъмното и седна, като облегна гръб на желязната стена. Но явно усещаше нещо и не ругаеше. А и останалите усетиха, че може би са пристигнали. Вратата на каросерията засега не се отваряше, не ги пускаха. Там, навън, охраната си говореше нещо, някой изтича да вика някого. По всичко се личеше, че се готвят.

И ето че вратата най-после се отвори. Леко наклонен, камионът стоеше в млада борова горичка.

- Излизай! По един!..

Никой в каросерията обаче не помръдна, всички се свиха, замряха и чакаха. Но какво точно чакаха? На вратата се появи веднага живото усмихнато лице на Косцикау, който най-напред изпсува грозно.

- Ти! - опря той поглед в първия, когато различи в тъмната каросерия – това беше Аутух. - Излизай!

„Защо аз първи? Защо аз първи?“ - обиди се вътрешно Казьол и се измъкна тромаво от камиона. Наоколо борчетата стояха тихо и край тях бяха замрели, изпълнени с внимание, младите момчета – бойците. Недалече и малко встрани жълтееше пясъчно хълмче. Всичко беше ясно...

- Хайде! Напред!

С неразбираема злост Косцикау блъсна Аутух по рамото, той се спъна в тревата с разкисналите се от калта лапци и падна. Сърцето му биеше силно в гърдите, беше му твърде неловко заради своя нещастен просешки вид, особено пред тези чисти млади момчета с военна униформа, които сега го гледаха с особено внимание. Той стана бързо и тръгна унило към ямата, задушавайки в себе си обидата: защо първо мене? Нима съм най-големият враг?..

- Хайде, кръсти се – вече по-тихо, без предишната злост каза Косцикау. Аутух, страхувайки се, че няма да успее, се прекръсти бързо – православно, отдясно наляво. И зачака.

- На колене!

Той коленичи послушно на края на ямата. Докоснатият от лапците пясък се посипа долу и той се уплаши, че ще падне там преждевременно. Но не падна, само затвори очи и чакаше.

- Не е страшно – каза отзад чекистът, дръпна затвора на пистолета и вкара първия патрон. Само че Аутух погледна безкрайно дълбоката яма и не чу изстрела. Ямата като че ли сама се втурна към него и го прегърна завинаги с пясъчната си дълбина.

- Така! Първият е готов! - каза заместник-комендантът и тръгна към вратата на камиона. Работата беше започнала, той я вършеше обичайно и точно, като всеки ден.

В камиона отново замряха всички, стихнаха, чакаха кого ще извика втори. И тогава той видя или може би си спомни Зайковский, който сега се гушеше до задната стена на каросерията.

- Хайде ти, бандита!

Като се наведе, Зайковский притича до вратата и скочи решително от камиона.

- Ръцете отзад! Отзад ръцете!!!

- Къде отзад? Счупена е, не виждаш ли?

- Сега ще ти счупя и другата – дръпна го за ръкава на сакото Косцикау. Но Зайковский се отскубна.

- Не ме пипай! Наредено ти е да стреляш. Но без пипане!

- Ах ти, бандит такъв!

- Не съм бандит! Повече съм политически от всички вас, взети заедно!

- Така ли?

- Така ами!

- Да вървим – с малко по-спокоен глас каза Косцикау, като показа ямата с пистолета си. Бойците, които стояха наблизо, вдигнаха щиковете. Може би не всеки ден чуваха подобно нещо.

- Ето какво ще ти кажа! - спря внезапно Зайковский. Спря и Косцикау. - Когато те разстрелват и тебе, нека да не е в тази яма. Да не ни смърдиш.

- Ах ти, лайно! - озверя Косцикау и стреля в гърдите на Зайковский – веднъж, втори и трети път. Той се повали неловко на разсипания край ямата пясък. Под тялото му започна да се разтича кървава локва.

- Ще ме заплашва той... Мене ще заплашва! - не можеше да се успокои Косцикау.

Злите думи на разстреляния засегнаха обаче с нещо чекиста, който постоя малко с пистолета в ръка, гледайки как потрепва и се изпъва в последни конвулсии едрото тяло на бандита. Протегнатата му настрани здрава ръка стисна шепа мокра трева, но не я откъсна. Пръстите бавно се разтвориха...

Почти добродушното отначало настроение на Косцикау започна забележимо да се разваля. Обичайният процес за привеждане в изпълнение на присъдата явно се наруши и причина за това беше този московски бандит. Със своите беларуски врагове Косцикау нямаше никакви грижи, те винаги биваха послушни и пред ямата се държаха като овчици. Затворът, дългите месеци на разпит и съдът ги сломяваха окончателно и да се разстрелват такива беше дори скучно. Някои наистина (особено от партийците) викаха преди смъртта си: да живее Сталин или комунизма, или световната революция, може би разчитайки хитро да спечелят така неговото инквизиторско снизхождение. Той не възразяваше: нека да живеят, щом на някого му се иска да живеят, и забиваше поредния куршум в поредния тил. Вече им се беше нагледал на тези различни тилове: черни и рижи, гладки и къдрави, със сребърна белота и съвсем голи, оплешивели. И никой никога не го оскърби, не го наруга даже – ето какво значи политически съзнателен материал, не като това криминално копеле.

- Излизайте двама едновременно! - нареди гръмко Косцикау. - Ти, белогвардееца, и ти, лайняния поет! Живо!

Феликс Гром изскочи послушно от камиона и спря, като чакаше партньора си. Валярянау започна да слиза от камиона отслабено и непохватно – обърна се по корем и достигна с протегнатите си крака земята. Като слезе, започна да закопчава с нервни пръсти копчетата на бобровото си палто. А може би жена му все пак ще оживее, помисли си той. Все пак пролетарският ѝ произход значи нещо. А и децата... Макар и без родители, но все пак е по-добре от това да те няма на света. Животът си е живот, какъвто и да е...

С разкопчано яке и предварително поставени отзад ръце Гром чакаше последните команди. Той виждаше малко неща наоколо, очите му глупаво се насълзиха, беше му много криво за своя без време погубен живот. Погубен от доскоро най-святото за него нещо – поезията. Проклета да бъде дано! По-добре е да месиш тор с краката си в колхоза, отколкото да четеш някакви книги! Но кой да знае, че всичко ще свърши така? Много, много жалко. С това съжаление в душата си той се приближи до жълтото пясъчно хълмче, след което го чакаше нищото.

Бойците вече бяха издърпали в ямата успокоилото се тяло на Зайковский. Рохкото хълмче беше силно изпотъпкано от ботушите им, краят на ямата беше станал по-удобен, плосък. Валярянау без напомняне се отпусна на колене в края, прекръсти се три пъти и притихна. Той беше готов да приеме своята дългоочаквана гибел. Искаше да се помоли, но си помисли, че няма да успее. Фелкс Гром се наместваше до него, но нещо му пречеше. Едва Валярянау погледна надолу и видя, че не е дълбоко, когато два не много силни изстрела отзад свалиха и двамата в изкопа.

В камиона останаха последните – Шастак и Сурвила, и Косцикау извика от ямата:

- Предателя, излизай!

На вратата се показа Шастак с побеляло лице.

- Аз ли?

- Ти, ти! Излизай!

- Аз не съм предател. Вече обясних. Това е грешка...

- Каква грешка бе! - разгневи се Косцикау. - Всичко е написано и подписано. Марш насам!

Съвсем объркан, побледнял, Шастак скочи от камиона и започна бързо и конвулсивно да се прозява, като оголи гнилите си, изпочупени зъби.

- Но... но... Мене не трябва да ме разстрелват... Аз съм член на партията!

Такива думи край ямата заместник-комендантът Косцикау беше чувал не рядко, особено когато докарваха група партийни членове и Косцикау имаше приготвен като отговор изпитан аргумент, който винаги действаше безотказно.

- Като си член на партията – развика се Косцикау, – за какъв дявол се съпротивляваш на органите?

- Аз, аз не се съпротивлявам...

- Тогава марш! Марш при ямата! Или да ти помогна?

Клатушкайки се като пиян, Шастак се помъкна към ямата. Но на разкопаното хълмче отново спря.

- Вие неправилно...

- Всичко е правилно! - каза заместник-коменданта и стреля в тила му. Костеливото тяло на Шастък се свлече бавно в ямата, до тези, които бяха паднали там по-рано.

Когато Косцикау се върна при камиона, там вече стоеше, излязъл от него, Сурвила. Мрачното му лице беше придобило изцяло цвят на цвекло – от умора или от някакви вътрешни терзания.

- Какво, и мене ли там? - попита той, вторачил неподвижен поглед в пясъчното хълмче.

- А къде? Нямам отделна яма.

- Изкопай.

- Само това липсваше!

- Дай, аз сам.

- Копай! - като помисли, се съгласи Косцикау. - Така и така закъсняхме. Шофьора, донеси лопата!

Младият шофьор от предния камион донесе лопата. Сурвила опипа с две ръце дръжката и се огледа наоколо.

- Къде? Тук ли?

- И тук да е. Давай. Само че по-живо! - каза Косцикау, без обаче да прибира пистолета.

Сурвила започна да копае – устремно, неравномерно, хвърляйки встрани пълни лопати с чакъл. Очевидно, все още развълнуван, той се интересуваше малко от точността и вместо правоъгълен гроб копаеше почти кръгла яма. В боровата горичка не беше студено, нощната мъгла беше изчезнала с утрото. Сурвила се стопли бързо, подутото му лице се изпоти и стана още по-червено. Като спря за минута, той свали от раменете си червеникавото протъркано кожено яке и го хвърли в краката на Косцикау...

- На, вземи. Защо да пропадне...

Със зацапаните си от калта хромирани ботуши Косцикау ритна гнусливо коженото яке далече от краката си. Сурвила не започна да го моли – като не иска, няма нужда. На него също вече не му трябваше нищо. Освен този отделен гроб. Тук ще бъде по-спокоен, отколкото в общия, заедно с враговете на народа. И все пак го раздираше обида, да потисне която нямаше сили.

- Защо? Един честен работник в органите! Какво сбърках? Невинен враг ли убих? Че те с хиляди трябва да бъдат убивани! Аз се стараех! Четири години ме награждаваха! За ударна работа, в годишнините на Октомври. И всичко напразно. Пожалиха враговете, шпионите, национал-демократите! И това правилно ли е? Не! И в органите сигурно са се промъкнали врагове, ето каква е работата! Те са сред нас!

- Стига! - зхриптя Костикау. - По-добре замълчи!

- Мълчах! Цялото лято мълчах! Като тебе! Като всички чекисти! И ето че за това...

- Мълчи и копай! - ядосвайки се все повече, извика Косцикау.

- Не, вече ще говоря. Ето и ти... Мислиш, че ще оцелееш ли? Ще се откупиш със служба? Не! Ще дойде и твоят ред...

- Млъкни!

- Не, вече ще говоря! Ние сме паяци в буркан! Де да знаеше Сталин...

Може би това дойде в повече. Недалече с подготвени пушки стояха бойците от охраната, изпълнен с тревожно внимание, чакаше край камиона мълчаливият шофьор. Всички гледаха удивено познатия чекист, който си копаеше гроба и говореше нещо странно. Най-сетне Косцикау вдигна пистолета и без да се цели, стреля два пъти. Коленете на Сурвила се свиха и той падна настрани върху разкопаната земя.

- Де да знаеше... - процеди едва чуто той. Косцикау пристъпи една крачка по-близо и стреля в главата му. На тревата и върху пясъка се пръснаха сиви топчета мозък.

- Хващайте го и там, при останалите – заповяда той на бойците.

Като метнаха на гръб дългите си пушки, те хванаха бившия чекист за ръцете и го повлякоха към ямата. Косцикау тръгна встрани към камиона.

Тази проклета нощ изцеди всичките му сили. Забележимо започна да му изменя издръжливостта, колкото и да се стараеше да се държи сдържано. Работата сякаш не е трудна, но всеки ден е едно и също. Карат и карат, като овце, кога ще свърши това? Колко ями само бяха изкопани през пролетта и лятото. И колко нови ще бъдат изкопани.

Косцикау обходи с поглед поляната между борчетата на склона – сигурно през есента ще заселят и нея. И просто някъде тук ще се окаже и неговата яма...

В този живот всичко е много просто.

Възпоменателните кръстове в Куропати и изважденето им през 2017 година