Блог на Павел Николов: ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ / ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ

Ние се опитахме да възстановим – доколкото е възможно от нашите оскъдни на факти, но богати на чудеса източници – биографиите на апостолите на Исус и чрез тях – историята на общините от последователи на Исус през първите десетки години след неговата екзекуция.

Възникналата пред нас картина на бурни теологични мутации, настъпили с мема за разпънатия Исус в ядрения реактор, клокочещ срещу римляните не само в Палестина, но и в двете диаспори – както гръцкоговорящата, така и арамейскоговорящата, – се различава значително от традиционната представа за развитието на християнството.

През XVIII в. Волтер забелязва първи поразителното мълчание на античните езически източници за християнството. Това мълчание той обяснява с малката известност на християните.

Библеистиката от XIX в. асимилирала тази концепция на Волтер като аксиома (макар без посочен по принцип източник). Християните – гласила тази аксиома – са били в началото малобройни и неизвестни. Разпъването на кроткия Месия, проповядващ любов и ненасилие, станало на практика незабележимо. Той влязъл в град Ерусалим без всякакви народни тълпи; обръщането на масите в Храма било просто дребен художествен хепънинг. Нещастният Месия бил погребан в общ гроб и Понтий Пилат, като в известния разказ на Анатол Франс, в залеза на дните си, присвивайки очи, питал, греейки се на залязващото слънце: „Исус ли? Не помня“.

Християнството, според тази традиционна гледна точка, израснало, като огромно и мощно дърво, от малко зрънце. Плахият пламък, запален от проповедника на мира и доброто, се разпространявал сред най-обикновени хора – рибари, каменари, дърводелци – както при тлеещия отдолу торф, преди да избухне в ярък и неугасим пламък.

Когато с натрупването на сведения за чисто юдейския характер на ранното християнство тезата за Исус като мирен пророк на любовта нямало как вече да се поддържа, тази гледна точка била модифицирана: да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски пророк на омразата. Но той бил много малък пророк. Той бил малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и най-мъчителния начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в разрез със закона и бил разпънат като дребен престъпник“ [1].

Фактът, че бил разпънат, го дискредитирал напълно и ако не бил апостол Павел – както твърди още през XIX в. германският лютерански теолог Вилхелм Вреде, - вярата в Исус никога нямало да стане популярна.

Бурната картина на стремителната и лавинообразна теологична еволюция на вярата в Исус, която наблюдаваме още в началото на 50-те години, поставя и на двете хипотези дебел кръст. Да се нарича Исус „малко известен пророк“, дължащ своята популярност на Павел, е все едно да се нарича Маркс „малко известен философ“, чието учение е станало известно само благодарение на Кауцки.

Както лесно можем да заключим от кумранските текстове, начело на кумранската община стоял съвсем конкретен Месия от рода на Давид. По-точно, тъй като общината съществувала доста дълго време, тя вероятно е била ръководена последователно от няколко Месии. Сред тях на един от Месиите се случила беда, в хода на която той бил унижен от хората, но след това се оказал по-високо от ангелите.

Тази община изобщо не била многонационална – всичките ѝ членове били фанатични юдеи. Но тя била многоезична: текстовете, намерени в Кумран, са написани на различни арамейски диалекти, на иврит и на гръцки език. Иначе казано, нейни представители живеели във всичките еврейски диаспори. Освен това тази община била крайно войнствена и свещената война, която общината водела срещу синовете на Велиал, съвсем не била абстрактна по характер. Тя била напълно реална война, която отново и отново завършвала с разгром. Не един път в текстовете от Мъртво море се споменават „угнетителите, които няма да постигнат победа“ (IQH, XVII), и враговете, които „мъчат праведниците и ги изгарят в огън“ (Енох. 19:95/100:7).

Ние знаем само една секта, която в интересуващия ни период от време била разпространена по цялата диаспора, постоянно вдигала въстания и бивала подлагана на съответните преследвания. Това е „четвъртата секта“, зилотите и сикариите. Кумранските текстове били сложени в тайниците от хора, които се събрали от всичките краища на диаспората през 60-те години и загинали по време на Юдейската война. Те скрили текстовете именно защото се надявали на възкресение (основно физическо) и не мислели живота си без любимите книги.

От кумранските текстове следва, че общината на зилотите ръководел Месия от рода на Давид, че този Месия бил едновременно Господ и човек и че с един от Месиите се случило нещастие. Възниква въпросът: ако Месията Исус се е провъзгласил за Месия от дома на Давид без съгласуване със зилотите, по какъв начин този самозванец е избегнал преследването от тяхна страна?

Ако Исус е умрял като нищожен лузър, защо брат му след тридесет години имал такова влияние, че екзекуцията му хвърлила в паника „най-добрите и най-усърдните законоведи“ и дала тласък на Юдейската война?

Ако Исус е бил неизвестен на никого неудачник, защо станало така, че Павел, който проповядвал алтернативен Исус, се излагал постоянно на сериозни опасности? Кои са били тези терористи, които набили Павел почти до смърт в писидийската Антиохия (Деяния, 14:12), а след това в Солун (Деяния, 17:5)?

Какви са били хората в тълпата, която се нахвърлила срещу Павел при Храма и щяла да го убие, ако не се намесили римските власти? Кой след тази намеса изпратил четиридесет шахиди, които се заклели „да не пият и да е ядат“, докато не убият Павел?

Ако Исус се е прославил сред елините единствено благодарение на посмъртната реклама на апостол Павел, по какъв начин още преди Павел в Египет се е развило гностично християнство, около един от чиито представители – Аполос, Павел се умилквал, надявайки се да намери в него съюзник срещу сикариите?

Ако учението на Исус е било „малко ручейче“, защо през 50-60-те години в Ефес вече имало поне две християнски общини, които се мразели помежду си – общината, основана от Павел, и общината, основана от Йоан?

И изобщо, ако Исус е бил неизвестен на никого пророк, защо му е трябвало на Павел да говори от негово име? Продължения се пишат само на бестселърите. Никой не пише продължение на неизвестен на никого текст.

„Теорията за малкото ручейче“ е несъвместима с разнообразието от вярващи, което намираме на територията на Римската империя още към 40-50-те години. Ако нещо е било „малко ручейче“ на този широк фон, това е именно възтържествувалото на територията на Римската империя учение на римската църква, според която Исус е отменил юдейския закон, дошъл е да спаси цялото човечество и е възкръснал физически на третия ден след смъртта си.

Но най-главното е, че теорията за „малкоот ручейче“ е напълно несъвместима със съществуването на многобройни разновидности от последователи на Исус извън пределите на Римската империя.

Ако християнството е дължало своите успехи само на Павел, на кого дължат своите успехи назореите, елхасаитите, сампсеите, есеите, осеите, сабеите и ебионитите – десетки юдеохристиянски секти, съществуващи извън пределите на империята, секти, без които е неразбираемо развитието на две други големи световни религии – манихейството и исляма?

Ако Исус е бил нищожество, защо новият реформатор на юдейския гностицизъм, пророк Мани, е тръгнал точно по стъпките на апостол Павел и е провел върху персийския и будисткия субстрат същата реформа, която Павел провел върху субстрата на елинската култура?

Докато сме били запознати с манихейството само от Сократ Схоласт, сме можели да се утешаваме с мисълта, че пророк Мани е заимствал Исус Христос от гръцкото християнство. След запознаването с написания на гръцки език Кьолнски манихейски кодекс и с написания на китайски език „Компендиум на учението на Мани, Буда на Светлината“ подобно предположение е несъстоятелно.

Сектата, към която принадлежали родителите на Мани, имала същата йерархия и организация, същите поверия и ритуали като кумранците. Терминологията на Мани е терминология на юдейските гностици, а текстовете на Мани, например „Книгата на великаните“, водят началото си непосредствено от едноименната кумранска книга. Мани, също като Павел, е просто реформатор на „четвъртата секта“. Даже манихейският Принц на светлината и Буда Майтрея, които въстанали в Китай през 1351 г., били поредната – и, разбира се, вече много далеч от оригинала – мутация на идеята за Христос.

При това елхасаитите и манихейците запазили някои съществени черти на допавловото християнство и били толкова влиятелни, че придали тези черти на исляма. Как това широко разпространение на вярата в Исус се съгласува с хипотезата за лузъра и неудачника, който уж щял да бъде забравен, ако не бил „вторият основател на християнството“ апостол Павел?

Отговорът е – никак.

Единственият начин, по който можем да обясним всичките тези факти, е да предположим, че Исус е бил Главният Месия на „четвъртата секта“. Месия с голяма буква, Син на Бога и Син на Всевишния.

Той бил този, който в арамейските и кумранските текстове от това време се нарича Спасение, Йешуа/Йеша.

Именно пришествието на Исус проповядвал Юда Тома/Теуда, който бил вероятен съперник на Яков и чието въстание било потушено по времето на прокуратора Куспий Фад.

Именно Исус проповядвал безименният пророк, за когото Йосиф Флавий казва, че извеждал хората в пустинята, за да им показва „знамения за тяхното Спасение“, иначе казано – в обратен превод на арамейски: знамения за Йешуа [2].

И даже в най-последния момент на щурма на Храма някакъв пророк призовал жителите на Ерусалим да вървят към него: „където ще видите знамение за вашето спасение” [3]; иначе казано – пак в обратен превод на арамейски: знамение за Йешуа.

Йешуа не дошъл, Ерусалим бил превзет, Храмът бил разрушен, а роднините на адиабенската царица Елена били убити или попаднали в плен.

Фарисеите, които се събрали в Янва, проклели миним - дума, с която по-късно се означавали юдействащите християни. Император Веспасиан заповядал да се изтреби целият род на Давид и жертва на тази заповед станали роднините на Исус.

Разрушаването на Храма нанесло на вярата в Исус чудовищен удар и станало един от най-важните фактори за нейната еволюция. Но тази еволюция протичала не само в пределите на империята, а преди всичко извън нейните предели. Общините на назореите продължавали да съществуват по всички гранични с империята земи – в Адиабена, в Армения и в Осроена. Нещо повече, „назореите в тези региони можели да се развиват и да печелят последователи при по-благоприятни условия, отколкото езическите християни в римската империя“ [4].

Общините на вярващите се развивали в Рим и в Персия противоположно. В пределите на Римската империя християните били преследвани все по-малко, от Константин нататък ортодоксалната църква започнала да доминира над другите вярвания и другите разновидности на християнството, а през 380 г. тя станала единствената разрешена имперска религия. Над Римската империя се спуснала желязна завеса – завесата на варварството, фанатизма и разпада.

Извън границите на Рим нещата били точно напротив.

Последователите на Исус били влиятелни там още през I в. Поощрявали ги, флиртували с тях. В резултат от това те били доста по-търпими към местните обичаи и лесно еволюирали в мистични секти като кукитите, бардесанитите и особено манихейците.

Но именно успехите на манихейците си направили с тях зла шега. През 271 г., след смъртта на цар Шапур, който покровителствал пророк Мани, на персийския престол се качил синът му Бахрам – първият управник в историята на човечеството, на когото принадлежи съмнителната чест, че изобретил идеята за държавна религия, задължителна и една за всички поданици. За Бахрам тази държавна религия бил зороастризмът. Мани, подобно на Исус, бил екзекутиран. Всички останали секти – и юдейски, и месиански, и езически – били забранени.

„Ученията на Ариман и демоните бяха изгонени от царството и унищожени, и евреите, шаманите (будистите), брахманите, назореите, християните и мактаките, и манихейците бяха смазани в царството“ – твърди в свой надпис жрецът Картир, главен идеолог на реформите на Бахрам [5].

Както вече отбелязахме, в надписа на Картир „назореите“, иначе казано – вярващите в Исус евреи, и „християните“, иначе казано – носителите на римската разновидност на вярата, се споменават като две различни религии. Което е още по-интересно, между „християните“ и „манихейците“ там се говори за още една религия, „мактаки“. Според мнението на някои изследователи става въпрос за познатите ни вече „баптисти“ [6]. Така от седемте унищожени от Картир религии точно четири – назореите, християните, баптистите и манихейците – са различни мутации на юдейския месианизъм, което вече свидетелства само по себе си за огромното му разпространение и влияние отвъд Ефрат.

Константин, половин век след реформите на Шапур, направил ортодоксалната църква системообразуващ имперски инструмент и колелото се завъртяло на 180 градуса. Сега вече в Рим подкрепяли християните (наистина, само една от техните разновидности), а в Персия ги преследвали.

Преследванията, които Шапур I започнал, били продължени през 340 г. от правнука му Шапур II (309–379). Пред Шапур стоял примерът на Римската империя, където пред очите му християнството се превърнало от преследвана религия в победоносна и безпощадна партия, подкопаваща абсолютната власт на императорите и изтребваща цялата предшествала я култура.

Шапур отчел грешките, допуснати от Диоклетиан, и, за разлика от непоследователните и половинчати Диоклетиянови преследвания, кампанията му по разгрома на месопотамското християнство била много по-безпощадна, по-системна и по-успешна. Арбела, Киркук, Мосул и Суза – всички тези места, които някога, през I в., били убежище за първите последователи на Исус, се превърнали в място на системно изтребление и на християните, и на назореите. Преследванията продължили и по времето на Ардашир II (379–399) и на Ездегерд II (438–457). Те се съпровождали от ответни контраатаки на назореите, които унищожавали огнените олтари, и от масово емигриране.

Но това не означава, че юдействащите последователи на Исус на територията на Персия изчезнали веднага. През 60-те години на миналия век Шломо Пинес открил и публикувал много интересен юдеохристиянски източник, инкорпориран в арабски манускрипт от Х в., принадлежащ на Абд ал Джабар. Този текст, написан някъде в района на Мосул през V или VI в. (но във всеки случай след превръщането на християнството в държавна религия на Рим), съдържа унищожителна критика на римското християнство от юдеохристиянски позиции.

„Знайте – пише неговият автор, - че тези християнски секти са от най-невежите хора на света по отношение на Христос, неговата история и неговата майка и че всеки от авторите на евангелията е научил това, което е написал, много време след Христос и след смъртта на неговите спътници“ [7].

Исус, според нашия анонимен автор от Мосул, изобщо не е проповядвал отказ от Закона. Точно обратното: „Исус дошъл, за да оживи и установи Тората“ [8].

След смъртта на Исус неговите ученици се молели заедно с другите евреи в синагогите, докато римляните не съблазнили някои от тях да извършат отстъпничество. Римляните предложили на тези ученици да се отрекат от Закона, като в замяна на това им обещали всякаква подкрепа. „Ако се откажете от техния Закон и се отделите от тях, и се молите като нас (с лице) на Изток, и се храните с това, с което се храним ние, и смятате за позволено това, които ние смятаме за позволено, ще ви помогнем и ще ви направим силни, и евреите не ще могат да ви причинят (вреда). Напротив, вие ще бъдете по-силни от тях“ – казали римляните на някои от последователите на Исус [9].

Но истинските ученици отказали на изменниците.

„Тези ученици им казали: «Лошо направихте. Не трябва да се позволява на римляните да оскверняват Благата вест. Като казахте «да» на римляните, вие се отвърнахте от вярата. Отсега нататък не можем да общуваме помежду си. Напротив, ние трябва да заявим, че между нас и вас няма нищо общо»“ [10].

В резултат от това между двете групи избухнала война. По време на войната извратителите на Христовото слово се обърнали за помощ към римляните, а истинските ученици трябвало да избягат от страната.

„И римляните написали за тях на своите управници в Мосул и Джазират ал араб. Започнали да ги търсят. Някои били заловени и изгорени, други били убити“ [11].

Въпреки че нашият мосулски анонимен автор си представя света доста наивно и пише късно, той все пак разказва много по-точно от каноничните „Деяния на апостолите“ за развитието на християнската община след смъртта на Исус.

Неговата версия представя съвсем точно Павел не като верен последовател на Исус, както е в „Деянията“, а напротив – като човек, принуден да търси защита от тези последователи при римските власти. В най-добрия случай тя го показва като неволен съюзник на римляните, а в най-лошия – като агент провокатор, когото римляните подкрепят, за да разцепи „четвъртата секта“.

Към VII в. територията на Месопотамия, на която някога процъфтявали нацрайе, била поделена между християнската империя на ромеите и зороастрийската империя на персите. Двете воюващи империи имали една обща черта: и едните, и другите преследвали манихейците и юдействащите християни.

В резултат от това те започнали да се преселват от Мосул и Едеса там, където не стигала нито ръката на персите, нито ръката на римляните. Едно от местата, където отишли, била Саудитска Арабия.

А един от тези назореи, живеещи през VI в. в град Мека, бил не някой друг, а братовчедът на Хадиджа, първата жена на пророка Мухамад. Казвал се Варака ибн Навфал. Според преданието той приел християнството още в езическите времена, използвайки за своите записи писмеността на юдеите, а като чул проповедта на Мухамад, обявил: „Това е законът, даден от Господ на Мойсей“ [12].

Ако съдим по изказванията на Мухамад, той в действителност си е представял генезиса на християнството много по-добре от европейските библеисти през XIX в. А именно: Мухамад твърдял, че след появата на Исус евреите се разделили на тези, които повярвали в Исус, и на тези, които не повярвали в него.

“И част от синовете на Исраил повярва, а друга не повярва. И подкрепихме вярващите срещу врага им, и те станаха победители” [13].

Твърдението на пророк Мухамад, че е подкрепял вярващите в Исус евреи да се борят с враговете си, може да ни се стори на пръв поглед удивително, но в действителност то хвърля светлина не само върху генезиса на исляма, но и върху причината за извънредно бързите му победи на територията на Византия. Тези победи били невъзможни без горещата подкрепа, която оказвали на ислямските армии и евреите, и назореите, и тези разновидности на християнството, които в дадения конкретен момент се смятали от Константинопол за ереси и се подлагали на ужасяващи гонения.

Не случайно най-ранното съобщение за исляма – а именно съобщението на арменския епископ Себеос, написано през 60-те години на VII век – твърди, че причина арабите да завладеят Палестина са зверствата на император Ираклий след завземането на Едеса. Според Себеос юдеите, избягали от Едеса заради жестокостите на Иракрлий, се стекли в Арабия при исмаилтяните и, като се присъединили към тях под ръководството на човек на име Мухамад, изтласкали римляните от Палестина и я завзели.

БЕЛЕЖКИ

1. Bart Ehrman. Misquoting Jesus, 188.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 5, 2.

4. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity. Vigiliae Christianae. Vol. 22, No. 2 (Jun., 1968). P. 88.

5. Christelle Jullien, Florence Jullien. Aux frontières de l’iranité: <<nāṣrāyē>> et <<krīstyonē>> des inscriptions du mobad Kirdīr. Enquête littéraire et historique. Numen. Vol. 49, No. 3 (2002). P. 286–287.

6. H. W. Bailey. Note on the religious sects mentioned by Kartir (Karder) // The Cambridge history of Iran iII/2. Cambridge: Cambridge University Press, 1983. 907–8.

7. Schlomo Pines. The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity according to a New Source. Israel Academy Proceedings, II, 13. P. 25.

8. Pines. P. 5.

9. Pines. P. 15.

10. Pines. P. 15.

11. Pines. P. 15.

12. Patricia Crone. Jewish Christianity and the Qurʾān (Part One). Journal of Near Eastern Studies. Vol. 74, No. 2 (October 2015). P. 225–253.

13. Коран. 61:14.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

сряда, януари 05, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ / ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч