НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / ЛИТЕРАТУРА / ВИСЕНТЕ АЛЕЙКСАНДРЕ

Висенте Алейксандре (Vicente Aleixandre)

26 април 1898 г. – 14 декември 1984 г.

Нобелова награда за литература

(За градивното му поетично творчество, което отразява състоянието на човека в космоса и в съвременното общество, като същевременно бележи величествено възраждане на традициите на испанската поезия в периода между двете войни.)

Испанският поет Висенте Пабло Марселино Сирило Алейксандре и Мерло е роден в Севиля в семейството на Сирило Алейксандре Балестер, инженер-строител на Андалуската железопътната линия, и Елвира Мерло Гарсия де Прунеда, дъщеря на местен военен суперинтендант. Алейксандре е най-голямото дете в семейството: по-голямата му сестра умира в ранна възраст, а по-малката, Кончита, се ражда през 1899 г. Когато Висенте е съвсем малък, баща му е преместен в Малага, където Алейксандре израства на живописното, обляно от слънцето средиземноморско крайбрежие, чиито образи са запечатани в неговата поезия. В местното начално училище той се запознава с приказките на Ханс Кристиан Андерсен и братя Грим.

След като семейството се мести в Мадрид, Алейксандре постъпва в „Колехио Терезиано“, светско учебно заведение, което завършва през 1913 г. със степента bachillerato, съответстваща на диплома за завършване на висше учебно заведение. Като студент Алейксандре, по съвет на дядо си по майчина линия, прекарва дълго време в библиотеката, където се запознава с творчеството на Конан Дойл и Достоевский, с „Илиада“ на Омир и с писмата на Фридрих Шилер.

В Мадридския университет, където постъпва през 1914 г., Алейксандре учи право и посещава семинари по испанска литература. По време на летните ваканции в провинция Авила той се среща с Дамасо Алонсо (по-късно президент на Кралската академия на науките на Испания), който го запознава с творчеството на никарагуанския поет модернист Рубен Дарио, събуждайки интереса на Алейксандре към поезията.

След като завършва университета и получава диплома на юрист и икономист, Алейксандре става асистент професор в Мадридското училище за търговско предпиремачество. Две години по-късно започва работа в управлението на Андалузката железопътна линия и пише статии, разглеждащи икономическите проблеми на железопътното дело. В същото време съчинява стихотворения, но не ги показва на никого в продължение на няколко години.

През 1922 г. поетът заболява от инфекциозен артрит, една от многобройните болести, които го правят полуинвалид за цял живот. След като му откриват бъбречна туберкулоза, той напуска през 1925 г. службата в железопътната компания и се настанява в дома на баща си недалече от Мадрид, където в продължение на следващите две години се посвещава изцяло на литературна дейност. През това време написва стихотворенията, които са публикувани през 1928 г. в сборника „Обкръжение“ („Ambito“). В тях намират отражение интимните му преживявания, а също така страхът от смъртта, който го обзема по време на боледуването. Написани под формата на традиционни балади, стихотворенията се отличават с повишена чувствителност.

Като научават, че пише, приятелите на Алейксандре го съветват да покаже литературните си опити в списание „Ревиста де Осиденте“, където през 1926 г. са публикувани за първи път негови стихотворения. През май 1927 г. Алейксандре се мести със семейството си в северно предградие на Мадрид в голяма вила, където поетът прекарва целия си останал живот.

През същата 1927 г. се отбелязва тристагодишнината от смъртта на великия испански поет Луис де Гонгора и Арготе. Група млади творци сюрреалисти, сред които Алейксандре, Хорхе Гилен, Дамасо Алонсо, Рафаел Алберти, Луис Сернуда, Федерико Гарсия Лорка и други, се обявяват за последователи на Гонгора и започват да се наричат „Поколение 1927 г.“.

По това време се появява и сборникът „Обкръжение“. Алейксандре започва да чете произведенията на Зигмунд Фройд, които използва за тълкуване на получените по време на болестта му патологични видения. Влиянието на сюрреализма и фроидизма се проследява в „Страсти на земята“ („Pasion de la tierra“), където баладната форма отстъпва място на ритмичната проза и белия стих, състоящ се на пръв поглед от несвързани образи. Книгата „Страсти на земята“ е създадена през 1928-1929 г., но е публикувана едва през 1935 г. По това време Алейксандре пише „Шпаги като устни“ („Espadas como labios“, 1932 г.), а също така сборника с еротични стихове „Разрушението и любовта“ („ La destruccion о el amor“, 1933 г.). За втората книга, която мнозина смятат за най-добра от всичките негови книги, поетът получава през 1933 г. Националната награда за литература.

Когато през 1936 г. в Испания се разразява гражданската война, за мнозина от „Поколение 1927 г.“ настъпват тежки времена. Повечето от членовете на групата напускат страната; Гарсия Лорка е разстрелян от фалангистите. Заради болестта си Алейксандре е принуден да остане в Испания, макар че домът му, който се намира близо до района на бойните действия край Мадрид, е унищожен в края на войната. Наистина, след смъртта на баща им през 1940 г., Алейксандре и сестра му успяват да го възстановят. „В първите следвоенни години моята литературна съдба не беше от леките“ – спомня си по-късно поетът.

Книгата „Самотен свят“ („ Mundo a solas“), написана в навечерието на гражданската война, но публикувана едва през 1950 г., е нещо като прелюдия на „Райска сянка“ („Sombra del paraiso“, 1944 г.) - поетична утопия за царство на щастието и красотата, гледано от човек, който стои на прага на смъртта. „История на сърцето“ („Historia del corazon“, 1954 г.) бележи преход от песимизма, характерен за ранното творчество на поета, към утвърждаване на хуманизма и духовността. Както казва Луис Хайд, преводач на поезията му, Алейксандре „е един от малкото поети песимисти, които успяват да превъзмогнат себе си и да достигнат до нещо повече от мрака“. Следващите сборници със стихове на Алейксандре включват „На широко място“ („En un vasto dominio“, 1962 г.), „Стихотворения за края“ („Poemas de la consumación“, 1968 г.) и „Диалози за познанието“ („Diálogos del conocimiento“, 1974 г.). През 1958 г. поетът издава „Срещите“ („Los Encuentros“), книга със спомени, в която пише с голяма любов за своите братя по перо.

Без да се жени през живота си, поетът умира в Мадрин на осемдесет и шест години.

Макар че не всичките стихотворения на Алейксандре са преведени на английски език, неговото творчество получава положителен отзвук и извън пределите на Испания. „Той е поет с огромна интелектуална сила, духовна дълбина и мъжество – пише Луис Хайз, - той се спуска в най-потайните бездни на душата, откъдето изнася, за радост на всички нас, живия живот“.

Превод от руски: Павел Б. Николов