Преди няколко дена споменах във Фейсбук за Ива Дзаники (род. 1940 г.), която ще пее на тазгодишното издание на „Санремо“ и припомних на аудиторията една много древна нейна песен (от 1971 г.): “Белият бряг, черният бряг“ („La riva bianca, la riva nera“).
Тогава се сетих за старата традиция да пускам в блога си понякога (преди време беше по-често, сега от дъжд на вятър) по някоя песен с превод.
Тъй като все пак съм (поне по диплома) специалист по литература, мога да кажа преди всичко няколко думи за текста.
Текстът на песента е особен по форма, драматургичен, защото е всъщност диалог между двама мъже.
Двамата живеят съвсем близо един от друг, земляци са, съседи, дето се вика: единият е от единия бряг на реката, другият - от другия, но между двата бряга по речното течение минава границата, а наблизо се води бой за тази граница, а наблизо „пее картечница“.
Но въпреки това двамата разговарят помежду си, защото просто са напуснали завинаги пътя на войната и са поели по пътя към вечността.
Ето я песента с мой скромен превод от италиански.
Signor capitano, si fermi qui... - Sono tanto stanco, mi fermo, sì. Attento sparano, si butti giù... - Sto attento, ma riparati anche tu. - Dimmi un po' soldato, di dove sei ? Sono di un paese vicino a lei... però sul fiume passa la frontiera, la riva bianca, la riva nera, e sopra il ponte vedo una bandiera, ma non è quella che c'è dentro il mio cuor. - Tu soldato, allora, non sei dei miei... Ho un'altra divisa, lo sa anche lei... - Non lo so perché non vedo più,13 mi han colpito e forse sei stato tu... Signor capitano, che ci vuol far... questa qui è la guerra, non può cambiar. Sulla collina canta la mitraglia... e l'erba verde diventa paglia... e lungo il fiume continua la battaglia, ma per noi due è già finita ormai. Signor capitano, io devo andar... - Vengo anch'io con te, non mi puoi lasciar... No, non ti lascerò, io lo so già, starò vicino a te per l'eternità. Tutto è finito, tace la frontiera, la riva bianca, la riva nera, mentre una donna piange nella sera e chiama un nome che mai risponderà. Signor capitano, si fermi qui... - Sono tanto stanco, mi fermo... sì... |
Господин капитан, поспрете тук... Толкова съм уморен, наистина ще спра. Внимавайте, че стрелят, залегнете долу... Внимавам, но и ти внимавай също. Кажи ми, войнико, откъде си ти? Аз съм от страната, до твоята редом, но границата минава по реката, белият бряг, черният бряг - и над моста виждам знаме, но друго знаме има в сърцето ми. Ти, войнико, не си от моите значи... Имам друга униформа, ти го знаеш също... Не зная, защото не виждам вече, улучиха ме и може би това бе ти... Господин капитан, какво можем да направим, това е война, не може да се промени. На хълма пее картечница и зелената трева става на слама, и битката продължава край реката, но за двама ни тя вече свърши. Господин капитан, трябва да тръгвам... И аз идвам с тебе, не можеш да ме оставиш... Не, няма да те оставя, вече зная, че ще бъда близо до тебe във вечността. Всичко свърши, границата е безмълвна, белият бряг, черният бряг, а една жена плаче в здрачината и вика едно име, но отговор няма да получи. Господин капитан, поспрете тук... Толкова съм уморен, наистина ще спра... |
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.