„МЪРТВИ ДУШИ“ ВЪВ ВИКТОРИАНСКА АНГЛИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За да стане човек лекар през викторианската епоха, трябвало да препарира минимум две тела. Търговията с органи и трупове станала невероятно доходен бизнес.

Анатомичният закон (англ. Anatomy Act - бел. П. Н.) от 1832 година сложил фактически край на кражбата на трупове направо от гробовете им. До приемането на този закон от английския парламент нелегалният бизнес на крадците на тела процъфтявал. Крадели покойници от моргите или ги вадели от ковчезите веднага след погребението, а всичко това заради печалба. Човешкият материал се ценял високо от собствениците на медицински и анатомични училища и от университетите, където се обучавали бъдещи лекари. Разбира се, най-нагледно „пособие“ било непосредственото човешко тяло. Но легалните начини да се получи такова не били прекалено много. Правителството позволявало да се използват само трупове на екзекутирани престъпници, броят на които в началото на XIX век рязко намалял. И ако за нуждите на въпросните учебни заведения били необходими около петстотин покойници ежегодно, държавата можела да им предложи средно едва петдесет.

ГРОБИЩНАТА МАФИЯ

Според Закона от 1832 г. медицинските училища можели да използват тела на непотърсени покойници (най-често такива, които са останали без семейство и приятели), а също така мъртъвци, чиито роднини са дали съгласие за това. От една страна, търговията с трупове излязла на легално равнище, а от друга – се съсредоточила в ръцете на тесен кръг от „дилъри“, на практика мафиоти, които буквално пирували в бедняшките квартали на големите градове, където всякога са процъфтявали болестите и епидемиите. Най-логично място за търсене на трупове бил всеки бедняшки приют (на англ. workhouse: работен/работнически дом – бел. П. Н.), като плюс това в ролята на „доставчици“ се включвали управителите или собствениците на тези заведения): условията на живот там били толкова лоши, че мнозина избирали просто да просят милостиня на улицата или да се съгласят на всякаква работа, само за да избягнат попадането в такъв приют. Въпреки това приютите били почти винаги препълнени, защото от 30-те години на XIX век да се получи поне някаква храна и материална подкрепа можело само там (преди това с делата на бедните се занимавала църковната епархия).

Жени в workhouse

Обучението по специалността „лекар“ ставало все по-необходимо и новите медицински училища били готови да предоставят необходимото количество места, но срещу доста високо заплащане. За да компенсират средствата, вложени в учението, бъдещите лекари се стремели те само да завършат успешно курса на обучение, но и колкото се може по-скоро, а след това да започнат най-сетне практика. Според Медицинския закон от 1958 година всеки студент, който учи за лекар, трябвало да препарира най-малко две тела по време на двегодишния курс. Така необходимост от трупове за анатомичния театър изпитвали преди всичко самите студенти. Те били потенциални купувачи, готови да платят на „дилърите“ на мъртъвци.

Копачи на гробове

Ловците за покойници ходели по града с големи кошове на колелца – такива обикновено се използвали за събиране на мръсно бельо. На работа излизали по правило през нощта, защото дейността на тези предприемачи предизвиквала у богобоязливите граждани истинско възмущение. Те търсели както неподирени от никого тела, така и семейства, в които скоро се очаквал покойник. Някои бедняци продавали починалите членове на семействата си, а понякога се случвало и това: ако, да речем, главата на семейството не можел да изхрани своите близки, предпочитал да се самоубие и поръчвал да продадат тялото му след смъртта. Като натоварел покойника в коша, „дилърът“ се връщал с плячката при поръчителя – или някое учебно заведение, или някои от неговите възпитаници. Големите училища и болници имали проверени предприемачи, които редовно им доставяли трупове.

ДОХОДНОСТ НА ТЪРГОВИЯТА С ТЕЛА

Най-много се ценели труповете на млади хора, тези, които са починали, преди да станат на тридесет години. За такова тяло семейството получавало възнаграждение в размер на около месечна работническа заплата. Ако покойникът бивал на преклонни години, но в анатомията му имало любопитни от гледна точка на науката аномалии, оценявали го на седмична заплата. Най-скъпи били телата на починали малки деца, бременни жени или мъртвородени младенци. За тях можело да се получи наистина значителна сума – еквивалент на годишна заплата. Причината за повишения интерес към подобни покойници се обяснявала с наличието на голяма смъртност на плода в утробата на майката: викторианските лекари отчаяно си блъскали главата над този проблем.

Студенти по време на препарация

Бедняците се безпокоели много от въпроса какво ще стане с телата им след смъртта. Това вълнувало особено тези, които нямали семейство или не се доверявали на семейството си. Перспективата да станат анатомично пособие вместо да почиват в гробището за добрите християни от XIX век била наистина страшна. Бедните хора пишели жалби до държавните кантори, занимаващи се с въпросите на безимотните, и до местните власти, но молбите им оставали без внимание.

Да се продават телата на части било даже по-изгодно отколкото на цяло. Като общо за сто години от приемането на Анатомичния закон и до окончателното отменяне на института workhouse британските учебни заведения получили, според различни изчисления, от двеста и петдесет до триста хиляди тела чрез услугите на „дилърите“ на покойници. Половината от тях – в разчленен вид. През 1844 година поправка към Закона забранила на собствениците на приюти за бедни да правят бизнес със своите подопечни: вече не трябвало да вземат пари за предоставянето на трупове на медицинските училища. Мнозина от тях отказвали да правят това безплатно и предпочитали в такъв случай да погребват покойниците. Въпреки това, при желание можело да се постигне договореност: да се услужи с нещо на собственика на приюта или да му се направи „подарък“ в замяна на необходимия за училищата материал. Търговията с трупове продължила и след края на викторианската епоха, но през ХХ век тенденцията спаднала, включително заради постепенното подобряване на условията на живот на най-бедните слоеве на населението и отмирането на явлението workhouse.