ЕНИЧАРИТЕ НА ШОЙГУ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как Русия повтаря съдбата на Османската империя и защо ѝ трябва демилитаризация?

По бойните полета на Украйна руската армия се оказа крайно неефективна.

Но как така? Свикнали сме, че ако на пазара има две стоки – едната скъпа и лоша, а другата евтина и добра, - добрата и евтината ще измести скъпата и лошата. Свикнали сме, че в хода на революцията побеждава най-приспособения. А ако някой стопанин започне да отглежда особено плодовито зърнено растение, неговия пример следват всичките му останали съседи.

Как тогава една армия, която плаща, за да успее, с най-скъпото у човека, иначе казано – с човешкия живот, може да бъде толкова неефективна?

Парадоксално е, но историята на неефективните армии обхваща не едно столетие. Поразителна некомпетентност сред военните се среща в историята на културите по-често, отколкото бихме могли да предположим. Друго нещо е, че за това трябва да анализираме историята на култури, изчезнали от лицето на земята или силно намалили своето влияние.

ГИБЕЛТА НА БАРУТНАТА ДЪРЖАВА

Тук ще разгледаме само един, но затова пък много показателен случай – Османската империя.

Този случай е показателен още повече с това, че Турция израсла от дребно княжество до най-голяма световна държава именно заради своето по-ранно военно съвършенство. Турция била една от „барутните империи“, иначе казано – държави, които започват да употребяват най-рано артилерия и направили от това важни и далече достигащи изводи.

Турците превзели Константинопол именно заради своите оръдия. Още в средата на XV век те се научили да правят гигантски мортири и тези мортири разрушили стените на Константинопол, които до това време не успели да превземат нито персите, нито арабите, нито българите, нито руснаците.

Но станало така, че след това тези гигантски оръдия се запазили в същото състояние до XIX век. През 1807 година – иначе казано, триста и петдесет години след щурма на Константинопол – турците се опитали да използват срещу английската ескадра в Босфора не подобни, а същите оръдия, които превземали града. Тези мастодонти били направени от бронз и се зареждали с каменни гюллета.

Аналог на османско оръдие, отлято от бронз през 1464 г.

Цяла Европа преминала на лека мобилна полева артилерия, а турците все така смятали, че оръдията трябвало да бъдат обсадни. Те трябвало да бъдат бронзови, да стрелят с каменни гюллета и да бъдат големи.

По време на руско-турската през 1768-1774 година отбраната на Дарданелите ръководел френският офицер барон Дьо Тот. В своите мемоари той описва красноречиво личния бомбардировач на Негово височество: едно-единствено оръдие, което било толкова тежко и неудобно, че в случай на истинска обсада от него можело да се изстреля само един път гигантско мраморно гюлле. За зареждане на оръдието били необходими 330 фунта барут.

Пашата бил уверен, че един път ще бъде достатъчен чудовищното оръдие „да унищожи самостоятелно целия флот“, но когато баронът поискал да бъде възпроизведен този изстрел, гарнизонът се нахвърлил срещу него с упреци: всички в града били убедени, че силата на изстрела ще бъде такава, че откатът ще разруши и града, и форта. „Никога досега нито едно оръдие не е имало такава грамадна репутация – и приятели, и врагове, всички трябваше да пострадат от него“ – пише Дьо Тот.

Турците по принцип нямали концепция за полевата, маневрената артилерия, която променила европейската война.

Освен това, вече по времето на обсадата на Малта от турците – иначе казано, през 1565 г. - в Европа настъпила фортификационна революция. Предишните каменни стени – такива като в Константинопол – били заменени със звездообразни фортове със земни укрепления, редути, равелини и многобройни издадени напред бастиони, които е неефективно да бъдат обстрелвани с гигантски оръдия.

Още по-поразителен пример са еничарите. Еничарите били корпус, в който започнали да набират състав от края на XIV век и на който турците дължели главните си военни успехи. Еничарите били християнски момчета: вземали ги от семействата и ги възпитавали при двора на султана като негова лична гвардия. Момчетата били вземани един път на пет години, по едно момче на всеки четиридесет семейства. Еничарят не можел да има нито семейство, нито деца, той се подчинявал лично на султана и, най-главното, еничарите били първата в света редовна войска, въоръжена с огнестрелно оръжие.

”Турски патрул“. Картина на Александър-Габриел Декан, 1831 г.

През XV-XVI в., когато европейските монарси продължавали да използват наемни войски, кондатиери, войници на късмета, въоръжени в по-голямата си част с пики, султанът бил първият владетел в света, който имал редовна войска от нов образец. Именно наличието на тази войска позволило на Отоманската порта да стане през XVII век най-голямата европейска държава и през 1683 година да обсажда Виена.

Но по-нататък се случило нещо фантастично. В същото време, когато в Европа започнала Военна революция и бързо влезли в употреба полевата артилерия, новите фортификационни принципи, новия ред за построяване и, най-вече, кремъчното оръжие с щик, еничарите продължавали да бъдат мускетари.

Две изобретения – кремъчният механизъм и новият вид щик, който заменил байонета, пъхащ се в дулото на пушката – променили радикално хода на боя. Въоръженият с огнестрелно оръжие човек можел вече да се защити от конна атака. Той може и да стреля, и да мушка.

Но Отоманската порта оставала равнодушна към тези промени. Еничарите продължават да използват до XIX век де факто мускети, иначе казано – тежки пушки без щик, с които се стреляло като се пали с фитил насипан барут. Турция не произвеждала ново оръжие. Нещо повече, след убийството през 1808 година на султан Селим III, който се опитал да проведе военна реформа, еничарите заставили религиозните дейци да издадат фетва, забраняваща подобни реформи като несъвместими с духовността и традициите.

Султан Селим III. Картина на Константин Капидагли, 1789-1807 г.

В резултат от това, като се започне от 1683 година – от неуспешната обсада на Виена – Отоманската империя започнала да търпи поражение след поражение.

Нейната територия започнала да намалява. Но еничарите, които били прекалено слаби, за да се противопоставят на европейските войници, били достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви опити за реформи.

Реформаторите, които се опитвали да преобразят армията, били изпращани в оставка. Султан Селим III бил убит.

Самите еничари започнали да се разлагат. Хората, на които било забранено да имат бизнес и семейство, придобивали магазини и жени, а статута си започнали да предават по наследство. Еничарите сменяли султаните и тероризирали местния бизнес.

Практиката да се получава заплата за отдавна починали войници станала повсеместна. Удостоверенията за принадлежност към еничарите се превърнали в ценни книжа, на основата на които можело да се получават пари от хазната. Те се продавали на пазара и били втората отоманска валута. Към края на XVIII век такива книжа притежавали 400 000 души, а реалният размер на корпуса бил от 20 до 50 хиляди – даже не знаем колко точно.

Ще кажете – как е могло да стане това?

Как страната, в която всичко отивало за армията, която създала най-ранната в историята на Европа регулярна армия и най-ефективна артилерия, за няколко столетия се превърнала в жестоко, страшно, но неефективно военно чудовище?

Отговорът е в това, че еничарите били много могъщи. Те назначавали и сменяли султаните, можели да тероризират всяка част на страната, включително столицата, и там нямало никакви други социални институти, които били способни да се противопоставят ефективно. По-специално, нямало това гражданско общество, което в Европа се развивало благодарение на могъщите феодали и на самоуправляващите се градове. Като всеки могъщ институт, еничарите мислели на първо място за самосъхранението си и за умножаване на своите привилегии.

Именно поради силата на огромната си социална тежест еничарите все по-рядко ходели на война – неизгодно е и опасно. И все повече се занимавали с това, което е изгодно, иначе казано – с бизнес и политика, и предавали привилегиите си по наследство.

НАСЛЕДСТВОТО НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ

Ако в този смисъл се погледне на еволюцията на руската армия, ще видим много сходна картина.

Съветският съюз, също като Отоманската порта, беше прекалено милитаризирана страна. Промишлеността му работеше за армията, а армията беше създадена за завоюване на света и постигна големи успехи, като покори цяла Източна Европа и по един или друг начин се сражаваше в Африка, Азия и Латинска Америка.

Сталин си представял прекрасно опасността от еничаризация на страната и затова имал още една силова структура - НКВД.

Можем да разглеждаме Големия терор на Сталин и като начин да се ограничи могъществото на армията в страна, където 90% от промишлеността работи за нейните нужди.

След смъртта на Сталин съветската армия продължила да увеличава своята икономическа власт и при нея се появили явни признаци на еничаризация: иначе казано – когато едни или други решения се вземали не според реалните военни интереси, а според интересите на армията като структура, засилваща непрекъснато своето могъщество.

В минохвъргачния цех, завод № 4, Красноярск

Един такъв ключов момент описва Виталий Шликов, заместник-началник на Главното разузнавателно управление към Генералния щаб, в статията си „Какво погуби Съветския съюз? Генералният щаб и икономиката“. Накратко: Главното разузнавателно управление дава съвсем безумни и нереалистични оценки за мобилизационните възможности на американската икономика. Ако един завод произвежда 100 трактора на ден, те пишели съвсем необосновано, че заводът в случай на война може да произвежда 10 хиляди танка на ден. Съветската икономика, принудена да се съревновава с този фантом, не издържала и банкрутирала.

Друг пример ми даде някога в личен разговор Виктор Суворов. Той отбеляза, че гигантският пръстен от противоракетна защита около Москва бил съвсем нефункционален. Той не изпълнявал и не можел да изпълнява съвсем нереализуемата по това време задача за защита от ядрен удар. Защо започнали да го изграждат? Много просто. Това строителство означавало отчуждаване на стотици хиляди хектари най-добра земя в полза на армията и нейните генерали.

Третият пример е много добре известен и неотдавна ми го припомни в разговор с мене Дмитрий Гордон. Става дума за програмата „Звездни войни“, обявена от Рейгън. Когато държавните ръководители се консултирали отначало за тази програма със съветските физици, те казали, че това е блъф. Това физически не може да съществува. Но скоро физиците позвънили в Централния комитет на комунистическата партия и казали, че са променили своето мнение. А в действителност първото им заявление било, разбира се, истина.

Ето какво ми написа любезно по този повод професор Иля Гинзбург: „Там имаше красиви идеи, но като цяло беше абсолютно ясно, че програмата [Звездни войни] е неосъществима. Това се потвърждава и от факта, че днес нищо от нея не работи. Това било основа за първото „заключение на физиците“, за което говори Гордон. Преразглеждането на заключението явно е било политическо решение“.

Гибелта на СССР е преди всичко следствие от метастазите, разпространени от армията и Военно-промишления комплекс.

Всички други обяснения – за неконкурентната планова икономика, за вечния стремеж свобода или за идеологически крах – са недостатъчни .

Именно най-вече от свободата homo sapiens се е отказвал с неимоверна страст през цялата човешка история. Северна Корея и Куба съществуват прекрасно и до ден днешен.

СССР просто се пресили, опитвайки се да достигне очевидно неизпълними цели, начертани от съветските военни. А тези цели военните чертаеха именно защото, като еничарите, бяха прекалено могъща социална структура, умножаваща неконтролируемо своето могъщество.

Тъй като подобни структури нямат централен мозък, а умножаването на могъществото става само за сметка на инстинктите, никой вътре в структурата не може да направи нищо. Дори тези хора, които разбирали, че безкрайното увеличаване на възможностите на потенциалния противник, с когото трябва да се равняват, е самодезинформация, която води до саморазрушение, не можели да направят нищо.

АРМИЯТА НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ КАТО НОВИ ЕНИЧАРИ

Ако погледнем сега от тази гледна точка на действията на руския Военно-промишлен комплекс, на руската армия и на руската Федерална служба за сигурност – иначе казано, от гледна точка на силовата съставна част на държавата, условните разширени еничари, които управляват Русия – ще видим много подобна картина.

Мнозина експерти приписват тази война само на личната воля на Путин. Това е така. Трудно е да се съди до каква степен Путин е адекватен.

Но е важна и другата съставна част. Можем да разглеждаме последните двадесет години на Русия като постепенен реванш на силовите структури: реванш на еничарите. Реванш на структурите, които през 1991 година изгубиха всичко, но останаха много могъщи вътре в Русия и които именно поради своето могъщество са неконкурентни и небоеспособни.

През 70-те и 80-те години на миналия век тези структури получаваха пари от нефта и ги изразходваха в общи линии непродуктивно.

При Путин те се реваншираха и започнаха да правят абсолютно същото. Те си научиха урока – урока, че чисто плановата икономика се руши под техния гнет – и преминаха към нов модел. Модел, при който в Русия има някакъв дял пазарна икономика, която позволява на обикновените хора да не умират от глад.

А останалото или е обложено в данъци, или отива в кюпа, където ври трупът на професор Вибегало. Трупът е заинтересован само от едно – от безкрайно размножаване. Това е раково заболяване. Раковото заболяване може само едно – да се размножава безкрайно.

Стратегическите ракетни комплекси РС-24 „Ярс“ на 54-а гвардейска ракетна дивизия по време на военен парад в Москва

Това раково заболяване прави две неща – плаши господаря с количеството на въображаеми врагове, за да получава пари за защита от тях, и изразходва предоставените пари максимално неефективно от гледна точка на фиктивната цел, но максимално ефективно от гледна точка на истинската: а именно – за умножаване на тежестта си вътре в системата на властта.

Защото на отворения пазар, за да спечелиш много, трябва да произвеждаш добър продукт. В системата на затворения и корумпирания пазар нещата стоят иначе. Там производството на добър продукт води до това, че ставаш лакома, но беззащитна мишена. В затворената непазарна властна система, за да умножиш социалната си тежест, трябва да крадеш много пари и част от откраднатото да раздаваш за защита.

Руската клептократична система за генериране на мними заплахи и усвояване заради тези заплахи на реални пари е идеално приспособена за кражби.

Неизправност в системата настъпи заради неадекватността на Путин, който в един момент прие за чиста истина мнимите неща, предназначени единствено за генериране на бюджетни потоци - също както пашата, отбраняващ Дарданелите, наистина решил, че ще съкруши предната линия с митичното си оръдие.

В този смисъл Русия ще получи скоро уникален исторически шанс. Силовите групировки и армията, създадени от комунистите, унищожиха в Русия изцяло гражданското общество, свободата и частната инициатива. За да се построи нова Русия, е необходима пълна демилитаризация и пълно освобождаване от структурите на Федералната служба за сигурност. Това, което трябва да се премахне напълно в Русия, не е нейната култура, а нейните силови структури.

Точно така Турция не успяла да стане съвременна държава, докато не разформирала напълно еничарския корпус, който не само не изпълнявал своите функции за военна защита на държавата, но точно обратното – влачел държавата към дъното.