БАСМАЧИТЕ – НЕПРИМИРИМИ ПРОТИВНИЦИ НА СЪВЕТСКАТА ВЛАСТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Наемници на международния империализъм“, „феодално-бейски елементи“, „бандити и техни съучастници“ – такава е оценката за басмачите през съветско време.

Червената армия дошла в Средна Азия с мисия за модернизация. Не всички обаче се радвали на това, отделни елементи се съпротивлявали. Борбата с басмачите станала по-късно популярен сюжет за филми със сюжети от Гражданската война.

С падането на СССР много разкази от Гражданската война започнали да се преосмислят и митът за басмачите не бил изключение. Кои били борците със съветската власт в Средна Азия и защо болшевиките не успели в продължение на почти двадесет години да победят „контрареволюцията“ в Туркестен?

РЕВОЛЮЦИЯТА В ТУРКЕСТАН

Средна Азия още в царско време била неспокоен регион. В края на XIX в. Туркестан бил разтърсен от Андижанското въстание, а в годините на Първата световна война вълненията се разпрострели не само на територията на Коканд и Хива, но и на Казахстан. Социалната и икономичната криза довела до това, че в региона започнали да се формират мюсюлмански обществени организации, които въпреки това се отнасяли лоялно към Петербург и виждали бъдещето на своя край като автономия в състава на Русия.

През лятото и есента на 1917 година в местните Съвети, формирани основно от руснаци, започнали да придобиват силно влияние болшевиките и левите есери. През септември в Ташкент настъпили сблъсъци между меншевиките и десните есери с последователите на Ленин, но войските, лоялни на Временното правителство, частично дезертирали, частично преминали на страната на болшевиките. Болшевиките завзели контрола над града през октомври – образуван бил Революционен комитет за разпространение на съветска власт по цялата територия на Туркестан.

Ташкент по царско време

Но се намерили и такива, които не искали да се примирят с новото положение. В Коканд представителите на регионалния съвет на мюсюлманите обявили за създаването на Кокандска автономия. Болшевиките предложили да бъдат включени представители на Съветите в правителството, на което получили отказ. Известно време автономията не се противопоставяла на Ленин и на неговите съратници. „Мюсюлманите, осъзнавайки общността на държавните интереси с всички граждани на Руската република, смятат за непременно да признаят и според силите си да подкрепят тази държавна власт, която – опирайки се на народните организации – се стреми да доведе страната до Висше народно събрание“ – се казва в един от програмните документи на конгреса.

Правителството на Кокандската автономия

Но враждебното отношение на болшевиките към автономията била очевидно. На този фон кокандскато правителство се договорило за съвместни действия с атаман Дутов, а също така започнало да формира опълчени През януари 1918 година започнал поход на червеноармейците към Коканд под командването на Фьодор Колесов, председател на Съвета на народните комисари в Туркестан. Кампанията завършила с превземане на града и разгромяване на мюсюлманското правителство през следващия месец. Сблъсъкът на болшевиките и местните жители били ожесточени. „Кокандските събития бяха фактическо клане за невъоръжените мюсюлмандски градски маси. Впечатленията от това клане би трябвал да отрови за дълго националната вражда на трудещите се мюсюлмани, да ги накара със стоици, дори с хиляди да бягат <…> в недостъпни за руската власт райони“ – описва след три години последиците от разгрома на автономията един от членовете на Военно-революционния комитет . През март 1918 година Колесов започва поход към Бухара, чиято независимост е призната от Москва. Акцията завършва единствено с масови грабежи. Едва през 1920 година болшевиките успяват да завземат емирата.

Последствия от щурма на Бухара от Червената армия през 1920 година

Събарянето на Кокандската автономия слага началото на дълга война на болшевиките с живеещите в Средна Азия мюсюлмани, чиито отряди започват да се наричат басмачи.

СОЦИАЛЕН ПОРТРЕТ НА БАСМАЧА

В съветско време, благодарение на книгите на „летописците“ на Гражданската война и на дейците на културата, в масовото съзнание се е оформил образът на басмача. Това бил човек, който се съпротивлява на прогреса, слави се с жестокост, хитрост и коварство и често произлиза от богато семейство. Неговият облик и личността му контрастирали ярко с червеноармейците – „миротворците“ в Туркестан.

Терминът „басмач“ (от тюркската дума „басма“, която означава „нападение“) се появявила много преди 1917 година. Така наричали разбойниците, които нападали керваните и административните учреждения, иначе казано – истинските разбойници. Те били извън закона, докато много нови басмачи, напротив, олицетворявали наследството от миналото.

Социалният състав на средноазиатските противници на съветската власт бил доста пъстър и варирал от един регион до друг регион на Туркестан. Но имало много общи черти. Ръководителите на отрядите басмачи в някои случаи наистина приличали на описанието, което им правела болшевишката пропаганда: понякога те били реални разбойници, имащи зад гърба си дълги години затвор. В други случаи отрядите на басмачите се командвали от бивши чиновници от разгромените емирати, загубили своето положение и не без основание обвиняващи за това червеноармейците.

Един от най-известните лидери на басмачите – Ибрахим бек

Основният състав на въстаническите отряди се състоял от хора, стоящи далече от политиката. Гражданската война донесла в домовете им разруха – нямало къде да работят, политиката за изземане на зърното ударила по и така едва кретащите стопанства. Естествено, обикновените хора обвинявали за това пришълците болшевики и се поддавали лесно на призивите на лидерите на басмачите, курбашите, и на религиозните дейци да се присъединят към „джихада“. Между другото, и червеноармейците не правели много, за да подобрят имиджа си в очите на местното население. Войниците често се занимавали с грабежи, убивали невъоръжени хора и мародерствали. „Ограбените родственици на убитите и изнасилените, малтретираните – всичко това се превръщаше (според обичая) в кървави отмъстители и тай като трябваше да се отмъщава не на отделни личности, а на „съветските войски“, отмъстителите се вливаха в редиците на противниковата страна, иначе казано – в редиците на басмачите“ – пише за създалото се положение командирът на Ферганския фронт Михаил Сафонов.

КРАЯТ НА БАСМАЧЕСТВОТО

Въпреки че частично басмаческото движение може да се сравни със селските движения вътре в Русия през годините на Гражданската война, борбата с него се усложнявала от етническия и религиозния подтекст. Това болшевиките не разбирали (или не искали да разберат) в първите години на войната с туркестанците, които били поддържани активно от турците (първоначално Енвер паша дори се опитал да оглави панислямско движение) и англичаните (в рамките на борбата със Съветска Русия британците снабдяват басмачите с оръжие и боеприпаси).

Червената армия използвала почти същата тактика, която прилагала например в Тамбовския край: вземала жителите на кишлаците като заложници, а при отказ на искането да се сложи оръжие опожарявали селата. През 1922 година Кайгисиз Атакаев, председател на Совнаркома на Туркестан, резюмира: „Мислехме някога да ликвидираме басмачеството с огън и меч. Затова по-големите или по-малките кишлаци, „поразени от басмачество“, се унищожаваха безпощадно, поради което населението се отдалечаваше от съветската власт все повече и повече. Не помогна и общата окупация на Фергана. Населението оставаше враждебно към нас“.

Червеноармейци на Туркменистанския фронт

Прелом в борбата с басмачите успява да се постигне едва по времето на НЕП-а и либерализирането на икономическия живот. Едновременно болшевиките започват да работят по-активно с мюсюлманското духовенство, опитвайки се да избият от ръцете на ръководителите на движението „знамето на джихада“. Помогнало и въвеждането на строга дисциплина в частите на Червената армия, дислоцирани в Туркестан. В крайна сметка през 30-те години след успешни походи срещу базите на басмачите в пустинята, а също така в съседните страни (например в Афганистан), съветската Средна Азия най-сетне усетила атмосферата на мира.