четвъртък, март 26, 2020

Пет филма на Ингмар Бергман

ИЗТОЧНИК: MEDUZA

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


СЕДМИЯТ ПЕЧАТ

1957


Първият истински зрял филм на 39-годишния по това време режисьор (той вече има шестнадесет филма!) и досега очевидно най-прославеният. Мрачна, макар и нелишена от хумор, фреска за Средновековието. В центъра на сюжета е рицарят Антониус Блок (първата голяма роля на Макс фон Сюдов), който се е върнал в родината си от Светата земя, съпровождан от своя оръженосец Йонс, шегаджия и скептик (ролята се изпълнява от друг постоянен актьор на Бергман – Гунар Бьорнстранд). Двамата пътуват за замъка на рицаря, към тях се присъединяват и спътници – компания скитащи комедианти. Рицарят е следван навсякъде от Смъртта, която невидимо за останалите играе с него шахматна партия; така Антониус се опитва да отсрочи неизбежното. За този сюжет Бергман се вдъхновил от фреска, нарисувана през XV век от Албертус Пиктор в църквата Табю.

Извънредно актуален филмът става на фона, на който се развива действието: прочутата чумна епидемия Черната смърт, обхванала цяла Европа. Каква може да бъде стратегията за оцеляване по времето на глобална катастрофа: да се каеш, да се гневиш, да се смееш, да продължаваш да вървиш по своя път? Своеобразен отговор е легендарният финален образ с Танца на Смъртта.

ПЕРСОНА

1966


Култова драма, заснета от Бергман в периода на най-продуктивния му период – 60-те години на миналия век (през това десетилетие той снима единадесет пълнометражни филма, като най-малко половината от тях са признати за шедьоври). Режисьорът, който оценява доста самокритично своите филми, смята „Персона“ за близък до безупречността. Според него в този филм е успял да премине границата между реалността и сънищата, обикновено твърде забележима и непреодолима.

Тема на филма е изолацията. Главна героиня е знаменитата актриса Елизабет Фоглер, която веднъж посред свой спектакъл замлъква и оттогава не проронва нито дума. С терапевтична цел я отправят на отдалечен остров, където прекарва времето си в компанията на болногледачката Алма. Две жени на фона на пейзажа – това е цялото съдържание на този буквално бездънен минималистки филм. Ролята на Елизабет се изпълнява от норвежката актриса Лив Улман, оттогава – една от многобройните музи и актриси на Бергман, бъдеща майка на дъщеря му. В ролята на Алма е Биби Андершон, която се снима във филми на Бергман от 1955 година (включително и в „Седмият печат“). А островът е пустинният Форе, където по-късно Бергман ще се пресели и където ще намери последен приют.

СРАМ

1968


Още един от филмите, заснет на остров Форе. За Бергман тази камениста земя в студеното море е модел на вселената: не напразно, обмисляйки своя така и нереализиран филм за Исус Христос, режисьорът е искал да го снима сред скалите на Форе.

„Срам“ е още един от филмите, звучащ днес осмислено и гръмко: това е своеобразна камерна антиутопия, изпитание за двама герои интелигенти, озовали се в екстремалните обстоятелства на войната. Тук Макс фон Сюдов играе диригент на симфоничен оркестър, а Лив Улман – неговата съпруга цигуларка. Етичните въпроси ги карат да се откажат от комфортния автоматизъм на довоенния живот, поставят ги пред безмилостно огледало. Бергман се вдъхновява от събитията във Виетнам, продължаващи по това време, но повече го интересува моралният дълг на интелигента отколкото изобличаването на американската военщина. „Срам“ също така е любопитен като рядък филм на Бергман, в който се използват (малко занаятчийски) специални ефекти.

СЦЕНИ ОТ СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ

1973


Шедьовър на късния Бергман, нагледно доказващ, че за истинското кино са достатъчни блестящ сценарий и изключителни актьори, които могат да бъдат поставени сред четири стени и да се заснеме прекрасен филм, от който не е възможно да се откъснеш (макар че продължава почти три часа). Тук е и великият оператор Свен Нюквист, постоянен съратник на Бергман, като се започне от 60-те години, но той пределно, като че ли демонстративно е пестелив и скромен. Този филм е преди всичко филм на телата, лицата и гласовете на Мариане (Лив Улман) и Юхан (Ерланд Юзефсон, приятел на Бергман от юношеството и още един важен негов актьор): влюбени, съпрузи, разведени, но изобщо неспособни да се разделят окончателно. Филмът е истинска азбука и заедно с това енциклопедия на любовта и нелюбовта, на съжителството и развода, на раздялата и връщането един до друг. Бергман знае за какво говори, неговият бурен личен живот се е превърнал в материал за множество статии и книги.

Тридесет години по-късно 85-годишният Бергман снима още един филм за Юхан и Мариане още един филм, последни му – „Сарабанда“.

ФАНИ И АЛЕКСАНДЪР

1982


Монументален филм, съществуващ в две версии: за големия екран (тя продължава повече от три часа) и за телевизията (вече цели шест и сега е именно времето да се гледа през карантината).. Бергман е смятал този филм за свое завещание, с него той напуска киното, връщайки се по-късно само за снимането на телевизионни филми.

Филмът използва за основа отчасти детството на режисьора, прекарано в Упсала, а споменатото в заглавието момче Александър (Фани е по-малката му сестра) е до голяма степен автобиографичен образ. Бергман започва своя филм с празнична коледна сцена в голямото семейство Екдал, някъде към началото на ХХ век. Идиличните сцени са вдъхновени от прозата на Хофман и Дикенс: Фани и Александър са деца на директор на театър, те са свикнали със сцената и кулисите, целият свят е за тях огромно представление, едновременно вълшебно и плашещо. Но след внезапната смърт на бащата майката се жени повторно за строг епископ, децата се местят в нов дом и техният живот се променя драматично.

Тук Бергман безстрашно и безкомпромисно, макар и под формата на грандиозен коледен разказ, изяснява отношенията с баща си (също свещеник) – и с Бащата, иначе казано – с Бога, в когото ту вярвал, ту не вярвал. И задочно обяснява каква роля в личната му съдба са играли театърът и киното – същият вълшебен фенер от неговото детство, който е дал заглавието на неговата знаменита автобиографична книга „Латерна магика“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.