Шаманите срещу чуждестранния легион – кървавата история на Мадагаскарското въстание

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Мадагаскарското въстание е една от най-безумните страници в историята на колониалните войни. Малагасийците, уверени в това, че техните амулети ще ги защитят от куршумите, вървели с копия срещу оръдията и бронираните влакове. Французите отвръщали с невероятна жестокост и „психологични бомби“ - изхвърляйки въстаналите от самолети върху родните им села.

Ужасна и почти неизвестна касапница.

СТРАХ И ОМРАЗА НА МАДАГАСКАР

В началото на XIX век Мадагаскар бил обединен в една държава, кралство Мерина, което подчинило всички народности на острова. Но през 1896 г. островът загубил своята самостоятелност, ставайки френска колония. По време на Втората световна война няколко хиляди малагасийци воювали на страната на съюзниците срещу нацистите в Европа, в резултат от което след завръщането им на острова се засилили антиколониалните настроения. И ако част от умерено настроените местни жители се опитвали чрез създаването на партията „Демократично движение за малгашко възраждане“ да излязат по законен път от състава на Франция, то мнозина по-радикално настроени мислели за въстание.

Колониалната администрация само наливала масло в огъня. След назначаването през 1946 година на М. дьо Копе за генерал-губернатор започнали масови арести, била създадена така наречената „туземна стража“ от лица, които не знаели местния език. Като добавка се появила марионетната „Партия на неравностойните в Мадагаскар“ (ПАДЕСМ), която започнала бързо да въоръжава своите привърженици и да разпалва противоречията между населението от крайбрежието и вътрешните части на острова, които противоречия съществували още преди колонизацията.

Действията на полицията също не успокоявали, а напротив, дразнели населението. Например на 24 юни 1946 година на пазара в неголям град близо до столицата полицай се отнесъл неуважително с ветеран малагасиец; тълпата започнала да се възмущава и полицаят, като преценил, че това е опасно за живота му, открил огън, убивайки двама местни жители. Два дена по-късно, на 26 юни, в столицата се състояла прощална церемония, по време на която някои от събралите се започнали да оскърбяват с викове полицаите и те се нахвърлили върху викащите. Всичко завършило с масово сбиване.

Постоянните провокации и произвола на полицията, както и на привържениците на ПАДЕСМ, нажежавали обстановката до краен предел. Най-сетне през нощта на 29-ти срещу 30-ти март националистически настроената част от населението вдигнала масово въстание.

ВЪСТАНИЕТО НА „КОПИЕНОСЦИТЕ“

През нощта отряд малагасийци, около 1200 души, хвърлили запалителни бомби по вратата на военната част в Мураманга и нахлули вътре, като убили около двадесет войници заедно с началника на гарнизона. При ктова въстаниците били въоръжени почти единствено с хладно оръжие – големи ножове и копия – и оттам им дошло прозвището „копиеносци“.

В добавка метежниците окупирали град Манакара и се опитали да превземат с щурм военната база, но били отблъснати. По пътя си те нападали домовете на преселниците от метрополията, които наричали „френски кучета“. Според френски източници мнозина от европейците, сред които жени и деца, били убити по най-жесток начин. Бунтовниците вършели над още живите различни ритуали, режели телата им на късове, осакатявали ги и се гаврели с труповете им.

„Демократичното движение за малгашко възраждане“ се опитвало да се дистанцира от тези действия, с което привлякло огъня върху себе си и от страна на колониалната администрация (представителите на партията били обявени извън закона и арестувани), и от страна на въстаниците.

Изплашеното правителство започнало да взема хаотични мерки. Въстаниците поставили почти веднага под контрол до двадесет процента от територията на острова, под тяхна власт се оказали до милион и половина души, които веднага били задължени да произвеждат оръжие и да помагат на бунтовниците материално. До някои военни части станало невъзможно придвижването по суша, защото въстаниците убивали всички, които влизали в горите. Затова била създадена ескадрила от транспортни самолети, които не само хвърляли оръжие и продукти на своите, ни бомбардирали противника както можели.

В страха си френското правителство преминало към решителни и крайно жестоки действия. Срещу въстаниците и техните симпатизанти започнала нечовешка разправа. Палели се села, населението било подложено на изтезания, разстрели и масови изнасилвания. Много арестувани били изпращани в затвори и лагери, като тайно се разграбвали техните домове и търговски магазини.

В окръг Амбатундразака всички заподозрени в съчувствие към въстанието, били арестувани, а домовете им били изгорени или взривени с динамит. Част от арестуваните убили веднага, а останалите натоварили на три вагона, предназначени за превозване на добитък, запечатали вратите им и ги закарали за три дена до Мураманга. През цялото това време хората седели без храна и вода, а след това се появил майор Жобер със своите оръдия и започнал стрелба по вагоните, като избил всички, които все още били живи.

В Минандзари арестували и убили само за един ден сто петдесет и девет души, след които две момчета на тринадесет и четиринадесет години.

В Манакара охраната на арестуваните въстаници била поверена на цивилни лица, на които предоставили оръжие и правото да стрелят в охраняваните. Пленниците започнали да хвърлят камъни по охраната и тя открила огън, като убила не по-малко от двадесет души.

В един момент колониалните войски започнали да си отмъщават със садистка изтънченост. Така в селата Амбухиманга и Марухита седем жители били натоварени на самолет и хвърлени без парашут отгоре. Тази разправа убийците наричали цинично „хвърляне на психологични бомби“.

Въпреки тези мерки през април 1947 година въстанието започнало да прилича на истинска партизанска война. Малагасийците се криели в горите, изграждали укрепени бази и нападали оттам врага, стараейки се да вършат диверсии по железопътните линии, така че французите били принудени да пуснат бронирани влакове.

РАЗГРОМЪТ НА ВЪСТАНИЕТО“

Постепенно властите започнали да пречупват положението в цялата страна. На помощ от метрополията дошли части на Чуждестранния легион, парашутисти и войски от други колонии. Щом войниците се аклиматизирали и свършил сезонът на дъждовете, френският командващ, генерал Гарбе, започнал да прилага тактиката на „масленото петно“. На територията на въстаниците се изграждала мрежа от пътища, която водела до силно укрепени опорни пунктове. Постепенно пунктовете се строели все по-навътре във враждебната земя, което лишавало въстаниците от свобода за маневриране и получаване на подкрепления.

Проблеми имало и в лагера на въстаниците: понеже често били от различни племена и имали сметки за уреждане, наличието на общ враг не им пречело да се бият и помежду си. Така през август 1947 година един от лидерите на въстаниците, Лехоаха, завзел властта на територията на друг лидер, Радаоросон, използвайки това, че неговите бойци били по-добре въоръжени.

Не се сбъднала и надеждата за помощ от САЩ. Във Вашингтон не бързали да се намесват в конфликта, макар че исторически Мадагаскар се смятал за място, където си съперничат Съединените щати и Франция. Отначало именно американците искали да колонизират острова, но французите ги изпреварили.

Един от факторите за спада на въстанието били огромните загуби по време на сраженията и сблъсъците. Частично това ставало, защото много от въстаниците повярвали на своите шамани, които убеждавали своето паство, че заклинанията и амулетите на биещите се за правдата ще ги защитят от вражеските куршуми и те няма да са по-опасни за тях от капки вода – така внушавали на бойците.

Като изричали заклинания и вземали със себе си най-могъщите амулети, бойците се хвърляли безстрашно срещу врага в ръкопашен бой, вярвайки в своята неуязвимост. Но френските оръдия, картечници и пушки ги убеждавали бързо в обратното – истината била, че най-често заради това свое знание войните плащали с живота си. Така например по време на атаката срещу столицата на Мадагаскар, Антананариво, само пленените и ранените въстаници били три хиляди души. Колко са били загиналите – не може да се каже.

Последната твърдина на въстаниците, Циазомбазаха (по ирония на случая това означава „недостъпна за европейците“), не оправдала своето име и паднала през ноември 1948 година. Като не пожелали да се предадат, войните се оттеглили в джунглите и там се изгубили като че ли завинаги.

Според различни данни в резултат от метежа населението на Мадагаскар изгубило от деветдесет до сто хиляди души, а това са два процента от живеещите по това време на острова хора. Вярно е, че френските изследователи оспорват тази цифра, като сочат ту четиридесет хиляди, ту даже единадесет.

Както и да е, но Мадагаскарското въстание е траурна дата за страната, която получава независимост едва през октомври 1958 година.