Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 92

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91.

92.

През есента на деветдесет години в село Ваучо до Вушачи почина мама.

Последните години от живота ѝ, като на много други стари хора, бяха помрачени от битовия безпорядък и от психологическата несъвместимост. Къде и с кого да живее, тя решаваше през дългите години на своята старост, но така и не можа да реши. Разбира се, най-добре би било да живее в своята къща, да умре в своето легло. Но в своята къща не можеше да живее сама. Наистина, наблизо живееше синът ѝ, моят по-малък брат Микалай, можеше при него. Но там имаше снаха, с която на мама не ѝ беше много душевно. Дъщеря ѝ, моята сестра Валя, по това време се омъжи със закъснение за един разведен колхозен механизатор във Ваучо. Мъжът ѝ беше малко шумен по характер, освен това обичаше да си пийва и мама не можеше да свикне с него. В града при по-големия си син не можеше да отиде - не ѝ достигаше смелост на стари години. През целия си живот мама не беше ходила никога по-далече от Вушачи, даже в болница никога не отиваше. Когато счупи шийката на бедрото си, лежа три месеца без лекар, докато не зарасна сама. Изобщо, като се разболееше, все биваше на крак, не лягаше, надвивайки болестта без лекарства. Помня, че в детските ми години имаше един случай, когато се разболя от червен вятър, Татко доведе фелдшера, но той не помогна. Тогава мама, измъчена, каза на татко: заведи ме при знахарка. Татко не се съгласява: за какво ти е знахарка, когато не помогна докторът? Но мама я боли много и в един снежен ден татко впрегна коня в шейната и тръгнаха. Ние останахме у дома да чакаме. И ето че на свечеряване се връщат, а аз веднага питам: "Как е, мамо, олекна ли ти?" А тя ми отговаря спокойно: "Олекна ми, сине". И наистина, знахарката помогна, мама се оправи. Но дойде времето, когато нищо не може да помогне.

Мама живя много години и един път си отиде незабелязано през нощта.

Албер Камю посветил последния си роман на своята майка, която не могла да го прочете, защото била неграмотна, но това не я накарало да се гордее по-малко със забележителния си син. Мама също не прочете нито един ред от моите произведения и също защото беше неграмотна. Татко беше грамотен, но по времето, когато започнаха да печатат произведенията на сина му, не можеше да прочете нищо, защото не виждаше, а нямаше очила. Молеше някого да му прочете някой разказ на сина му, както сам някога беше чел на момчето "Гой" на Михас Линкоу. Сравняваше и казваше, че Линкоу е по-добър - по интересен.

Погребахме мама в един топъл слънчев ден на циганското лято. Заместник-председателят на райизпълкома (районнния изпълнителен комитет - бел. прев.) даде кола и дори организира малък оркестър. На погребението се събра много народ. Минахме с ковчега през Вушачи за бичковското гробище, където мама легна редом с татко. Жалко, че там не остана повече място - по-нататък има овраг. Брат ми Микола, който почина миналата година, погребахме на другия край на гробището... Много тежки и дори мрачни неща ме свързват с моята малка родина, където обаче ходех едва ли не всяка година. Но докато бяха живи моите родители. Когато починаха, всеки път, като се връщах оттам, си казвах: "Е, това е за последен път, повече няма да отида". Но минаваше време, настъпваше лято (или пролет, или есен) и отивах отново. И отново си казвах: "Е, вече наистина е за последен път". Много малко радост намирах там, а печал - прекомерно. Но в това е може би горчивата сладост на живота... А може би и неговият естествен смисъл.

(Следва)