Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 96

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95.

96.

Може би е истина, че още на генетическо равнище жената е по-силна от мъжа и по-нататък в процеса на трудното съществуване се поддава най-слабо на въздействието на средата, запазва своята индивидуалност. Това се проявява особено в конфликтни моменти, когато трябва да защити себе си, семейството, децата. Че и мъжа си. Мъжът няма такава сигурност, защото му влияят много мощни обстоятелства - власт, партия, армия, където правят какво ли не с него, само и само да го пречупят, да го поставят на колене. Може би всичко това е оформило съвременния, не много завидния архетип на беларуския мъж в живота и литературата - бедно, кротко, боязливо същество. Такъв човек, за когото казват: да краде се страхува, да работи го мързи, да проси се срамува. Това виждахме навсякъде след войната, когато храбри в продължение на четири години партизани изгубиха в мирно време цялата си смелост и позволяваха да ги навиква всеки, който си пожелае. Включително и жените им, които обаче не изгубиха много през войната. А може би и придобиха - разум и решителност.

Някои се питат защо по време на войната беларуските партизани се оказаха толкова храбри, откъде се взе тази храброст у обезбожената, колхозна и полугладна страна? Ами оттам - от 30-те години, в резултат от съветската дресировка с глад, унищожение и страх. Когато на селяните вече не им оставаше много за губене. Освен живота като последна собственост. Но и живота си малцина жалеха, толкова беше станал нетърпим. В това се състои психологическият източник на много постъпки, включително и тези, които днес наричаме подвизи.

Говорехме за това, че не трябва да навираш никого в ъгъла - нито приятел, нито враг. Беларуските селяни през 30-те години, лишени от земята и свободата си, се оказаха всъщност в ъгъла. От гладна смърт ги спасиха градините - четиридесет сотки (една сотка е равна на една стотна част от хектара - бел. прев.) бащина земя, която ги хранеше. После немците ги навряха още по-навътре - какво да правят селяните? Какво прави кучето или вълкът, когато го притиснеш до оградата? Нахвърля се срещу хората. Беларусите се нахвърлиха срещу немците. От отчаяние. Ето откъде идва героизмът на партизаните.

Ако окупационната политика на немците беше по-разумна, ако немците бяха разтурили колхозите и бяха върнали на беларусите техните царски поземлени дялове, може би дори в условията на война и на окупационна неволя те щях да се държат иначе. Поне като литовците, латвийците или естонците. Като украинците, в края на краищата. Щяха да орат земята, да отглеждат децата си и да плюят на бандитското партизанско движение, което едва ли помагаше на фронта, но пък подхранваше амбициите на московското партизанско ръководство. Фактът, че немците унищожаваха по селата евреите, не безпокоеше много беларусите - само тях да не пипат! Но ги "пипнаха" и тях - започнаха безмилостно да стрелят и палят. Казваха - като разплата за партизанското движение, което в общи линии приличаше на истина. Всъщност Хитлер и Сталин се оказаха в един съюз, съюза на палачите. Това, което Сталин не можа да свърши в предвоенните години, го свърши по време на войната Хитлер. Беларус изгуби една четвърт от своето население и се озова в руини, за да започне след това "героичната" епоха на възраждането. Не трябва да навираш никого в ъгъла - на самия тебе ще ти излезе солено. А моята Сцепанида се оказа именно навряна в ъгъла. Сцепанида, селската леличка, не искаше да се прости с живота си и се вкопчваше в някакви прояви на воля. Но закъсня с вкопчването. В това е нейната човешка трагедия.

А ако не беше закъсняла? Сцепанида изобщо не разполагаше със свое време, изпаднала беше от хода на времето, беше се озовала на границата на небитието, Няколко години или седмици подобно балансиране и всичко загива. За да не се възроди ли? Уладзимер Караткевич не беше съгласен с моя фатален възглед и искаше да се надява. Както можеше, той също се вкопчваше в живота, в надеждата. Но не можа да се вкопчи. Защото също се оказа човек без време, който се беше родил много рано или много късно, не в подходящия момент беше станал писател. Несъвременен. Несъвременният човек не може да живее дълго. Трябва да умре. Тогава, за да се постигне някакъв успех в литературата, не стигаше да имаш литературен талант - необходима беше обществена физиономия, началнически пост, невъзможен без "членство" в партията. Именно затова нашите "млади таланти" постъпваха още като студенти в партията, след завършване на учението си с желание (или без) ставаха сексоти (секретни сътрудници на службите - бел. прев.) и за да се установят в столицата, се настаняваха в редакциите. Служебната кариера в общи линии зависеше малко от литературния талант, който често дори вредеше на кариерата. Обикновено литературните дейци, окичени с регалии, звания и отговорни длъжности, бяха посредствени писатели, което обаче не им пречеше да ръководят другите. Литературата беше не само рисковано дело, но и много несигурна, както беше несигурен и методът на соцреализма. Друго нещо е заеманият пост. Литературен или още по-добре - партиен. Той хранеше, осигуряваше комфортно жилище и полагащата му се почит. Мнозина писатели, когато нямаха щастието да пробият до такива постове, се оказваха в дългите списъци на редколегиите (или редсъветите), някои от ползващите се с особено доверие влизаха в две, три, че и четири редколегии, където дълги години изпълняваха цензурните си задължения. Други там нямаше, а мнозинството от тях вършеха работата така, както се изискваше.

Уладзимер Караткевич не беше даже редови комунист, не беше някакъв "член", нито още повече редактор, какво му оставаше? Нищо друго освен да пише "несъвременни", исторически романи и да пие водка. Печатаха го след безкрайни, понякога глупави, но винаги политически обвинения (разбира се, в страх от беларуското плашило - национализма), но да пие не можеха да му забранят. Може би, водейки се от собствения си опит, началниците разбираха, че в този случай са безсилни. Валодзя също разбираше това като право на единствено възможна своя свобода и при случай я използваше. Но и тук не можеше да се мине без проблеми. Всички "грехове" на Валодзя бяха на строг отчет.

Това обаче още не беше дошло, Валодзя все още ходеше с рибарите и в селото за чача. Аз седях няколко седмици на балкона и пишех на леката и клатеща се дуралуминиева маса. Валодзя каза, че мрази такива маси, било то в стая, било в някое кафене, че са изобретение на дявола. Върху тях не може да се съчини нищо човешко. На него за писане му трябваше стара, яка, дъбова маса. А също така куп хубава хартия и чиста, изгладена риза. Тогава се появяваше вдъхновението, което единствено гарантираше плодове.

Веднъж той изчезна отново за известно време, а когато се появи, не можахме да го познаем. Не беше като от този свят - с помътнял поглед и измъчено лице. На свечеряване започна да се оплаква, че долу в храстите има змей, който го следи. Каза - ела, ще ти покажа. Отидох в ъгловата стая, където се бяха настанили с Валя, и Валодзя показа долу: ето, ето... Поглежда!.. Не, скри се. А, почакай, ще те издебна аз... Не го чакай, Валодзя, казах аз с жал. Лягай да спиш. - Не, няма да спя, ще го чакам...

Валя плачеше. Много лоша работа...

Когато престоят ни наближи своя край, отидохме на екскурзия в Сухуми, където Валодзя най-напред завлече всички ни в маймунарника. Там той беше оживен и весел, изпълнен с най-детински възторг, гледайки всичките тези малки и големи същества, които седяха, лазеха, скачаха от клон на клон и като че ли изобщо не обръщха внимание на любопитните посетители. Валодзя намери за много симпатична една маймунка, която, след като срещна погледа му, подскочи смело към него и протегна малка длан с тънки черни пръстчета. "Вижте, какво чудо! - каза Валодзя. - Тя струва повече от хората, каква доброта и преданост..." Той сложи в ръчичката ѝ мандарина и маймунката с радостен писък полетя високо на дървото.

А в кафенето на проспекта под палмите имаше само кисело студено вино, от което Валодзя гнусливо се мръщеше. И пиеше.

Караткевич и Валя си тръгнаха от Пицунда преди нас - свърши срокът на картата им. Изпратихме ги до автобуса, но нямаше какво да пием на раздяла. Зарадвахме се много, когато скоро получихме от Менск телеграфен превод с прилична сума и малко, тежичко колетче. Помня, че се връщахме от пощата и се чудехме много: какво ли ни е изпратил Валодзя? Приличаше на тухла. Но не беше тухла, а бутилка молдавски коняк, какъвто в Беларус все още можеше "да се намери". Ех, Божествена душа, милият Валодзя!

После, когато вече бяхме в Менск, настаниха Валя в Барауляни и аз возех Валодзя при нея - на свиждане. Оставах в колата, а той отиваше в сградата. Връщаше се оттам много и много разстроен, триеше скришом очите си. Обичаше жена си... А когато умря, струва ми се, че не плака. Помня, че след погребението ме питаше как ще живее сега. Искаше да си намери жена, но да е без деца, каквито с Валя не му беше дал Бог. И да няма много роднини. Тези негови грижи някак си ме учудиха, защото и на него самия не му оставаше много.

Малко преди смъртта си той се отнасяше някак си много внимателно с тези, които уважаваше, със своите приятели. Тогава ми звънеше често и когато ме нямаше у дома, разговаряше дълго с Ирина. Здравето му се влошаваше, но той не му обръщаше много внимание. Разбира се, поради болестта не му се пишеше много и ходеше при приятелите си. Сякаш предчувствайки близкия край, се стремеше към природата, с която му бе съдено да се слее окончателно и последното негово пътуване до любимия му Припяц го довърши. Цяла Беларус оплака смъртта му, тя дълго ще помни неговото славно име. Такива като Караткевич не се раждат често...

(Следва)