Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 93

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92.

93.

В Нясвижкия дворец, който служеше в последно време за почивен дом, умря Аркадз Куляшоу.

Сякаш предчувствайки близкия си край, той пишеше много, издаде няколко доста добри поеми - както често се случваше с писателите, накрая се стараеше да навакса пропуснатото по-рано. И може би се пресили, сърцето му не издържа. Тръгна след своя приятел Александр Твардовский. И понеже неговият избирателен окръг остана непредставен във Върховния съвет, отгоре решиха, че е необходимо да го представя Бикау. Трябваше да се приготвям за среща с избирателите.

Депутатството в общи линии не беше нещо ново за мене, две години вече бях представител в областния съвет на Турецки окръг. Помня, че тогава ме посрещна тамошният председател на колхоза, който най-напред настани кандидата в "Нива"-та и го откара на полето. Полето беше чудно, посевите се възправяха като стена. Председателят спря колата и попита: "Пил ли си някога в ръж?" Казах, че не съм. "Ами да пием тогава". Той извади от багажника бутилка шампанско и изстреля ловко тапата в ръженото поле. Изпихме по няколко чаши и продължихме по-нататък. По-нататък имаше засят овес и председателят спря колата. "Пил ли си някога в овес?" - "Не, не съм пил". - "Ами да пием". И той гръмна тапата в овеса. После по ред - в царевицата, в ечемика, в цвеклото. Последният изстрел от последната бутилка беше поверен на мене - в бурните води на бащицата Ньоман, откъдето стана време да отидем на предизборно събрание в Турец.

Но това беше през лятото, зимно време не може да се излезе в полето.

От Талачина изпратиха райкомовската "Волга", с която тръгнах за селището, където никога не бях ходил. Районното началство ме прие много сърдечно, изрази скръбта си за покойния Куляшоу и ме отведе в един студен клуб, където се бяха събрали избирателите. Най-напред разказаха моята биография и обявиха, че писателят Васил Бикау няма да е по-лош депутат от починалия Аркадз Куляшоу. По-нататък трябваше да се дадат поръчения на бъдещия депутат. Дълго време никой не искаше да вземе думата, може би ги вълнуваха други въпроси. Най-сетне един отруден механизатор излезе напред и каза примерно така: "Какви поръчения може да имаме към другаря писател? Ако беше министър на строителството, щяхме да го молим за нашите недостроени работилници. Ако беше министър на шосетата, щяхме да му напомним, че мостът на реката скоро ще се срути, министър на образованието - училището цялото е прогнило, през стените вали сняг. А той е писател... Жив да е, да пише и по-малко да боледува..."

Това кратко изказване ме накара да разбера моята депутатска роля и моята писателска цена.

През нощта да ме изпратят от Талачина излязоха три коли. До една крайпътна брезова горичка спряха, чевръстите шофьори бързо запалиха огън от сухи дръвца, складирани в багажниците. Поставиха на снега няколко каси с бутилки. И започна разговор (беларуската дума "бяседа" освен "разговор" означава и "пир, пиршество" - бел. прев.), и зазвъняха чаши, зазвучаха проникновени тостове в чест на партията и нейния ленински ЦК начело с Леонид Илич. А после разказвахме вицове за жени. А после изпяхме "Ручници" ("Ручнiкi", беларуска народна песен, "ручник" е кърпа за ръце с традиционни народни шевици - бел. прев.)... Късно през нощта се върнах на моята "Танкова" в Менск. За резултатите от изборите нямаше никакво съмнение.

Това беше моето най-добро, макар и кратко депутатство, с най-малко грижи. Плюс това не ми се случи да отида пак в Талачина, срокът на мандата свърши, започваше нов с поредните избори. Този път ме определиха за родните места - във Вушачи. Сега вече ми се наложи да отида, да се срещям и да пия водка с не по-малко гостоприемните стопани на района, с моите земляци и с изпратени неизвестно откъде хора. Проблеми имаше във всеки колхоз, във всяко населено място и най-напред в райцентъра (районния център - бел. прев.). Пътища, училища, работилници, краварници и свинарници, торове и строителни материали. Нищо не достигаше, всичко трябваше да се намери, да се достави, да се измъкне. За целта всеки депутат имаше специален бележник с депутатски гриф, в който пишех заявления до министерства и ведомства, до съд и прокуратура. Ползата от тези писания вероятно беше малка, умните депутати решаваха проблемите с помощта на лични контакти, по време на сесиите. Но до министрите и до популярните дейци човек не можеше да се добере и по време на сесиите, освен това през почивките те се уединяваха в специални помещения, където нямаше как да се влезе. А да ходя по кабинетите им не ми беше в характера. Затова по време на депутатството си в родния край не успях да направя кой знае колко неща. Главната улица във Вушачи не асфалтирах, училище в родното място на Пятрус Броука (беларуски писател, поет и преводач - бел. прев.) не построих. С големи мъки едва постигнах да се положи три километра асфалт от Кубличи до Бички, по който и досега бичковци карат велосипедите си зиме и лете. Малко асфалт не стигна до бащината ми къща и последните метри до нея останаха в калта. Но какво ли някъде у нас свършваха както трябва?

Затова път имах щастието няколко пъти да пирувам сред родната природа - един път на горския бряг до майчиното ми езеро Супонец, до което в детските ми години нямаше достъп. (Граница!) И втори път добре си поседяхме в една пролетна привечер край ушацкия красавец Вячелле (езеро в Беларус до град Ушачи (Вушачи) - бел. прев.), достойно възпят от Ригор Барадулин.

Третото си депутатство в Турау запомних с тежкото прехвърляне от единия бряг на Припяц (река в Баларус, преминаваща в непосредствена близост до град Турау - бел. прев.) до другия (новият мост тогава току-що започваше да се строи), с кресливите събрания на избирателите и с дългите (петгодишни) грижи около строителството на болницата. Това строителство беше започнато от главния лекар Волкау, който се пресили от инициативата и почина. Не му беше леко и на депутата. Но по това време може би нямаше друг начин да се направи нещо съществено, всичко се правеше на границата на абсурда. В края на краищата болницата беше построена и аз се тешах с мисълта, че има в нея и една тухла от моите грижи. Дано добре да се лекуват в нея нещастните турауци, богато посипани с радиоактивни изотопи от Чернобил.

(Следва)