Съдбата на окупираните

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Случи ми бъда в много страни, където Русия е донесла своето „щастие“, оръжие и вяра в поредния си вожд; видях последиците от войната в Афганистан, броях и обърквах броя при поредния хиляден портрет на вечния вече диктатор Емомали Рахмон в Таджикистан, където го докараха с руски танк. В Галския район на Абхазия видях табун подивели коне, които спасяващите се от руските войски грузинци бяха изоставили. Невероятно красивия, но безнадеждно самотен Карабах, където винаги са живеели рамо до рамо арменци и азербайджанци, но на някои в Кремъл им се стори, че чуждото щастие им пречи. Замръзналите в началото на 90-те приднестровци, които питат как да отидат на работа в Европа, но не и в Русия.

Всички те, „спасяваните“ – в Абхазия, Карабах, „Южна Осетия“ и Приднестровието, паднаха в капана едновременно: на руските политици и генерали им беше лесно да плашат съвсем доскорошните съветски граждани с различни вътрешни и външни врагове. Карабахските арменци бяха плашени с пореден „геноцид“, приднестровците – с „румънския национализъм“, абхазците и осетинците – с „грузинския фашизъм“. Странни хора – всички те са живели десетилетия, а някои и векове заедно. Женели са се, раждали са, делели са имущество, веселили са се и са се погребвали един друг, а след това дойдоха кремълските чичковци и насъскаха съсед срещу съседа. Да се намрази се оказа лесно – няколко изфабрикувани книги на нечистоплътни историци, разкази за тайнствени американски сценарии, които изведнъж са станали известни на руските журналисти – и това е. И понеже всички живееха еднакво бедно, лесно бяха купени с приказки за величието на един народ над друг, особено когато от Кремъл им обещаха разцвет и вечно благополучие.

Приказките свършиха почти веднага, тъкмо тогава, когато трябваше да се плащат сметките. Оказа се, че всички „щастливци“ имат един-единствен център за финансова подкрепа – руския държавен бюджет, който има свойството да бъде привлекателен както за местните чиновници и водачи на „независимостта“, така и за московските, чакащи отката. Почти веднага започнаха да не достигат пари за населението, всичките отиваха при чиновниците. Странно, но именно корупционерите знаеха прекрасно истинските цели на кремълските операции за спасяването на народите от различни „фашисти“, а тъй като знаеха повече от всички останали, крадяха толкова, колкото искаха и можеха.

Кремълските разказвачи на приказки измислиха за всеки „свободолюбив“ народ собствена приказка. Според тези приказки излезе, че абхазците никога не са могли да живеят заедно с грузинците, макар че 80 процента от абхазците имат кой знае защо грузински фамилни имена. Или, да речем, приднестровските „интернационалисти“ се страхуваха така от „румънския фашизъм“, че доведоха своя някога развит промишлен регион до състоянието на руските провинциални просяци. За карабахските арменци измислиха по-чудовищна версия: оказа се, че азербайджанците са източни турци, които също могат да извъртят един геноцид на арменците, за пореден път. Още от Кремъл втълпиха на арменците, че са християни, единоверци с руснаците, а наоколо им живеят мюсюлмани. Странно, но аз съм виждал щастливи и обезпечени арменци в мюсюлманските Иран, Турция, Ливан и нищо – живееха си и си живеят весели и доволни. За осетинците в „Южна Осетия“ е по-сложно да се измислят приказки, защото техните предци са се оказали там само преди пет-шест века, преселени от Кавказкия хребет. Беше съчинена слабата приказка, според която осетинците никога не са живели в състава на Грузия: по времето на СССР са били на територията на Грузинска ССР, а в новата Грузия ги няма. Безумие, разбира се, но приказката е симпатична, остатъците от осетинците, които живеят в Цхинвали и съседните села, вярват.

Кремълските приказки са невероятно красиви и живописни. И в Абхазия, и в Приднестровието като че ли знаят добре какво означава неизпълнени обещания за разцвет, но в Крим и Донбас се появиха същите доверчиви хора – сега това са любителите на „руския свят“. Макар че каква разлика има как ще се нарича лъжата – „руски свят“ или „абхазка независимост“, лъжата си остава лъжа. Абхазия можеше да приема милиони туристи, които щяха да се наслаждават на разкошните плажове, щяха да ходят да видят езерото Рица и да се любуват на много други красиви места. Сега – няколко процента от потенциала, разстроено обслужване и липса на състоятелни туристи, само домакини, които ще изтърпят бетонния трошляк на плажа, ужасните хотели и дебелащината на келнерките. Крим настига с ускорени темпове Абхазия, като само за две години преживя всичко това, което красивата Абхазия постигна за 23 години.

С „руския свят“ в Крим и Донбас е просто – развален руски и руски псувни знаят всички. На абхазците и осетинците Кремъл обеща национално възраждане, „спасявайки“ абхазкия и осетинския език от „фашисткия“ грузински. И на какъв език говорят сега в Абхазия и Цхинвали? Правилно – все на същия елементарен руски с руските псувни. Никаква велика абхазка и осетинска литература няма, на родния си език говори като преди само незначителна част от „титулната нация“ и основно в бита. Както беше в СССР, така си остана и сега.

Би било странно да се смята, че Кремъл ще поиска добро за другите, сред които и окупираните, народи и ще похарчи свои пари за запазване и възраждане на езиците. В Русия живеят повече от 190 народа и само малка част използва напълно родния си език в средствата за масово осведомяване, останалите – само в бита, все така предпочитайки да говорят пак на този елементарен руски с руските псувни. Даже в Северна Осетия, откъдето се преселиха някогашните жители на „Южна Осетия“, средствата за масово осведомяване са предимно на руски език, осетинският умира, както умират сто и петдесет други езика на територията на Русия. „Руският свят“, където и да проникне – с помощта на телевизионната пропаганда или с танкове – не подразбира взаимно съществуване с други езици. Двуезичието просто противоречи на манталитета на представителите на „руския свят“, които и в Европа искат от келнерките или стюардесите да им говорят на разбираем за тях руски език. И, не дай, Боже, като чуят в отговор английска или френска реч, веднага се свиват и скимтят, че руснаците са притеснявани.

Най-красивата приказка, измислена от Кремъл преди 22-23 години за „независимите“ сепаратисти, е международното признание. Руската пропаганда убеждаваше нещастните абхазци, осетинци и карабахски арменци, че веднага щом руският ботуш се утвърди на земята им, целият свят със сълзи на очи ще моли за разрешение да признае тяхната „независимост“. Същото признание обещаха на покорените наново жители на Крим и на терористичните образувания „ЛНР“ и „ДНР“. Приказката е чудовищна, защото светът не поиска да признае окупираните територии. В резултат от това Приднестровието и Карабах не бяха признати от никого, даже от тези, които ги окупираха или помагаха да бъдат окупирани. Абхазия и „Южна Осетия“ бяха признати за пари само от Венецуела, Никарагуа и миниатюрната атолова държава Науру. Разбира се, признаха се взаимно, но списъкът на призналите Абхазия от непризнати е впечатляващ – „Южна Осетия“, Карабах, „ЛНР“, „ДНР“, Приднестровието, а също така Сахарската арабска демократична република, Автономното териториално образувание Гагаузия и правителството на Република Сръбска Крайна в изгнание. И още - терористичните организации ХАМАС и Хизбула.

Още по-зле е положението с новоизмамените „ЛНР“ и „ДНР“, които отказа да признае даже Русия. Както и с Крим, непризнат за част от Руската федерация от никого, освен от обществената организация „парламент на Венеция“. Би било странно, ако някой реши да признае една очевидна кражба, но нали Кремъл обещаваше, че и там, в Крим, и там, в „освободения“ Донбас, представителите на „руския свят“ ще заживеят щастливо. Напротив, „руският свят“ донесе разруха, престъпност и нова лъжа – „трябва да се потърпи“.

Първи „да се търпи“ призовавал Ленин, след това Сталин, след това лъжел Хрушчов – обещал „да настигнем и да надминем Америка“. Лъжеше Брежнев и лъжеше Горбачов, продължи да лъже Елцин, а Путин стана рекордьор по лъжи. Единственият, когото се страхува да лъже и му плаща редовно за лоялността, е Рамзан Кадиров. Той на свой ред лъже чеченците. Русия има огромна история за използването на лъжата в идеологията, политиката и икономиката. Остава само една надежда – скоро всичко ще свърши, абхазците и осетинците ще престанат да вярват, в Донбас бандитите ще се изпозастрелят един друг, във Венецуела и Никарагуа ще избухнат революции. Но няколко поколения, в добавка към поколенията на съветските хора, ще знаят как са ги лъгали.