Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 95

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94.

95.

Както винаги, новият замисъл зрееше някак си между другото - сред всекидневие и дела, които имат малко общи неща с литературата. Подсъзнанието обаче си вършеше своята работа - все още неясна, неочертана, която обаче обещаваше все някога да се очертае. Понякога неочаквано.

В началото на есента отидохме с Ирина в Пицунда. Там обикновено ходеха много различни писатели. Изостри ми се астмата, затова морският климат на Ялта, където бях ходил няколко пъти преди това, стана неблагоприятен. В Пицунда, казваха, има реликтова борова гора, много благоприятна за хора с белодробни заболявания. В началото творческият дом ме разочарова - огромен жилищен корпус, безпорядък и грамадна, за стотици души, столова. И хора, сред които би било добре, ако се намерят двама-трима познати. Но този път се намериха няколко и сред тях милият Валодзя Караткевич (Уладзимир Караткевич, 1930-1984, беларуски писател, поет, драматург, сценарист и публицист - бел. прев.) с жена си Валя. Любопитно беше да разбера между другото, че Валя е в известен смисъл моя землячка, баща ѝ бил от Воцкавичи, което се намираше през една ливада от нашето село, и моминската ѝ фамилия беше Вацкович. Макар че не се беше родила там и, разбира се, знаеше малко неща за този край. В творческите домове, каквито имаше много по Съюза, това беше време за запознанства, сприятелявания и пиене. Да се работи - едва ли. Особено когато се събереше компания.

Там особена компания нямаше (освен Спринчан със сина си и Алес Савицки), но те през повечето време работеха и ние много не ги закачахме. Времето в общи линии беше добро, морето спокойно. Веднъж Валодзя каза, че трябва да намерим водка, защото на другия ден сутринта отива с рибарите в морето. Това добре - да излезеш в морето, но откъде да вземем водка, каквато по магазините не се продаваше? Оставаше ни да отидем в селото при абхазките лелки.

Тръгнахме четирима - аз, Валодзя и жените ни. Валодзя беше ходил вече там и знаеше пътя. Отдалече още на мястото на самодейното пазарче видях камилата Неля. Е, щом Неля е тук, някъде е и нейната стопанка - леля Мария, с нея ще оправим нещата! Така и стана - без големи проблеми, макар че наистина злостната камила се изплю няколко пъти към жените, които кой знае защо не обичаше, но Мария извади изпод полите си две бутилки с мътновата течност.

Зарадвани, се отправихме към къщи, където няколко колеги на верандата се опитаха "да ни обработят", но Караткевич се държеше твърдо и легна да спи трезвен. На разсъмване изчезна. Казал на Валя, че ще се върне надвечер.

Но не се върна до нощта, нямаше го и на другата сутрин. Започнахме да се тревожим. Някои ни успокояваха, като казваха, че с две бутилки нищо няма да се случи. Но към двете можеше да се прибавят още няколко. Впрочем, така и беше станало. Валодзя се върна на третия ден - мокър, измъчен, но весел и дори с някои трофеи, които подари на жените - малки морски кончета. "А рибата?" - попитахме ние. "По дъното рибата плава, как да я хванеш тогава?" - беше римуваният отговор.

И досега не съм убеден, че Валодзя е бил в морето, а не някъде на друго място. Но няколко дена той живя с този поход, разказваше живописно за бурята, в която попаднал край нос Карадаг, когато лодката им едва не била изхвърлено върху скалите. Но кормчията (разбира се, това бил Караткевич) завъртял ловко кормилото и с това спасил крехкия плавателен съд. Жените подвикваха от страх - ами ако беше потънал! Това няма как да стане, отговаряше Валодзя, защото съм автор на незавършено произведение, над което бдят боговете. Слушах живописния му разказ и си спомнях друг случай в Менск, когато срещнах един път Караткевич с бинтована и висяща на превръзка ръка. "Разбираш ли, приятелю - каза той тогава, - какво нещо ми се случи. Вървя вчера по същата тази улица и виждам две горили да бият едно момиче. Хубаво момиче. И какво трябваше да направя аз с моето възпитание на благородник? Скочих на бой и ги изпоразмятах като кученца. Наистина, изпатих си и аз - счупиха ми ръката. Но да върви по дяволите - ще зарасте. Затова пък спасих момичето, хубавото момиче". Тогава се учудих - и вярвах, и не вярвах. А после вече случайно разбрах, че предния ден пияният Караткевич паднал по стълбите на входа и си счупил ръката. Този или друг случай, ако не беше станал с него, щеше да ме възмути. Но Караткевич не ме възмущаваше. Може би цялата работа беше в това как падаш и на кого му се случва това. С Караткевич всичко се случваше много естествено. Човек можеше само да се смее...

След риболова Валодзя не се показа в столовата няколко дена. Валя каза, че пише. И наистина пишеше - бързаше да завърши своя приключенски роман, посветен на жена му. А когато се появи отново, възникна въпросът откъде да вземем чача (грузинско и абхазко спиртно питие домашно производство - бел. прев.). Милицията беше разтурила самоделното пазарче в селцето. На отъпканата площадка край опустелите пейки ходеше само злата камила Неля. Трябваше да отидем някъде на друго място.

Направихме една разходка до съседното, макар и малко село.

По пътя Валодзя беше трезвен и мрачен, говореше за нещо омръзнало - литературата. Разказваше как съвсем неотдавна подготвяли за печат в издателство "Мастацкая литература" романа му "Класове под сърпа ти". Как приятелите му по чашка не искали или не можели да му помогнат и той сам се борел с някогашния знаменит издателски бос Матузау.

И все пак победил, романът излязъл. А къде е сега Матузау? Пропадна, изчезна, умря и никой няма да си спомни за него. А романът ще остане в литературата, както е останал в историята неговият герой великият Калиноуски (Кастус Калиноуски, 1838-1864, беларуски революционер, поет и публицист - бел. прев.). Защото романът е от Бога. А редакторите са чада на дявола.

Караткевич ме утешаваше много в моите някогашни и сегашни грижи и казваше, че нашата литература ще живее в народа. Докато народът живее.

Но народът може и да не живее, ако не поиска това, усещайки се, добавяше той. Аз не възразявах. В моето подсъзнание от известно време вече се формираше сюжетът на новото ми произведение. След няколко дена, седейки на уединения балкон в нашия корпус, написах първото изречение: "Кравата скубеше тревата".

(Следва)