Русия продължава да е затвор за народите

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

От изпитващите носталгия по Съветския съюз разумен отговор на въпроса какво ги влече натам няма да дочакаш. За мнозина това е носталгия по детството, по младостта – съученици, състуденти, дипломиране, първата целувка, първото дете – обикновена физиология. Идеологическите поклонници са много по-малко: в семействата на мнозина от хората е имало проблеми – кой е бил арестуван и затворен, кой разстрелян, кой изселен. Страната беше затворена и криминална, КПСС се опитваше да бъде „тясно делова“, прилагайки властта само тогава, когато става въпрос за посегателство върху самата власт. Именно тогава, както казваха в СССР, се прилагаше сила „с всичката строгост на закона“, макар че закон като такъв нямаше, имаше желание да се запази на всяка цена властта. И на въпроса защо всички живееха „дружно“, не трябва да се търси отговор.

Отговорът е много прост – в затвора рядко се карат, всички са в еднакво положение. Има само наблюдаващ зоната, който регулира конфликтите. Впрочем, в затвора няма междунационални конфликти именно по тази причина – там всички са равни, разликата е само в това, че някой е в това положение за две-три години, някой – за десет години, а някой пожизнено. Съветските вождове предполагаха, че също ще управляват „пожизнено“. Плюс това имаха намерение да разпространят „световния пожар“ колкото се може по-далече и по-буйно. Оттук идва и известният израз „СССР е затвор за народите“. В съветско време пропагандата, свикнала да стоварва всичко върху царете, замени „Русия е затвор за народите“ с „Царизмът е затвор за народите“.

На 3 август 1976 година, в сряда през нощта, в центъра на Ленинград, на стената на Петропавлавската крепост се появява надпис с огромни букви, видим отдалече: „Вие разпъвате свободата, но душата на човека не знае окови!“. Надписът не е единствен – на други места в Ленинград има не малко други големи надписи по стените на зданията: „Долу партийната буржоазия!“, „Партията е враг на народа“, „СССР е затвор за народите“, „Свобода за политическите затворници!“ и други малко или много неприятни за комунистите думи. Ленинградските чекисти започнаха да търсят сред „гнилата интелигенция“ и след един месец, на 13 септември арестуват художниците Юлий Рибаков и Олег Волков. По време на разпитите те признават, че и априлските трамвайни надписи, и августовските върху стените са тяхно дело, като всеки поема цялата вина върху себе си.

В действителност твърдението за „затвор на народите“ не принадлежи на ленинградските дисиденти, а на френския аристократ Астолф дьо Кюстин, който посетил Руската империя през 1839 година по покана на император Николай I, а след това написал книгата „Русия през 1939 година“. Ето два цитата: „…Колкото и необятна да е тази империя, тя не е нищо друго освен затвор, ключът от който се намира у императора…“, „…Сега за мене няма повече съмнения и колебания, аз си съставих мнение за император Николай. Това е човек с характер и воля – иначе не би могъл да стане тъмничар на една трета от земното кълбо, - но великодушието му е абсолютно чуждо…“

Както и да се стараеха съветските и да се стараят съвременните руски пропагандисти да опровергаят очевидното, изразът „СССР е затвор за народите“ има конкретна дата и причина. На 8 юни 1934 година ВЦИК на СССР приема закон за сурово наказание, включително и смъртно, за опит да се избяга от страната. Така изглеждаше една от точките на член 58 от НК на РСФСР (в редакция от 1927 година и поправки от 1934 година): „Измяна на Родината, т. е. действия, извършени от граждани на Съюза на ССР в ущърб на военната мощ на Съюза на ССР, неговата държавна независимост или неприкосновеността на неговата територия, като: шпионаж, издаване на военна или държавна тайна, преминаване на страната на врага, бягство или прелитане зад граница, се наказват с най-строгата мярка – разстрел с конфискация на цялото имущество, а при смекчаващи обстоятелства – лишаване от свобода за срок от 10 години с конфискация на цялото имущество“. Член 58 е в действителност по-голям, от 14 точки – за всеки един случай на неудачен живот; съветската власт можеше да прати в затвора за всичко, както и да обвини във всички грехове, към които човек не е имал никакво отношение.

Процеси има много, властта плаши населението, наричайки избраните „престъпници“ шпиони, заговорници, диверсанти и други такива думи, които трябва да предизвикат негодуванието на съветските хора. Доскорошните съратници на Сталин и неговото обкръжение спокойно са обвинявани, арестувани, съдени и разстрелвани, като ги наричат „врагове на народа“. Най-много обвиняват „разкритите врагове“ в това, че са шпиони, диверсанти, вредители и терористи. През 30-те години в СССР съществува култ към вътрешния враг, когато писатели, поети, художници и други майстори на културата, депутати и съветски чиновници се съревновават да измислят някакво оскърбително определение. Максим Горкий, по това време един от най-приближените до Кремъл, пише следното: „Но предателят е толкова своеобразно отвратително създание на природата на класовата държава, че няма с кого и с какво да се сравни. Мисля, че даже тифозната въшка, сравнена с предателя, би се оскърбила“.

На Горкий му провървяло – той е любимец на двама вождове, а когато умира, Сталин лично носи урната с праха му към Кремълската стена. Всички знаят Горкий като ярък писател, съчинител на социални романи и прозорливи разкази от преписани легенди. Подкрепата му за съветската власт била неоценима, когато се върнал от доброволното си изгнаничество, от Италия, и станал основател на съветската пропагандна литература, възпитала огромно количество бездарни поети и писатели, съчиняващи произведения в прослава на Ленин, Сталин и родната комунистическа партия. Още в Италия Горкий пише статия, публикувана едновременно на 15 ноември 1930 година в „Правда“ и „Известия“: „Срещу нас е всичко, което е отживяло своите срокове, определени му от историята; и това ни дава право да се считаме все още в състояние на гражданска война. Оттук следва и естественият извод: ако врагът не се предава, го унищожават“.

През 1932 година Горкий се връща окончателно от емиграция – свеж, загорял, подхранен от италианската кухня, там – в Съветска Русия, където набирал сили маховикът на репресиите. Да би бил Горкий наистина този, за когото го приемали, хуманитарист и мислител, би се ужасил от мащаба на тези репресии. Но той написал това, което мислел, решил да застане до Сталин, да подкрепи репресиите, унищожаването на остатъците от руската култура, да възпитава от тях пропагандисти.

След това през 50-те години се появили истински шпиони – офицери от съветското разузнаване, които решили да се освободят от съветската действителност - Пьотр Попов, Олег Пенковский, Леонид Полешчук, Владимир Ветров, Владимир Пигузов, Адолф Толкачов. Те не били назначени за „шпиони“ от съветската власт, както през 30-те години, те си заминали сами. За тях има написани повече неща, защото те наистина били разузнавачи и наистина предали съветската власт, имайки си за това своите морални съображения.

Днес в Русия Горкий е заменен от Александр Проханов, един от основоположниците на новата литература на омразата, закален в съветско време от прославата на не една съветска война. Традициите на литературната пропаганда се запазват, укрепват и се развиват в зависимост от нуждите на Кремъл, а по-точно – на чекистката групировка, въобразила си, че е същата тази власт, която искал да създаде някога Сталин. Много от това, което правят днес руската пропаганда, прокуратурата, МВР, Държавната дума и президентът, напомня сталинските времена. Населението с удоволствие носталгира и участва в държавното шоу „Да направим Русия силна“, макар че в действителност тя е силна като СССР, може би само по мащаба на репресиите, но не и на икономиката. В съветската идеология не беше важна икономиката, а унижението на хората и страхът, който те трябва да изпитват пред властта – като затворник пред надзирател.

Прочетете показанията на В. А. Диасамидзе, студент от геологопроучвателния институт, разпитван от НКВД на 1 април 1938 година: „Диасамидзе си признава, че участва в контрареволюционна терористическа група, в която е завербуван от Еганова, студентка от Института за народно стопанство (мъжът на Еганова е арестуван от органите на НКВД). Групата се създава през октомври 1937 година предимно от роднини на репресирани. Участниците в групата организират систематично нелегални сборища в жилището на Еганова или Канделаки Аркадий. На тези сборища участниците в групата са водили контрареволюционни разговори, изразявали са озлобление срещу ВКП(б) и съветското правителство и терористични настроения“. Диасамидзе Владимир Александрович бил разстрелян на 21 април 1938 година, двадесет дена след разпита, а реабилитиран на 12 май 1956 година. Той е един от милионите, които са попаднали случайно под валяка на репресиите – да измисля обвинения за властта не било трудно. Да разстрелва било още по-лесно.

Не, сега не разстрелват по решението на някоя „тройка“, но как им се иска това на днешните стопани на Русия, на гладките затлъстели чиновници в МВР и прокуратурата, на депутатите в Държавната дума, измислящи почти всеки ден законопроекти със забрани. Понякога на човек му се струва, че в някой момент ще се объркат и ще забранят себе си. Но засега забраняват с удоволствие, все едно компенсирайки невъзможността да се разстрелва масово, както по времето на Сталин, и да се изпращат милиони в сибирските лагери. Без съмнение, ако имаха възможност и нямаха банкови сметки в Европа и офшорки в усамотени кътчета на планетата, щяха да си живеят щастливо зад „желязната завеса“ и щяха да редят своите многочислени забранителни закони. Не се съмнявайте, Русия е както и преди затвор за народите.