НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1964 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – ЖАН-ПОЛ САРТР

Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre)

21 юни 1905 г. – 15 април 1980 г.

Нобелова награда за литература

(За неговото творчество, което, богато на идеи и изпълнено с духа на свободата и стремежа към истината, оказва осезаемо влияние върху нашето време.)

Жан-Пол Сартр, френски философ, романист и драматург, е роден в Париж и е единственото дете на Жан-Батист Сартр, морски инженер, и съпругата му, Ан-Мари Швайцер, произлизаща от семейството на известни елзаски учени, братовчедка на Алберт Швайцер. Когато бащата на момчето умира през 1906 г. от тропическа треска, майката отвежда Жан-Пол отначало в Мьодон край Париж, където живеят нейните родители, а след това, през 1911 г., отново в Париж, където дядото на момчето, Шарл Швайцер, професор, филолог германист и литератор, създава Института за съвременен език. Швайцер, чийто властен характер и чиито калвинистки убеждения оказват видимо влияние върху Сартр, смята внука си за надарено момче и, като го взема от училището, му намира домашни учители. Тези години Сартр прекарва в уединение, чете много и много преживява, когато майка му, която се омъжва повторно през 1917 г., го взема със себе си в Ла Рошел, Западна Франция.

Като се връща през 1920 г. в Париж, Сартр учи в лицея „Анри IV“ и започва да печата свои произведения в периодичната преса. През 1924 г. постъпва в „Екол нормал супериор“, където учи философия и се готви да вземе изпитите за получаване на диплома, която ще му даде правото да преподава в лицей или университет. През 1928 г. не успява да вземе изпитите, но след една година, през 1929 г., получава диплома първа степен, както и Симон дьо Бовоар, която след време ще стане знаменита фигура във френската литература и близък приятел и съратник на Сартр.

След военната си служба в метеорологичните войски Сартр преподава от 1931 до 1936 г. философия в лицея в Хавър, а през 1933-1934 г. е на стаж в Германия и работи във Френския институт в Берлин, където учи феноменология при Едмунд Хусерл и онтология при Мартин Хайдегер, които му оказват силно влияние. Като се връща през 1937 г. в Палиж, Сартр се занимава с преподавателска дейност.

В край на 30-те години Сартр съдава първите си значителни произведения, сред които и философските съчинения за природата на явленията и дейността на съзнанието. Още като преподавател в Хавър, той пише „Гадене“ („La Nausée“), своя първи и най-успешен роман, публикуван през 1938 г. По това време в „Ново френски списание“ („Nouvelle Revue Française“) е напечатана новелата на Сартр „Стената“ („ Le Mur“). Двете произведения стават във Франция книги на годината.

Романът „Гадене“ е оформен като дневник на Антоан Рокентен, който, работейки над биографията на деец от XVIII в., е завладян от абсурдността на съществуването. Като не е в състояние да намери вяра и да въздейства върху околната действителност, Рокентен изпитва чувство на гадене; във финала героят достига до извода, че ако иска да направи съществуването си осмислено, трябва да напише роман. Писателският труд, творчеството е единственото занимание, имащо, според мнението на тогавашния Сартр, поне някакъв смисъл.

Когато започва Втората световна война, Сартър не е призован е действащата армия заради слабото си зрение и служи отново в метеорологичния корпус; попада в плен, в концлагер за военнопленници край Трир, а през 1941 г. се връща в Париж, където продължава да преподава и пише. През този период поллитиката играе в живота му по-важна роля, отколкото през 30-те години, когато, ако не се смята критиката на буржоазната рутина в романа „Гадене“, основни интереси на писателя са философията, психологията и литературата. Макар че не участва във военните действия на Съпротивата, Сартр основава дружество за съдействие на Съпротивата, в което се запознава с Албер Камю, който го въвежда в редакцията на вестник „Комба“ („Комба“). Основни произведения на Сартр от това време са пиесите „Мухите“ („Les Mouches“, 1943 г.), „Без изход“ („Huis clos“, 1944 г.) и обемното философско произведение „Битие и нищо“ („L'Être et le Néant“, 1943 г.), чийто успех позволява на писателя да напусне през 1944 година лицея „Кондорсе“, където преподава по това време.

Пиесата „Мухите“ е преработка на гръцкия мит за Орест в дискусия за екзистенциализма, учението, че на света няма обективен морал и че, следователно, хората имат пълно право на свободен избор, на „битие за себе си“. Орест отказва да се покае пред Зевс за убийството на майка си, Клитемнестра, а също така и на нейния любовник Егист – убиеца на баща му Агамемнон. В резултат от своя „свободен избор“, от отговорността за постъпката си Орест освобождава своя град от ериниите. Когато немските власти разбират, че пиесата на Сартр е всъщност страстен призив за свобода, забраняват постановката ѝ.

Пиесата „Без изход“ е разговор между трима персонажи в преизподнята; смисълът на разговора се свежда до това, че, казано с езика на екзистенциализма, съществуването предхожда същността, че характерът на човека се формира чрез извършване на определени действия: смелият човек ще се окаже страхливец, ако в решаващия, „екзистенциалния“ момент прояви малодушие. Повечето хора, смята Сартр, се възприемат такива, каквито ги възприемат околните. Както отбелязва един от персонажите в пиесата: „Адът са другите хора“.

В основното си философско произведение на „Битие и нищо“, превърнало се в библия за младите френски интелектуалци, Сартр прокарва мисълта, че съзнание като такова няма, няма „чисто съзнание“; има само съзнание за външния свят, за вещите около нас. Хората отговарят за своите действия само пред себе си, защото всяко действие притежава определена ценност – извън зависимостта дали хората си дават сметка за това, или не.

Към края на Втората световна война Сартр става признат водач на екзистенциалистите. Популярността на екзистенциализма се обяснява с това, че тази философия придава голямо значение на човешката свобода и е свързана със Съпротивата. Сътрудничеството на различните слоеве на френското общество по време на войната и тяхното противодействие на общия враг вдъхват надеждата, че екзистенциализмът, философията на действието, е способен да обедини интелектуалците, да създаде нова, революционна френска култура.

През следващите десет години Сартр работи особено плодотворно. Освен рецензии и критични статии той пише шест пиеси, включително и най-добрата си, според мнението на мнозина, пиеса „Мръсните ръце“ („Les Mains sales“, 1948 г.) - драматично изследване на мъчителния компромис, необходим в политическата дейност, а също така и незавършената тетралогия „Пътищата на свободата“ („Les Chemins de la liberté“, 1945-1949 г.), в която се посочва как трябва да се разбира екзистенциалната свобода от различните хора, едни от които поемат отговорността за извършеното, а други – не. През тези години Сартр пише изследвания за живота и творчеството на Шарл Бодлер (1947 г.) и на Жан Жене (1952 г.) - опит за прилагане на екзистенциализма към биографичния жанр и за анализиране на личността с помощта на онтологичните категории от книгата „Битие и нищо“.

Увлечението на Сартр от марксизма става очевидно през 1944 г., когато основава и оглавява ежемесечното литературно списание „Нови времена“ („Les Temps Modernes“), където наболелите обществени и литературни проблеми се разглеждат от марксистки позиции. А в началото на 50-те години, като престава да се интересува от литература, театър, етика и индивидуално съзнание, Сартр преминава към още по-открита пропаганда на марксизма, който трябва да реши насъщните социални проблеми. Като скъсва през 1952 г. с Камю, който критикува екстремистките идеологии и защитава умереността, либерализма и демокрацията, Сартр осъжда отказа от насилие и обявява, че всеки опит да се избегне революцията е предателство спрямо хуманизма.

В „Думите“ („Les Mots“, 1964 г.), откровен автобиографичен роман за първите десет години от живота му, Сартр нарича духовните ценности на дядо си „буржоазни“, отхвърля литературата, която се подчинява на естетически критерии, и провъзгласява необходимостта от политическа и литературна „ангажираност“. Основно негово произведение от това време е книгата „Критика на диалектическия разум“ („Critique de la raison dialectique“, 1960 г.), в която авторът прави опит да се примири марксизма с екзистенциализма. Сартр предполага, че с помощта на „индивидуалната свобода“ може да се избави марксизма от предразсъдъците, а с помощта на марксистката теория – да се превърне екзистенциализма от философия на личността във философия на обществото.

Сартр е удостоен с Нобелова награда за литература през 1964 г., но отказва да я приеме, смятайки, че славата на нобелов лауреат ще попречи на радикалната му политическа дейност.

През последните двадесет години от живота си Сартр се занимава повече с политика, отколкото с литература или философия. С усърдието на религиозен реформатор той се опитва да възстанови „доброто име“ на социализма.

Сартр не е членувал никога в комунистическата партия, но запазва просъветските си настроения до събитията през 1956 г. в Унгария. През следващите години писателят пътешества много, изказва се активно срещу класовото и националното потисничество, защитава правата на ултралевите групи. Искрен привърженик на независимостта на Алжир, той сравнява френската колониална политика с нацистките престъпления в „Затворниците от Алтона“ („Les Séquestrés d'Altona“, 1960 г.). Осъждайки решително американската военна намеса във Виетнам, Сартр става председател на организираната от Бертран Ръсел антивоенна комисия, обвиняваща САЩ във военни престъпления; Сартр подкрепя горещо китайската и кубинската революция, но по-нататък се разочарова от политиката и на двете страни. Той приветства демонстрациите на парижките студенти през 1968 г., но като губи надежда за революция в Европа, подкрепя сам (и призовава към това други интелектуалци) революционните преобразования в „третия свят“. През 70-те години Сартр се озовава в пълна изолация и става – за първи път от над тридесет години – страничен наблюдател на протичащите политически процеси.

През последните години от живота си Сартр почти ослепява от глаукома; той не може повече да пише и вместо това дава многобройни интервюта, обсъжда политическите събития с приятели, слуша музика, а Симон дьо Бовоар често му чете на глас.

Значението на Сартр, когото Хайдегер смята повече за писател, отколкото за философ, а Набоков, напротив, по-скоро за философ, отколкото за писател, все още не е оценено по достойнство. На мнозина критици им се струва, че индивидуалният морал на ранния Сартр не съответства на активната му обществена позиция през 60-те години. Заедно с това френският философ структуралист Луи Алтюсер отбелязва след смъртта на Сартр: „Той беше нашият Жан-Жак Русо“. В некролога на Сартр, напечатан във вестник „Монд“, се казва, че „нито един френски интелектуалец през ХХ в., нито един Нобелов лауреат не е оказал такова дълбоко, продължително и всеобхватно влияние като Сартр“.

Превод от руски: Павел Б. Николов