ДОБРИЯТ ВОЙНИК ШВЕЙК, МАРШАЛ КОНЕВ И КРЕМЪЛСКИТЕ КУПИДОНОВЦИ. ЗАЩО МОСКВА ИСКА ДА НАТРАПИ НА СВЕТА СВОЯТА ВЕРСИЯ ЗА ИСТОРИЯТА

ИЗТОЧНИК: СНОБ

АВТОР: КОНСТАНТИН ЕГЕРТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Коронавирусът си е коронавирус, а борбата за „историческата истина“ според версията на Владимир Путин трябва да продължава. И продължава.

Въпреки пандемията все по-нови доброволни помощници на властта се присъединяват към една много важна обществена кампания – избор на максимално страшно наказание за Чехия. Тя е виновна, че управата на един от районите в Прага демонтира паметника на маршал Иван Конев. Свой вариант на наказанието предложи и „министърът на външните работи“ на Руската православна църква (РПЦ) митрополит Иларион (Алфеев). Владиката се съгласи с мисълта, че Русия трябва да отговори симетрично на чехите, и тогава по възможност следва да събори паметника на някой чешки деец в Русия.

Предложението на митрополит Иларион има шанс да се реализира в татарстанския град Бугулма. Там има даже два паметника – на червения писател Ярослав Хашек, който служил през 1918 година в болшевишката комендатура в Бугулма, и на неговия герой – храбрия войник Швейк. Алкохолик и двуженец, авторът на най-смешната книга сред всички, написани от обикновено скучните и догматични комунисти, би оценил иронията.

В патриаршията отдавна са уловили кремълката тенденция за реабилитиране на всичко съветско. Например през 2015 година патриарх Кирил удиви обществеността с призива си „да се помнят, да се уважават и да не се подлагат на съмнение успехите на ръководството на СССР през 20-те и 30-те години на миналия век“.

През 2020 година борбата с критиците на всичко съветско по света се превърна окончателно за властващата върхушка (към която се присъединиха и част от йереите на РПЦ) в основно мерило за лоялност към Кремъл и лично към президента Путин. Страхът да се покажеш недостатъчно верен и да се лишиш от кресла, ордени, длъжности, и което е най-важното, от бюджет се оказа най-силното чувство на постсъветския „елит“. И даже коронавирусната епидемия, заплашваща стабилността на цялата построена от Путин система, не можа да повлияе на това чувство. Как иначе можем да си обясним идеята на министъра на отбраната Шойгу да се купи в разгара на пандемията паметника на Конев за сметка на ведомството му? Министърът не предложи да направи това със свои пари (което би било логично). Той изглежда даже не се замисля, че фактически предлага на руския данъкоплатец, издържащ армията и самия него, да бръкне в своя и без това поизпразнен през последните седмици джоб. Това е поведение на откъснал се от реалността феодален господар, а не на държавен чиновник.

Даже по време на глобалната криза Москва продължава да налага упорито на целия свят нова стара историческо версия, предимно от двадесети век. На нея не ѝ стига, че този, така да се каже, „наратив“ е вече станал по същество част от официалната идеология в Русия. Кремъл иска настойчиво тази идеология да приемат и да заобичат всички наоколо, преди всичко – но далече не само – страните от Централна Европа и Балтика. Иначе казано, тези, които след изгонването на нацистите бяха окупирани за половин век от Съветския съюз – с всичките произтичащи последици във вид на разстрели, депортации, затвори, затваряне на храмове и експроприация на частната собственост.

Изглежда, че е дошло време отново да се пусне в употреба тъжният виц от времето на Брежнев:

Въпрос: Какво трябва да бъде изобразено върху герба на СССР?

Отговор: Купидон.

Въпрос: Защо Купидон?

Отговор: Защото Съюзът е също гол, въоръжен и освен това се натрапва на всички с любовта си.

Да, историята на Полша, Естония или Унгария не е безоблачна. В нея – както и в историите на другите страни – има тъмни и срамни моменти. Но историята на СССР, която в по-голямата си част от своите четиридесет и седем години е била жестока тоталитарна диктатура, стои отделно в хрониката на ХХ век. Несъмненото благо – победата над хитлеризма – не може да се изнесе пред скобите на този три четвърти век, като се забрави всичко останало.

Вместо да признае това, да въздаде хвала на героите, да осъди престъпниците и да върви по-нататък, руското ръководство води отчаяна борба за несъществуващата чест на режима, погубил десетки милиони. На въпроса „защо?“ окончателен отговор няма. Ясно е, че за да се задържи властта и собствеността е изгодно да се поддържа в страната атмосфера на обсадена от Запада крепост. Но и от тази гледна точка непрекъснатата болезнена възбуда и всекидневните обиди по отношение на целия свят са явно изсилване. Към истинския Ден на победата, който седемдесет и пет години след края на войната би трябвало да бъде преди всичко ден за скръб и помен за загиналите, това няма съществено отношение. Защото даже по времето на наистина воювалия генерал-майор Брежнев 9 май се отбелязваше един път в годината – на 9 май. Днес, по времето на неучаствалите във войната мултимилиардери, стоящи начело на Русия, това се случва през всичките останали триста шестдесет и четири дена.

Мисля, че руската власт просто е изгубила способността си да бъде власт. Политическото ръководство е преди всичко готовност да се създаде за обществото картина на бъдещето и да се поеме отговорност за движението напред. А колективният Кемъл, напротив, иска днешният ден да не свърши никога – защото само днес властта и нейните активи са под контрол. В това безкрайно време денонощията се превръщат във вечери, но никога не стават сутрини. За паметника на маршал Конев в Москва скоро ще забравят. Но борбата за нещо с някого и някога непременно ще бъде продължена.