ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Гражданската война е най-страшната страница в историята на Испания. Целият свят обвинявал франкистите за масовите екзекуции. Но червеният терор на републиканците бил още по-страшен.
През първата третина на ХХ век испанското кралство се тресяло и разпадало. Страната се раздирала от всичките противоречия, които можем да си представим: национални, класови, идеологически, религиозни... Кралят Алфонс XIII вече не можел да управлява страната. През 1923 година генерал Примо де Ривера извършил преврат, чиято цел била, колкото и странно да изглежда, укрепването на кралската власт. Военните се справили зле със задачата. В страната се ширили протестни движения и на 14 април 1931 година кралят избягал във Франция. Испания станала република. По време на парламентарните избори през лятото победили умерените леви партии.
Испания започнала да се тресе още повече. Новата власт най-напред лишила от древните им привилегии армията, църквата и аристократите. Народът възприел това с ентусиазъм, започнал да дели земите на дворяните и манастирите, да пали църквите, да убива свещеници и монаси. Управляващите либерали гледали с ужас последиците от своите решения: всичко правели според социалната наука, но на практика не се получавало точно така. За пет години страната преживяла двадесет правителствени кризи, опити за десни и леви преврати.
На 16 февруари 1936 година Народният фронт, обединяващ социалисти и комунисти, спечелил парламентарните избори с незначително мнозинство. Лидерът на партията на републиканците Мануел Асаня изгонил предишния президент и седнал на мястото му. В Испания започнала аграрна реформа, която се изразила в конфискация на 150 хиляди хектара земя от земевладелците. И десните, и левите сили в страната се радикализирали стремително: първите мечтаели за фашизъм от италиански тип, образец за вторите бил сталинският социализъм. Бившият генерален секретар на испанската комунистическа партия Сантяго Карильо си спомня след много години: „У нас имаше революция. Ние ликвидирахме капиталистите, изчезнаха банкерите, поземлената аристокрация, земевладелците. Народът и работниците взеха собствеността под свой контрол“. На самите работници, наистина, положението не им изглеждало толкова розово. Те искали хляб и достоен живот. Това Народният фронт не можел да им даде. В градовете започнали стачки, безредици и политически убийства. През лятото военните решили да вземат станалата вече почти неуправляема Испания в свои ръце. На 17-18 юли бил извършен военен опит за преврат. В повечето градове той се провалил, но метежниците успели да вземат под контрол част от територията на Испания. Започнала Гражданската война.
Като всяка братоубийствена разпра, войната се отличавала с крайна жестокост. Масови разстрели и екзекуции се прилагали нашироко и от двете страни. Разпространено е мнението, че репресиите на републиканците са били само отговор на терора от страна на метежниците националисти. Но наистина ли е така? Мнозина историци смятат, че червеният терор е започнал няколко години преди Народният фронт да вземе властта в Испания. Още в началото на 30-те години се разгънали репресии срещу католическата църква.
Испанците винаги са били смятани за католици до мозъка на костите си. И свещениците се учудили много, когато видели в Конституцията от 1931 година няколко антиклерикални члена, ограничаващи силно правата на църквата и забраняващи религиозното образование. Още по-голям удар за клира станало това, че обикновените испанци, които до вчера падали с готовност на колене пред многобройните олтари, подкрепили радостно конституцията, започнали да горят църкви и да убиват свещеници. Само през 1931 година били изгорени до основи над сто църковни сгради, като пожарникарите дори отказвали да ходят да ги гасят. През следващата година от Испания били изгонени всички езуити. По време на миньорска стачка в Астурия били убити 33 свещеници, уговарящи миньорите за прекратят стачката.
Напълно естествено е, че църквата подкрепяла десните сили, които искали отмяна на антиклерикалните конституционни членове. Тази подкрепа ядосвала левите и предизвиквала още по-големи нападки срещу църквата от страниците на социалистическите и комунистическите вестници. Следвали нови покушения срещу църкви и свещеници, които полицията оставяла без внимание.
След победата на Народния фронт властите изобщо престанали да сдържат изказванията си срещу църквата. Понякога изблиците на антиклерикално възмущение придобивали трагикомичен характер. По Мадрид плъзнал слух, че монахините, които са дали обет да помагат на бедните, раздават на децата на работниците отровни бонбони. Незнайно защо всички повярвали на тази дивашка сплетня. Хората ловели монахини из улиците и ги влачели за косите по паважа. Няколко свещеници и монахини били разкъсани от разярената тълпа. Църквата се опитвала да обясни изблика на антиклерикализъм с нечисти намерения от страна на масоните и привържениците на окултизма, но сред тези, които убивали монахини, масони явно нямало. Просто бунтарският народен дух, сдържан векове наред от веригите на католицизма, се изтръгнал на воля и се обърнал преди всичко срещу тези, които го повивали с пелените на молитвите и постовете.
Още в първите дни след юлския метеж на генералите, който бил подкрепен от църквата, репресиите срещу свещениците се засилили. По този повод президентът Мануел Асаня заявил на всеослушание: „Всички манастири на Мадрид не струват колкото живота на един републиканец“. През първите две военни седмици на територията, контролирана от Народния фронт, били убити 878 свещеници. След месец и половина броят на жертвите сред клира надхвърлил три хиляди. Тези цифри използвали активно в пропагандата си метежниците франкисти, търсейки подкрепа от хората, които са останали верни на католическата църква. Националистите започнали да убиват с хиляди заподозрените в симпатии към левите, обявявайки, че това е отмъщение за загиналите свещеници. Разстрелите предизвиквали на свой ред ожесточаване на червения терор. Кървавата испанска въртележка се задвижила, набирайки бързо страшни обороти.
В СССР следели внимателно събитията на Пиренейския полуостров. Разбира се, съветското правителство подкрепяло всичките революционни начинания на Народния фронт. Един от лидерите на Фронта, председателя на правителството Ларго Кабалеро, дори бил наречен във вестник „Правда“ „испанският Ленин“. Скоро след началото на войната Съветският съюз започнал да помага на републиканците по всички възможни начини. Към Испания потеглили кораби с военна техника в трюмовете и военни специалисти в каютите. Заедно с летците и танкистите във воюващата страна пристигнали сътрудници на НКВД, възнамеряващи да споделят с испанските си колеги своя немалък опит за разправа с политическите противници. Официалната резидентура в Испания ръководел майорът от НКВД Лейб Фелдбин, който преди заминаването си за Пиренеите приел псевдонима Александр Орлов. И влязъл в историята под това име.
От септември 1936 година унищожаването на съотечественици се издигнало при републиканците на ново равнище. Както пише испанският историк Сесар Видал, пратениците на Страната на съветите се занимавали „с техническото съдействие, иначе казано – с методиката на разстрелите. Въпросът е в това, че преди в Испания никога не са унищожавали хора по такъв начин: не са приготвяли предварително огромен ров, не са поставяли арестуваните така, че като получат куршум в тила или в гърба, да паднат сами в ямата. Затова пък в Русия такъв метод, както е известно, се практикувал още от времето на Гражданската война. Е, ако става въпрос за решенията кого да разстрелят, изглежда че испанските комунисти са ги вземали самостоятелно, без съветска намеса“. Въпреки технологичните усъвършенствания по време на разстрелите се допускали и малки шеги. Карали например свещеници да изгълтат преди разстрела топчетата на броениците си.
Една от първите най-големи акции, предприети под ръководството на Орлав, е свързана с масовите разстрели край селцето Паракуельос близо до Мадрид през 1936 година. След неуспешния опит за метеж в испанската столица градските затвори били пълни с около осем хиляди затворници. По далечните подстъпи към Мадрид вече се водели боеве и ръководството на Народния фронт се страхувало, че в затворите може да избухне бунт. Килиите трябвало да се опразнят бързо. Но не да се пуснат затворниците на свобода! Опразването се провеждало в съответствие с последните постижения на науката за екзекуции. В полетата край Паракуельос изкопали предварително братски могили. Нямало никакъв съд. На затворниците казали, че са осъдени да бъдат изведени от столицата, качвали ги на камиони и ги откарвали при ямите, където ги разстрелвали. Екзекуциите започнали вечерта на 7 ноември. Кой е измислил да се отбележи по такъв начин 19-тата годишнина на Октомврийската революция, не се знае.
На 10 ноември планомерните екзекуции били прекратени – началникът на мадридските затвори, анархиста Мелчор Родригес Гарсия, поискал да се спрат разправите без съд и присъда. Репресивната машина спряла само за четири дена. След това изпратили някъде Гарсия и екзекуциите продължили. Преди тръгването си анархистът разпространил информация за разстрелите в Мадрид, за тях научили чуждестранните дипломати, които вдигнали шум. Стигнало се до това, че от Швейцария дошъл представителят на Червения кръст доктор Георг Хени, който подготвил обширен доклад за екзекуциите в Паракуельос, предназначен да бъде огласен на заседание на Обществото на народите. През декември Хени излетял заедно с доклада от Мадрид за Париж, но по пътя самолетът му бил свален. Оцелелият Хени лежал четири месеца в болница и пропуснал заседанието на Обществото на народите. Републиканските власти твърдели, че самолетът е свален злодейски от зенитните оръдия на франкистите. Но по-късно станало ясно, че атаката е осъществена от изтребител със съветски пилот. Летецът действал по заповед на Александр Орлав, който не обичал излишното внимание на международната общност към положения от него труд.
Екзекуциите в Паракуельос продължили до края на 1936 година. Точният брой на разстреляните не е известен. Според различни оценки в братските могили легнали от 3 до 12 хиляди души. Сред тях имало войници, свещеници и представители на най-различни граждански професии: адвокати, философи, издатели, лекари, учители, един футболист от „Реал Мадрид“ и един олимпийски шампион.
През 1937 година Орлов сметнал, че испанските му ученици са овладели достатъчно технологията на масовите екзекуции, и пристъпил към по-деликатни дела. Той и други сътрудници на НКВД започнали да търсят вътрешни врагове, проникнали в редиците на републиканците. Нещата на фронта не вървели добре и трябвало бързо да се намерят виновни за пораженията. Абсолютно случайно виновни се оказвали тези, на които не им харесвал много сталинският модел на социализма, активно налаган от ръководството на Народния фронт. През май 1937 година се стигнало даже до въоръжени сблъсъци между привърженици на републиканското правителство и антисталинистите в Барселона.
Франкистите настъпвали към Мадрид в четири колони, а отцепниците, които се борели срещу единственото правилно учение, комунистическата пропаганда обявила за вражеска „пета колона“, заплашваща Републиката откъм тила. За по-голяма убедителност трябвало да бъде разобличен един грандиозен анархистко-троцкистки заговор. В Испания наистина имало много анархисти, но пък троцкистите били малко. Тогава в симпатия към троцкизма били обвинени членовете на Обединената работническа марксистка парния. Техният лидер Андреу Нин бил арестуван, но въпреки страшните мъчения, отказал да признае, че има каквито и да е връзки с Троцкий. Замисленият процес се провалил. На 20 юни 1937 година група НКВД-ейци извела измъчения Нин от затвора и го разстреляла. Според някой сведения куршумът в тила му бил изстрелян от Йосиф Григулевич, помощника на Орлов.
На помощ на републиканците от всички краища на Земята идвали доброволци, носещи в себе си модерните по това време леви идеи. Те не променили положението на фронта, но затова пък тяхната кипяща среда дала на Орлов и неговите сътрудници не малко възможности за разобличаване на нови заговори. В симпатии към Троцкий бил заподозрян например бъдещият автор на антиутопията „1984“ Джордж Оруел. За щастие на световната литература той бил ранен на фронта и напуснал Испания няколко дена преди набелязания арест. Оруел и съпругата му били обвинени в троцкизъм и арестувани задочно. Ръцете на НКВД така и не ги достигнали. Не малко агенти на световния империализъм и тайни троцкисти били разкрити от Орлов и след съветските военни специалисти. По негови оперативни донесения те били отзовавани в СССР, където ги очаквал арест, а след това – лагер или разстрел.
През юли 1938 година заповед да отиде в Антверпен на борда на съветски кораб получил и Орлов. Чекистът разбрал много добре какво означава това. Той нямал намерение да си пъха покорно главата в пещта на репресиите, огъня под която се разпалил и с неговото активно участие. Като взел съпругата си, която работела в испанската резидентура, дъщеря си и 90 хиляди долара от оперативните средства на НКВД, Орлов заминал тайно на 13 юли за Франция, откъдето веднага се отправил отвъд океана. В САЩ се криел 15 години под чуждо име, а след това станал главен разобличител на сталинския режим. В своите книги и многобройни интервюта Орлав отричал яростно личното си участие в испанските репресии. Интересно е, че „Юзик“ Григулевич също станал писател. От Испания той се прехвърлил в Мексико, където се занимавал с подготовката на покушението срещу Троцкий, а след това дълги години бил резидент на съветското разузнаване в Латинска Америка. Григулевич написал много книги за испаноезичните страни, а неговата „История на инквизицията“, написана с явно познаване на занаята, била много популярна в СССР.
Въпреки масовите репресии (а може би именно заради тях) бойният дух на войниците от републиканската армия се намирал на крайно ниско равнище. Те отказвали да воюват и оставяли провинция след провинция. Знаменитите интербригади се характеризирали с изключително ниска боеспособност и в края на октомври 1938 година били разпуснати. Помощта от СССР също не можела да поправи катастрофалното положение. Към края на 1938 година правителството на Народния фронт било свалено от своите генерали, а на 1 април франкистите взели под контрола си цяла Испания. Страната започнала да пресмята загубите.
Жертви на Гражданската война в Испания станали 450 хиляди души, 320 хиляди републиканци и 130 хиляди националисти. Около 20 процента от тях загинали не на бойното поле, а в ямите за разстрел. Историците се разминават, когато определят колко са жертвите на червения терор. Посочват се цифри от 50 до 100 хиляди екзекутирани. Фактически били убити около сто хиляди души, но в хода на Гражданската война загинали едва около половината от тях. Въпросът е в това, че победителите продължавали да се разправят с победените и след своята победа. Смята се, че през първата половина на 40-години са били екзекутирани около 40 хиляди бивши републиканци.
Разстрелите още не били завършили, а диктаторът Франко се замислил за примирение на нацията. На 1 април 1959 година той открил тържествено мемориалния комплекс на жертвите от Гражданската война „Долината на падналите“, намиращ се на 58 километра от Мадрид. Според замисъла на Франко там трябвало да намерят покой убитите от двеет страни. Мемориалът се изграждал от намиращи се в затвора републиканци, на които обещали да намалят присъдите. Работата била много тежка, което изобщо не предизвиквало в душите на затворниците примирителни настроения. До смъртта на диктатора през 1975 година общественото мнение в Испания така и не стигнало до еднозначна оценка на събитията от Гражданската война и на свързаните с нея репресии. Новият демократичен ред също не повлиял на това. По въпроса кой е бил по-прав и кой по-малко виновен за масовите разстрели, испанците и до днес не са се определили, но на десетките хиляди жертви, почиващи в братските могили, им е все едно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.