НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1964 ГОДИНА – МИР – МАРТИН ЛУТЪР КИНГ

Мартин Лутър Кинг (Martin Luther King)

15 януари 1929 г. – 4 април 1968 г.

Нобелова награда за мир

(За дейността му, свързана със защитата на гражданските права.)

Американският свещеник и борец за граждански права Мартин (първоначално Майкъл) Лутър Кинг е роден в Атланта (щат Джорджия) в семейството на пастор от баптиската църква, където е най-големият син. Когато момчето е на шест години, баща му променя своето име и името на сина си на Мартин. Майката на Кинг, Алберта Уилямс, преди брака си преподава в училище. Детството на Кинг преминава по време на Голямата депресия, но той расте в благополучно семейство от средна ръка.

Когато учи в началното училище „Дейвид Т. Ховард“ и в средното училище „Букър Т. Уошингтън“, Кинг изпреварва значително връстниците си, защото се подготвя по самостоятелна програма. През 1944 г., като завършва средното училище, взема изпитите си и постъпва в колежа „Морхаус“ за цветнокожи в Атланта. Тогава става член на Националната асоциация за прогрес на цветното население (НАПЦН). През 1947 г. приема сан и става помощник на баща си в църквата. Когато завършва колежа със степента бакалавър по социология през 1948 г., Кинг постъпва в Теологичната семинария „Крозър“ в Честър (щат Пенсилвания) и през 1951 г. получава там степента бакалавър по богословие. С предоставена стипендия записва аспирантура в Бостъпнския университет, където през 1955 г. защитава дисертация на тема „Сравнителен анализ на концепцията за Бога в системите на Паул Тилих и Хенри Нелсън Уимън“, след което става доктор по философия. Дълбоко влияние по това време оказват на Кинг произведенията на Валтер Раушенбуш, свещеник и реформатор, Георг Хегел, Хенри Торо, Едгар Брайтмън, Паул Тилих и Райнхолд Нибур. „Опитите да се създаде социално евангелие – казва Кинг – са свидетелство за християнски живот“. През 1953 г. Кинг се жени за студентката Корета Скот, семейството има двама сина и две дъщери.

През 1954 г. Кинг става свещеник в баптиската църква на „Декстър авеню“ в Монтгомъри (щат Алабама) и изпълнява там задълженията си до януари 1960 г., когато отново започва да служи заедно с баща си. В Монтгомъри Кинг организира комитети за социални действия и събира средства за НАПЦН като член на местния изпълнителен комитет на асоциацията.

След инцидента с Роза Паркс (шивачката е арестувана за отказ да отстъпи място в автобуса на бял човек) през декември 1955 г. в Монтгомъри е създадена Асоциацията за усъвършенстване и Кинг става неин президент. Запазвайки съмнения по отношение на ползата от бойкота на автобусния транспорт в Монтгомъри от цветното население, Кинг се колебае дали да приеме този пост, но се съгласява, когато си спомня цитата от Торо: „Невъзможно е да се сътрудничи повече с порочната система“. Вечерта на 5 декември Кинг произнася решаващата, както по-късно си спомня, реч в своя живот. „Няма алтернатива на съпротивата“ - заявява Кинг на събралите се и изразява своята увереност, че протестът ще помогне за отказа „от търпението, което кара човека да се съгласява с нещо по-малко от свободата и справедливостта“. Под ръководството на Кинг негърската общност бойкотира транспорта в Монтгомъри в продължение на 382 дена. През ноември 1956 г. Върховният съд на САЩ обявява закона за сегрегацията в Алабама за противоконституционен. През декември черни и бели за първи път използват автобусите заедно. Кинг си спечелва обществена известност и през февруари 1957 г. портретът му се появява на обложката на списание „Таймс“.

Движението за граждански права в средата на ХХ в., към което се присъединява Кинг, води началото си още от предвоенните години. НАПЦН, Конгресът за расово равенство и работнически лидери като А. Филип Рандълф предприемат редица стъпки в полза на равноправието на негрите. Кулминация на техните достижения става през 1954 г. процесът „Браун срещу въпросите на образованието в Топеки“. Върховният съд слага край на сегрегацията в сферата на образованието, като постановява, че разделното обучение на белите и черните създава неравенство и следователно противоречи на 14-тата поправка в Конституцията на САЩ.

Уникалният принос на Кинг към въпросите, засягащи човешките права, е продиктуван от привързаността му към принципите на християнската философия. За свой пример Кинг смята дейността на Махатма Ганди, лидер на движението за пасивна съпротива, благодарение на което Индия се освобождава от британското господство. „Философията на ненасилствената съпротива на Ганди – заявява Кинг веднъж - е единственият метод, оправдаващ борбата за свобода“.

Бойкотът в Монтгомъри, по време на който домът на Кинг е взривен, а той е арестуван, го прави герой на негърската общност в САЩ. През януари 1957 г. негърските лидери от юга създават съюз на църковните организации за граждански права под названието „Конференция на християнските ръководства от юга“ (КХРЮ) и Кинг е избран за президент. По това време той е признат защитник на правата на цветното население и е написал книгата „Стъпка към свободата: историята на Монтгомъри“ („Stride Toward Freedom: The Montgomery Story“). През септември 1958 г., по време на раздаване на автографи в Харлем е ранен с нож в гърдите от психично болна жена.

Използвайки КХРЮ за база, Кинг организира редица кампании за граждански права, насочени към премахване на сегрегацията в транспорта, в театрите, в ресторантите и т. н. Той пътешества по цялата страна, четейки лекции, като 15 пъти е арестуван. През 1960 г. по покана на министър-председателя Джавахарлал Неру прекарва един месец в Индия, където задълбочава познанията си за дейността на Ганди. През март-април 1963 г. оглавява масовите демонстрации в Бирмингам (щат Алабама) срещу сегрегацията в производството и бита; един от лозунгите е за създаване на комитети на граждани от различни раси. Полицията разгонва демонстрантите (сред които има много деца!) с помощта на кучета, водни оръдия и палки.

За нарушаване на забраната за демонстрации Кинг е арестуван за 5 дена. През това време той пише „Писмо от бирмингамския затвор“ до белите религиозни дейци в града, които го упрекват за неговите „неблагоразумни и несвоевременни действия“. „Времето в действителност няма никакво значение – пише Кинг. - Прогресът на човечеството съвсем не се движи върху колелата на неизбежността. Той настъпва в резултат от непрестанните усилия на хората, творящи Божията воля, без които времето става съюзник на силите на застоя в обществото“. Въпреки периодичните изблици напрежението в Бирмингам стихва, когато белите и черните лидери достигат до съглашение за десегрегация.

През 1963 г. Кинг, заедно със своя заместник Ралф Ебернати, основателя на Конгреса за расово равенство Баярд Ръстин и други лидери организира най-голямата в историята на САЩ демонстрация за граждански права. На 28 август около 250 хиляди бели и черни се събират във Вашингтон, когато в Конгреса на САЩ се обсъжда законодателството за гражданските права. През този ден негърските лидери се съвещават с президента Джон Ф. Кенеди. По-късно от стълбите на мемолиала „Линкълн“ Кинг произнася реч, в която изразява вярата си в братството на хората; тази реч става широко известна под названието „Имам една мечта“ - тези думи звучат в текста на речта като рефрен.

Книгата на Кинг „Защо не можем да чакаме“ („Why We can't wait“) е публикувана през 1964 г. През май-юни същата година Кинг заедно с членове на КХРЮ участва в демонстрации за интеграция на жилищния фонд, организирани в Сент Огъстин (щат Флорида). След един месец президентът Линдън Б. Джонсън го кани в Белия дом, където Кинг присъства при подписването на законопроект за жилищата, който става част от закона за гражданските права от 1964 г. Законът забранява сегрегацията на обществени места и в производството, при условията на труд и заплатите.

През март 1965 г. Кинг организира марш от Селма (Алабама) до Монтгомъри под лозунга за предоставяне на избирателни права, но не участва лично в марша. След като демонстрантите са нападнати от пътната полиция, Кинг призовава за нов марш. В него участват повече от 3 хиляди души бели и черни демонстранти и повече от 25 хиляди се присъединяват към тях по пътя. Край стените на Капитолия в Монтгомъри Кинг се обръща с реч към събралите се. На 6 август президентът Джонсън подписва закон за избирателното право, Кинг е поканен във Вашингтон и присъства по време на церемонията по подписването.

Оставайки противоречива фигура, Кинг има много врагове – не само на юг, но и в другите части на страната. Най-влиятелен негов критик е, очевидно, директорът на Федералното бюро за разследване (ФБР) Едгар Хувър, който го нарича комунист, предател и дълбоко аморален човек. Когато Кинг обвинява агенти на ФБР, че не вземат мерки във връзка с жалби в Олбъни (щат Джорджия), обяснявайки това с южния им произход, Хувър не се притеснява да нарече негърския деец „най-отявления лъжец в страната“. ФБР подслушва телефоните на КХРЮ и Кинг, събира обширно досие за личния и обществения му живот. В него, между другото, намират отражение и извънбрачните връзки на Кинг по време на пътуванията му по страната.

През 1967 г. Кинг издава книгата „Къде ще отидем оттук?“ („Where do We go from here?“). През април се изказва открито срещу войната във Виетнам. Той се обръща с послание към голям антивоенен митинг във Вашингтон и става съпредседател на организацията „Свещеници и миряни, разтревожени от събитията във Виетнам“.

През последните години от живота му вниманието на Кинг е насочено не само към расизма, но и към проблемите на безработицата, глада и бедността в цяла Америка. Разширяването на кръгозора обуславя необходимостта от подкрепа на радикалните кръгове сред негърската младеж по време на безредиците в Уотс, Нюарк, Харлем и Детройт, които противоречат на принципите за ненасилие. Кинг започва да осъзнава, че расовата дискриминация е тясно свързана с проблемите на бедността. Но не успява да създаде програма по въпроса, с което се обяснява неуспехът на усилията му за подобряване на условията за живот в бедняшките квартали на Чикаго през 1966 г. Но през ноември 1967 г. Кинг обявява началото на Кампания за бедните, която трябва да завърши през април 1968 г. със събрание на бели и черни бедняци във Вашингтон.

На 28 март 1968 г. Кинг оглавява 6-хиляден протестен марш в деловата част на Мемфис (щат Тенеси), чиято цел е да подкрепи стачкуващи работници. Няколко дена по-късно, произнасяйки реч в Мемфис, Кинг казва: „Пред нас са трудни дни. Но това няма значение. Защото аз бях на върха на планината... Аз гледах напред и видях Обетованата земя. Може би няма да бъда там с вас, но искам сега да знаете – всички, целият народ ще види тази Земя“. На следващия ден Кинг е ранен от снайперист, когато стои на балкона на мемфиския хотел „Лорейн“. Умира от раната си болницата „Сийнт Джоузеф“ и е погребан в Атланта.

Дейността на Кинг проучва и продължава Центърът за ненасилствени социални промени „Мартин Лутер Кинг – младши“ в Атланта. През 1983 г. Конгресът на САЩ отклонява предложението да се отбелязва рождения ден на Кинг през третия понеделник от януари. Но на 16 януари 1986 г. е поставен бюст на Кинг в Голямата ротонда на Капитолия във Вашингтон – тъмнокож американец е удостоен с такава чест за първи път. На 20 януари 1986 г. нацията отбелязва първия Ден на Мартин Лутер Кинг.

Превод от руски: Павел Б. Николов