Лекции по руска литература – брой 18

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

8.

Символите на русия сантиментално скучен и мърляв Манилов с розовите устни (в неговата фамилия има намек за маниерност, за мъгла, а още повече за мечтателното "манить" [19]) са: мазният жабуняк в езерото сред сълзливите красоти на английската градина с нейните подрязани храсти и беседка със сини колони ("Храмът за уединено размишление"); псевдокласическите имена, които дава на децата си; книгата, постоянно лежаща в кабинета му и отворена все на четиринадесета страница (не на петнадесета, която би могла да създаде впечатление, че четенето става поне по десетичната система, и не на тринадесета - дяволската дузина, а на блудкавата розово-блондинеста четиринадесета - с такова отсъствие на индивидуалност като при самия Манилов); небрежните пропуски в мебелировката, при която креслата са обвити с коприна, но коприната не е достигнала и затова две от тях са покрити просто с груба рогозка; двата свещника - единият елегантен, от тъмен бронз, с трите гръцки грации и седефен кокетен щит, а другият просто "меден инвалид", куц, изкривен настрани и целият в лой. Но може би най изразителният символ са купчинките пепел, която Манилов изтръсква от лулата си и подрежда симетрично по перваза на прозореца; единственото артистично удоволствие, което познава.

9.

"Щастлив е писателят, който - отминал край характери дотегливи, противни, поразяващи с печалната си действителност - приближава към характери, показващи високо човешко достойнство, който от грамадния въртоп на всекидневно движещите се образи е избрал само малкото изключения, който ни веднъж не е изменял възвишения строй на лирата си, не се е спущал от своята висина, до бедните си нищожни събратя и без да се опира о земята, цял е потънал в своите откъснати далеч от нея и възвеличени образи. Двойно завиден е прекрасният му дял; той е между тях като сред родно семейство; а през това време далеко и гръмко се носи славата му. Той е подкадил с упоителен тамян хорските очи; той ги е поласкал чудесно, като е скрил печалното в живота, като им е показал прекрасното у човека. Всичко ръкопляска и се носи след него, и лети подир тържествената му колесница. Назовават го велик световен поет, който витае високо над всички други гении на света, както витае орелът над другите високо летящи, птици. Само като се спомене името му, трепет обхваща младите буйни сърца, сълзи на отзивчивост бляскат във всички очи… Няма равен нему по сила - той е бог! Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат - цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнели, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път, и който с крепката сила на неумолимото си длето е дръзнал да ги изложи релефно и ярко пред всенародните очи! Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети шестнайсетгодишна девойка със замаяна глава и с героично увлечение; той няма да се забрави в сладката омая от звуци, които сам е изтръгнал; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герои, ще му отрече и сърдещ душа, и божествен плам на таланта. Защото не признава съвременния съд, че еднакво чудни са стъклата, през които са гледат слънцата и които предават движенията на незабележимите насекоми; защото не признава съвременният съд, че трябва много душевна глъбина, за да се озари една картина, взета от презрения живот, и да се въздигне до перла на творението; защото не признава съвременният съд, че високият възторжен смях е достоен да се тури наред с високото лирично вълнение и че цяла бездна има между тях и кълченията на панаирския палячо! Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към неприятния писател; без споделяне, без отговор, без участие, като пътник без семейство ще остане той самин сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчива ще почувствува той своята самота.

И дълго още ми е отредено от някаква чудна власт да вървя ръка за ръка с моите странни герои, да обглеждам целия грамаднотечащ живот, да го обглеждам през явния за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи! И далеч е още онова време, когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова". (Превод на Димитър Подвързачов)

Веднага след този неудържим изблик на красноречие, който като светлинен блясък поразбулва замисъла на втория том на "Мъртви души", следва диаболично гротескова сцена, в която дебелият полугол Чичиков танцува жига в спалнята - не много убедително доказателство, че "възторженият смях" и "лирическите пориви" са добри спътници в книгата на Гогол. Всъщност Гогол се лъжел, че може да се смее с възторжен смях. И лирическите изблици не се вписват много стабилно в модела на книгата; те са по-скоро естествени междинни пространства, без които този модел не би бил такъв, какъвто е. Гогол се отдавал на удоволствието да го събаря бурята, която идва от някакви други краища на неговия свят (от алпийско-италианските пространства), точно както в "Ревизор" отекващият вик на невидимия кочияш ("Ей вие, крилати!") носел полъха на лятна нощ, чувството за отдалеченост и романтика, invitation en voyage [20].

Основната лирична нота в "Мъртви души" нахлува тогава, когато схващането за Русия, каквото го вижда Гогол (своеобразен пейзаж, особена атмосфера, символ, дълъг, дълъг път), се мержелее с цялата си причудлива прелест през огромното съновидение на книгата. Важно е да се отбележи, че следващият откъс е поставен между окончателното отпътуване на Чичиков или по-скоро бягството му от града (който е разбунен от слуховете за неговите сделки) и описанието на ранните му години.

"В това време бричката свърна в по-пусти улици, скоро се проточиха само едни дълги дървени огради, които предсказваха края на града (в пространството, не във времето). Ето вече калдъръмът се свърши и бариерата, и градът са назад, и нищо няма - и пак на път! И пак от двете страни на шосето се заредиха версти, станционни надзиратели, кладенци, върволици коли, сиви села със самовари, селянки и пъргав брадат стопанин, който излиза тичешком от ханчето с овес в ръка, пешак с окъсани цървули, който се тътрузи от осемстотин версти (обърнете внимание на тази постоянна игра с цифрите: не петстотин и не сто - даже числата у Гогол притежават някаква индивидуалност), градчета, набързо построени, с дървени дюкянчета, брашнени качета, опинци, краваи и други дреболии, шарени бариери, мостове в поправка (тоест вечно в ремонт, една от характеристиките на Гоголевата разпиляна, сънлива, разнебитена Русия), неизгледни нивя и от едната страна, и от другата, помешчически пътнически каруци, войник, яхнал кон, возещ зелен сандък с оловени зърна и надпис: еди-коя си артилерийска батарея; зелени, жълти и прясно изорани черни ивици земя, мяркащи се из степите, далеч подловена песен, борови върхове и мъгла, камбанен звън, който се губи някъде далеч, врани като мухи и хоризонт без край… Русийо! Русийо! Аз те виждам, виждам те от моята чудна, прекрасна далечина: бедно, разхвърляно и неприютно е в тебе; не веселят, не поразяват погледа дръзки чудеса на природата, увенчани с дръзки чудеса на изкуството, градове с високи и с много прозорци дворци, враснали в скали, картинни дървеса и бръшлян, враснал в къщята, сред бученето и вечните пръски на водопада: не ще се извие на подплес главата да погледне натрупани безкрай над нея и във висината каменни грамади (това е именно Гоголевата Русия, не Урал, не Алтай, не Кавказ); не ще блеснат през нахвърляни една върху друга тъмни арки, уплетени с лозови пръчки, бръшляни и безчет милиони диви рози, не ще блеснат през тях в далечината вечните линии на сияйни планини вили нали се в сребърни ясни небеса. Открито - пустинно и равно е всичко в тебе; като точки, като знаци (все едно на карта) стърчат незабелязано сред равнините ниските твои градове, нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа. Ала каква непостижима тайна сила ме влече към тебе? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми твоята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море до море, песен? Какво има в нея, в тая песен? Какво зове и ридае, и засяга сърцето? Какви звуци болезнено ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми? Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква недостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И ще, пълен с недоумение, аз стоя неподвижно, а главата ми вече е осенил страшен облак, натежал от бъдни дъждове, и онемяла е мисълта ми пред твоето пространство. Какво предсказва тоя необхватен простор? Тука ли, в тебе ли не ще се роди безпределната мисъл, когато ти сама си без край? Тука ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той? И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…

- Дръж, дръж, глупако! - извика Чичиков на Селифан. (с което се подчертава, че лирическият порив изобщо не е размишление на Чичиков)

- Аз ще ти кажа тебе с шашката! - крещеше един фелдегер с мустаци, дълги цял аршин, който препускаше насреща. - Не виждаш ли, дявол да те вземе, държавния екипаж!

И тройката като призрак изчезна с трясък и прах". (Превод на Димитър Подвързачов)

Отдалечеността на поета от родината се превръща в отдалеченост на бъдещето на Русия, което Гогол някак си отъждествява с бъдещето на своята творба, с втората част на "Мъртви души", книгата, която всички в Русия чакали от него, която, както той убеждавал себе си, непременно ще напише. За мене "Мъртви души" свършва със заминаването на Чичиков от град NN. Трудно ми е да кажа кое ме възхищава повече в този знаменит взрив от красноречие, с който завършва първата част - вълшебството на неговата поезия или вълшебство от съвсем друг вид, защото пред Гогол стояла двойна задача: да позволи на Чичиков да избегне справедливото наказание с помощта на бягство и в същото време да отвлече вниманието на читателя от много по-неприятния извод, че никакво наказание в пределите на човешките закони не може да настигне агента на Сатаната, бързащ за дома си в ада.

"Селифан... издума с тънко пеещо гласче: „Не бойте се!“ Конете се стреснаха и понесоха като перо лекичката бричка. Селифан само помахваше и поизвикваше: „Ех! Ех! Ех!“ и плавно подскачаше на капрата, когато тройката ту се понасяше по някое нагорнище, ту летеше стремглаво надолу от някоя стръмнина, с каквито беше осеян широкият друм, който слизаше с почти невидимата си настилка, надолу. Чичиков само се усмихваше, подскачайки леко върху кожената възглавка, защото обичаше бързото препускане. И кой ли русин не обича бързото препускане? Неговата душа ли, която се стреми да се развърти, да се разгуляе, да каже понякога: „Дявол да вземе всичко!“ - неговата ли душа няма да го обича? Може ли да не го обича тя, когато в това препускане лъха нещо възторжено-чудно? Струва ти се, че незнайна сила те е понесла на крилото си, ти сам летиш и всичко лети: летят верстите, летят насреща търговци, седнали върху предниците на своите талиги, лети от двете страни гората с тъмни редици ели и борове с брадвен кънтеж и с гарванов грак; лети незнайно къде в губещата се далечина целият път; и нещо страшно има в това бързо летене, при което не успява да се очертае изчезващият предмет, а само небето над главата и леките облаци, и прозирващият между тях месец изглеждат еднички неподвижни. Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеше да се родиш ти - в оная земя, която не обича да се шегува, а гладка-равна се е ширнала наполовин свят, и върви, та брой верстите, докато ти се замрежат очите. И не си негли някоя сложна пътна машина, не си с железен винт забурмена, а на бърза ръка, живо, само с брадва и длето те е измайсторил и сглобил пъргав някой ярославски мужик. Не е с немски ботфорти коларят: само брада и ръкавици и седи дявол го знае на що; а като се привдигне, па като замахне, па като викне песен - конете вихром полетят, спиците на колелата се слеят в един гладък кръг, само пътят потрепери, па ахне от уплаха спрелият се пешак - и ето тя хвърчи, хвърчи, хвърчи! И ето вече виждаш в далечината как нещо върти вихрушка от прах.

Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо: не е ли светкавица това, запокитена от небето? Що значи това движение, което навява ужас? И каква незнайна сила е затворена в тия незнайни за света коне? Ех, коне, коне - чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето; гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух; лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават ѝ път другите народи и държави. (Превод на Димитър Подвързачов)

Колкото и прекрасно да звучи това финално кресчендо, от стилистична гледна точка то е само речитатив на фокусник, отвличащ вниманието на зрителите, за да може някой предмет да изчезне, а предметът в дадения случай е Чичиков.

19. Манить (рус.) - примамвам. (Бел. прев.)

20. Invitation en voyage (фр.) - покана за пътешествие.

(Следва)