Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 116

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114, 115.

116

В Менск дойде Евгений Евтушенко, посрещнахме го на гарата. Не зная по каква причина се случи малко недоразумение - чакахме го на един вагон, а той излезе от друг. Целта на посещението му при нас беше обединяването на писателските съюзи - руския и беларуския. У нас се отнесоха към това нееднозначно - някои бяха за, някои - против. Въпросът беше в това, че нашият СП (Съюз на писателите) никога не е бил консолидиран в политическо отношение, само си даваше вид на такъв. Включващ писатели от различни поколения, той носеше на гърба си всичките родови белези на неотдавна преживяното време - старите бяха по-консервативни, мнозина от тях фундаментално ангажирани с режима и изцяло сервилни по отношение на властта. Но постепенно в СП (Съюза на писателите) идваха млади хора, които носеха в себе си известна опозиционност към близкото минало. Имаше обаче едно положение, при което и едните, и другите се придържаха към почти еднакви убеждения - отношението към националния език. Езикът загиваше, а нали това е клонът, на който се държи цялата национална култура. Писателите не можеха да бъдат безразлични към това и много инициативи отвън разглеждаха в светлината на последствията им за езика. Руснаците в този смисъл, за съжаление, не бяха наши съмишленици.

Освен това в Русия по време на перестройката изплуваха на повърхността много неща, които не можеха да не плашат, които не бяха характерни дори за болшевишкия режим. Доскорошните апологети на интернационализма се превърнаха в яростни защитници на своята култура от другите народи, които "подяждат Русия". Демокрацията все още не можеше да се изправи на крака, докато в същото време националболшевизмът започна да се разхожда нашироко по нейните интелектуални простори. Както винаги, свободен се почувства антисемитизмът, особено на юг и на изток в Русия. Да си заедно в един съюз с руската демокрация не беше лошо, но... Къде е гаранцията за устойчивостта на тази демокрация? Можеше ли да я даде дори такъв общопризнат майстор на поезията и убеден антикомунист като Евгений Евтушенко?

Уважавах Евгений Александрович, както го уважаваха и мнозина в Беларус, възхищавах се от неговата поезия, която се беше превърнала в знакова за дисидентската съпротива срещу сталиновите и брежневите времена. Имахме няколко общи пътувания по страната и в чужбина, при които нашите отношения се превърнаха в добро приятелство. Помня как веднъж се озовахме през нощта на сватба в Ереван, където Евтушенко вдигна тост в чест на мирното съществуване между арменския и турския народ, за което едва не си изпатихме и двамата. На практика това означаваше: не влизай със свои правила в чужд манастир. Когато влязохме в хотелската му стая, продължавайки свободния разговор, посочих предупредително тавана, иначе казано - тихо. Евгений само се засмя. Защо, каза той, нека запишат всички наши думи - ще са необходими на потомците. Това беше истина. Ще мине не много време и ние ще разберем, че не само ръкописите не горят, но и казаното остава. Включително и скритото в секретните отдели на КГБ (Комитета за държавна сигурност).

Обсъждането на предложението, дадено от Евтушенко, премина в президиума на СП (Съюза на писателите) вяло, не беше взето никакво решение. Макар че повечето не се съгласиха с обединението, аз тогава бях склòнен да се обединим. Но времето показа, че мнозинството е имало право. Скоро СП на СССР (Съюзът на писателите на Съветските социалистически републики) се разпадна на няколко писателски съюза, някои от които придобиха откровено антидемократичен, проимперски характер. При подобно положение е по-добре да се запази неутралност и формална независимост.

После имаше още няколко опита за обединение с някои руски писателски групировки, но и те завършиха с нерушимост на нашата независимост. Това е този рядък случай, когато политическата индиферентност беше от полза. Наистина, като издържа на външния натиск, беларуският СП (Съюз на писателите) не съумя да се противопостави на пълзящите вътрешни разрушителни сили. Скоро той изгуби своето имущество, скромните си финансови средства и западна организационно. Но Бог не изоставя праведниците, а съдбата понякога им подава мъничко надежда.

В света отдавна съществуваше ПЕН клуб (поезия, есеистика, новелистика) - организация, която въпреки своята почти 80-годишна дейност не беше признавана от съветските писатели, защото я смятаха за буржоазна. Но времената се меняха, историята ковеше своята логика. И тази логика доведе до неочаквани резултати. Част от руските писатели се отделиха от комунопатриотичните СП (Съюзи на писателите) и създадоха руски ПЕН център. Неговият тогавашен ръководител Анатолий Рибаков ми телефонира в Менск по поръчение на международния ПЕН и ми предаде предложението за създаване на беларуски ПЕН център. Обсъдихме първоначалната квота - двадесет души от средите на литераторите, неангажирани с органите на властта и комунистическата партия. Посъветвах се с Барадулин, Разанау, Някляев и още няколко писатели. Направихме малък списък и се събрахме на първо заседание в Червената църква, одобрихме Статута на международния ПЕН и избрахме ръководство. Първи президент стана Ригор Барадулин, секретар (по-късно вицепрезидент) - Карлас Шерман. Новата писателска организация по това време нямаше нито помещение, нито пари, всичко трябваше да се придобие. Разбира се, ПЕН не се обърна към властите, а най-напред започна да печели популярност. Добрите публикации не бяха за тази цел достатъчни, спонсорите, както винаги, се грижеха повече за своите джобове, трябваше да се контактува непосредствено с колкото се може повече хора. Започнаха изяви - в столичните клубове и с ходене по периферията. Поетите рецитираха стихотворения, прозаиците водеха политикокултурни дискусии. Любопитството на националната публика беше по това време огромно. Беларус се готвеше за възраждане (което обаче бързо угасна). Ръководството на ПЕН в лицето на Карлас Шерман осъществи плодотворно сътрудничество с международни хуманитарни организации, с националните Пен центрове и с фонда на Сорос, докато не го прогониха от страната. Дейността на ПЕН се ограничаваше значително от изискването на устава за аполитичност, което членовете се научиха някак си да заобикалят. Нашата литература и политика бяха по традиция свързани със здрава пъпна връв и това не беше лошо. Друг въпрос е каква е политиката. В своята дейност ПЕН центърът се стремеше да провежда национално-демократична политика, насочена най-напред към независимостта и свободата на страната. ПЕН центърът стана съучредител на важната правозащитна организация Хелзинкски комитет, в която членовете на ПЕН заеха в началото най-важните постове. За чест на ПЕН центъра като организация трябва да се отбележи, че е като че ли единствената в страната, която за десет години не се разцепи, запази единството си, увеличи пет пъти състава си и в тежките условия на националната криза продължава да консолидира значителна част от беларуската литература.

(Следва)