Лекции по руска литература

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2.

3.

Детството му? Незабележимо с нищо. Боледувал от обичайните болести: дребна шарка, скарлатина и pueritus scribendi [4]. Слабо дете, треперещо мишле с мръсни ръце, мазни кичури и гноящо ухо. Преяждал с лепкави сладкиши. Съучениците му се гнусели да му пипат учебниците. Като завършил гимназия в Нежин, отишъл в Санкт Петербург да си търси работа. Пристигането в столицата било помрачено от силна простуда, която се усложнила от това, че носът му измръзнал и Гогол изгубил всякаква чувствителност. Триста и петдесет рубли били веднага изхарчени за нови дрехи, във всеки случай той посочва тази сума в едно от почтителните писма до майка си. Но, ако се вярва на една от легендите, с които в по-късни години Гогол обичал да украсява своето минало, първото, което направел, след като пристигнал в столицата, било да посети Пушкин, от когото се възхищавал бурно, без да познава великия поет. Великият поет още не бил станал от леглото и не приемал никого. "Боже мой! - възкликнал Гогол с благоговение и съчувствие. - Сигурно е работил цяла нощ?" - "Ами, работил - изсумтял лакеят на Пушкин, - трябва да е играл карти!"

След това последвало не много настойчиво търсене на служба, съпроводено с молби до майка му за пари. Той донесъл в Петербург няколко поеми - едната от тях, дълга и мъглява, се казвала "Ханц Кюхелгартен", в другата се описвала Италия:

Италия — роскошная страна! По ней душа и стонет и тоскует; Она вся рай, вся радости полна, И в ней любовь роскошная веснует.

Италия разкошна е страна! По нея душата стене и тъгува; тя цялата е рай, цялата е с радост пълна и любов разкошна в нея пролети.

Стиховете явно издавали перото на още "пролетящ" поет, но тук-там се срещали прекрасни редове, такива например като "и путник зреть великое творенье, сам пламенный, из снежных стран спешит" ("и пътникът гледа великото творение, сам пламенен, от страните снежни бърза") или "луна глядит на мир, задумалась и слышит, как под веслом проговорит волна" ("луната гледа света, замислила се е и слуша как под веслото ще проговори вълната"). В поемата "Ханц Кюхелгартен" се разказва за един малко байроничен немски студент; тя е пълна с причудливи образи, вдъхновени от прилежно четене на гробищарски немски повести:

Подымается протяжно В белом саване мертвец, Кости пыльные он важно Отирает, молодец!

Надига се протяжно в бял саван мъртвец, кости прашни важно той избърсва, юначага!

Тези неуместни възклицания се обясняват с това, че явно природната украинска жизнерадост на Гогол е надделяла над немската романтика. Повече за поемата не може да се каже нищо: като не се смята обаятелния покойник, тя е пълен, безнадежден провал. Написана през 1927 г., поемата е публикувана през 1829-та. Гогол, когото много съвременници обвинявали, че обича да си придава тайнственост, в този случай може да бъде оправдан - той не напразно надзъртал плашливо иззад глупаво измисления псевдоним В. Алов, очаквайки какво ще се случи. А имало гробно мълчание, след което последвала кратка, на убийствено остра критика в "Московский телеграф" ("Московски телеграф"). Гогол и верният му слуга се втурнали по книжарниците, изкупили всички екземпляри на "Ханц" и ги изгорили. И ето че литературната кариера на Гогол започнала така, както свършила след двадесет години - с аутодафе, като и в двата случая му помагал покорният и нищо неразбиращ крепостен.

Какво го възхищавало в Петербург? Многобройните табели над дюкяните. А какво още? Това, че минувачите разговорят сами със себе си и непременно жестикулират в движение. За читателите, които обичат такъв вид съпоставки, ще е интересно да забележат колко щедро е използвана темата за дюкянските табели в неговите по-късни съчинения, а мърморещите минувачи са намерили отзвук в образа на Акакий Акакиевич от "Шинел". Подобни паралели са доста повърхностни и може би неверни. Външните впечатления не създават добри писатели; добрите писатели ги измислят сами в младостта си, а след това ги използват така, че все едно наистина са съществували. Петербургските табели над дюкяните в края на 20-те години били изобразени и многократно възпроизведени от самия Гогол в негово писмо, за да покаже на майка си, а може би и на собственото си въображение, символичния образ на "столицата" в противовес на "провинциалните градове", които майка му познавала (където дюкянските табели съвсем не били по-малко изразителни: същите сини ботуши; кръстосани топове плат; златни гевреци и други още по-изискани емблеми, които са описани от Гогол в началото на "Мъртви души"). Символизмът на Гогол имал физиологичен нюанс, в дадения случай зрителен. Мърморенето на минувачите също било символ, в дадения случай слухов, с който искал да предаде болезнената самота на бедняка в благополучната тълпа. Гогол, Гогол и никой друг разговарял със себе си в движение, но този монолог повтаряли с различни гласове призрачните рожби на неговото въображение. Пречупен през възприятието на Гогол, Петербург придобил тази странност, която му приписвали почти столетие; той я изгубил, когато престанал да бъде столица на империята. Главният град на Русия бил построен от гениален деспот върху блато и върху костите на робите, гниещи в това блато; именно тук е коренът на неговата странност - и неговият изначален порок. Нева, която залива града, е вече нещо като митологично възмездие (както го е описал Пушкин); блатните духове постоянно се опитват да си върнат това, което им принадлежи; видението на тяхната схватка с медния цар побъркало първия от "малките хора" в руската литература, героя на "Медният конник". Пушкин чувствал някакъв недостатък в Петербург; забелязал бледозеления отблясък на неговото небе и тайнствената мощ на медния цар, дръпнал юздите на своя кон върху мразовития фон на пустинните проспекти и площади. Но странността на този град била истински разбрана и предадена, когато по Невския проспект минал такъв човек като Гогол. Разказът, озаглавен с името на проспекта, разкрил тази странност с такава незабравима сила, че стиховете на Блок и романът на Белий "Петербург", написани в зората на нашия век, изглежда само разкриват по-пълно града на Гогол, а не създават някакъв нов негов образ. Петербург никога не е бил истинска реалност, но нали и самият Гогол, вампирът Гогол, вентрологът Гогол, също не бил изцяло реален. Като ученик той вървял с болезнена упоритост не по тази страна на улицата, по която вървели всички; обувал дясната обувка на левия си крак; посред нощ кукуригал като петел и размествал мебелите в стаята си в безпорядък, все едно заимстван от "Алиса в Огледалния свят". Не е за чудене, че Петербург разкрил своята странност, когато по неговите улици започнал да се разхожда най-странният човек в цяла Русия, защото той е такъв, Петербург: размазано отражение в огледалото, призрачен безпорядък на вещите, използвани не по предназначение; вещи, които толкова по-неудържимо се носят назад, колкото по-бързо се движат напред; бледосиви нощи вместо полагащите се черни и черни дни - например "черния ден" на занемарения чиновник. Само тук може да се отвори вратата на градска къща и оттам просто да излезе прасе. Само тук човек сяда в каляската, но това изобщо не е тлъст, лукав, дебелогъз мъж, а вашият Нос; това е "смислова подмяна", характерна за сънищата. Осветеният прозорец на къща се оказва дупка в разрушена стена. Вашата първа и единствена любов е продажна жена, чистотата ѝ е мит и целият ваш живот е мит. "Тротоарът под него се движеше, каретите с коне, които препускаха, изглеждаха неподвижни, мостът се разтягаше и чупеше при свода си, къщата беше с покрива надолу, будката се навеждаше към него и алебардата на часовоя заедно със златните думи на табелата и нарисуваните ножици блестяха сякаш до ресниците на очите му". ("Невският проспект", превод на К. Константинов). Ето я, табелата.

Двадесетгодишният художник попаднал точно в този град, който бил необходим за развитието на неговото на нищо неприличащо дарование; безработният млад човек, треперещ в мъгливия Петербург, така отчаяно студен и влажен в сравнение с Украйна (с рога на изобилието, сипещ плодове на фона на безоблачна синева), едва ли би могъл да се чувства щастлив. И въпреки това внезапното решение, което взел в началото на юли 1829 г., така и не е обяснено от неговите биографи. Като взел парите, изпратени от майка му за съвсем други цели, той изведнъж избягал в чужбина. Аз мога само да отбележа, че след всеки неуспех в литературната му съдба (а провалът на неговата злощастна поема бил възприет толкова болезнено, колкото после критичния резонанс от неговата безсмъртна пиеса) той напускал набързо града, в който се намирал. Трескавото бягство било само първият стадий от тази тежка мания за преследване, която учените със склонност към психиатрията виждат в чудовищното му влечение към промяна на мястото. Сведенията за това първо пътешествие показват Гогол в целия му блясък - той използва своя дар - въображението, за една объркана и ненужна лъжа. За това говорят писмата до майка му, където се разказва за неговите заминавания и странствания.

4. Детска графомания.

(Следва)