Лекции по руска литература – брой 15

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Различните атрибути на персонажите им помагат да се разпространят кръгообразно до най-далечните предели на книгата. Аурата на Чичиков обхваща неговото пътническо ковчеже и кутията за емфие, " сребърната с емайл емфиена кутия", която той предлага щедро на всички; на дъното ѝ могат да се видят няколко теменужки, грижливо поставени там за допълнителен аромат(а на сутринта всяка неделя той натрива с одеколон своето субчовешко гнусно тяло, бяло и закръглено като на ларва на дървояд - също аромат, предизвикващ гадене и сладникав, от неговото контрабандно минало), защото Чичиков е фалшификат, призрак, прикрит с мнимо пикуикска закръгленост на плътта, който се опитва да заглуши зловонието на ада (то е много по-страшно от "особения въздух" на мрачния му лакей) с аромати, ласкаещи обонянието на жителите на кошмарния град NN. И пътническото ковчеже:

"Авторът е уверен, че има такива любопитни читатели, които ще пожелаят да узнаят плана и вътрешното разположение на ковчежето. Пък защо ли да не ги удовлетвори! Ето го вътрешното разположение..." (Превод на Димитър Подвързачов)

И, без да предупреди читателя, Гогол описва съвсем не вътрешността на ковчежето, а кръг от ада и модела на закръглената чичикова душа (вътрешностите на Чичиков се разкриват под ярката лампа на вивисекторската лаборатория):

"...точно в средата имаше кутия за сапун (Чичиков е сапунен мехур, пуснат от дявола), зад кутията шест-седем тесни преградки за бръсначи (закръглените бузи на Чичиков, този мним херувим, винаги били гладки като атлаз), после квадратни отделения за пясъчника и мастилница и издълбана между тях ладийка за пера, за червен восък и всичко, което е по-длъжко (принадлежностите за писане, с които ще събира мъртвите души); после различни преградки с капачета и без капачета за по-късите неща, напълнени с визитни картички, траурни, театрални и други обявления, които се слагаха там за спомен (светските похождения на Чичиков). Цялото горно чекмедже с всичките преградки се вадеше и под него се намираше пространство, заето е топчета хартийни листове (а хартията е главното средство за общуване на дявола); после идеше едно малко тайно чекмедже за пари, което се измъкваше незабелязано отстрани на ковчежето (сърцето на Чичиков). То винаги така бързо се изкарваше и вкарваше още същата минута от стопанина (систола и дистола), че не може сигурно да се каже колко пари имаше в него" (и самият автор не знае това). (Превод на Димитър Подвързачов).

Андрей Белий, проследявайки една от странните подсъзнателни пътеводни нишки, каквито могат да бъдат открити само в произведенията на истинските гении, отбелязва, че ковчежето е жената на Чичиков (всъщност импотентна, като всички субчовеци на Гогол) по същия начин, както шинелът е любовница на Акакий Акакиевич или камбанарията на Шпонка - негова тъща. Забележете, че името на единствената помешчица в книгата е Коробочка [16] (да си спомним странното възклицание на Арпагон "Ma cassette!" [17] в "Скъперникът" на Молиер), а кулминационното идване на Коробочка в града е описан така, че неволно си спомняш за разкриването на Чичиковата душа. При това, за да се разберат тези откъси, трябва да се забравят всякакви фройдистки глупости, които могат да внушат случайно споменатите от Андрей Белий съпружески връзки. Той обичал да се надсмива над надутите психоаналитици.

В началото на цитираното по-долу забележително описание (може би най-гениалното в поемата) забелязваме, че препратката към нощта създава втори план, подобен на този с любителя на ботуши:

"Но през това време, когато той (Чичиков) седеше в коравото си кресло, тревожен от разни мисли и от безсъница, усърдно гощавайки Ноздрьов (който първи смутил покоя на местните жители, като се разприказвал за странното начинание на Чичиков) и всичките му роднини ("фамилно дърво", което израства волно от една наша национална ругатня), и пред него мъждееше лоена свещица, чийто пламък отколе бе покрит с изгоряла черна шапка и всяка минута заплашваше да угасне, и от прозорците го гледаше сляпа, тъмна нощ, готова да посинее от близката зора, и далеч се надсвирваха далечни петли (забележете повтарянето на "далеч" и абсурдното "надсвирваха", защото Чичиков, когато заспива, също свири с носа си: светът веднага става странен, размит, хъркането се слива с два пъти по-далечния глас на петлите и цялото изречение се гърчи, като ражда псевдочовешко същество), и в съвсем заспалия град може би някъде се луташе само някой влагат шинел, несретник, незнайно от какъв клас и чин, който познава едничък само (уви!) твърде много отъпкан от руските босяци път (шинелът е заел мястото на човека) - в това време в другия край на града..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Ще спрем за миг, за да се полюбуваме на този минувач със синя небръсната брада и червен нос - колко не прилича той по своето жалко положение (така покриващо се с тревогата на Чичиков) на страстния мечтател, който се взира с възторг в своите ботуши, когато Чичиков заспива сладък сън. Гогол продължава:

"...в другия край на града ставаше събитие, което се готвеше да увеличи неприятното положение на нашия герой. Именно из далечните улици и улички на града трополеше един твърде странен екипаж, който докарваше недоумение относно наименованието му. Той не приличаше нито на бричка, нито на каляска, нито на файтон, а по-скоро на дебелобуза голяма диня, турена върху колела (тук се забелязва тънък паралел с описанието на кръглото ковчеже на Чичиков). Бузите на тая диня, т.е. вратичките, които носеха следи от жълта боя, се затваряха много зле поради лошото състояние на ръчките и ключалките, завързани криво-ляво с върви. Динята беше пълна с басмени възглавници във вид на кесии, валяци и просто възглавници, натъпкани с торби с хлябове, краваи, питки, юфки, колачета от варено месо. Баница с пиле и баница с риба надничаха дори отгоре. Задното място на колата бе заето от едно лице от лакейски произход, с куртка от домашна конопена материя, с небръсната брада, малко побеляла — лице, известно под името "момчето" (макар че би могъл да е на повече от петдесет). Шумът и скриптенето на железните скоби и ръждясали бурми разбудиха в другия край на града стражаря (тук по най-добрия за Гогол маниер се появява още един персонаж!), който дигна своята алебарда и викна в просъница, колкото сили имаше: „Кой там?“ Но като видя, че никой няма там, а само надалеч някъде се чуваше трополене (сънуваната диня влиза в сънувания град), улови под яката си някакъв звяр, доближи до фенера и го погуби тозчас върху нокътя си, подир което остави алебардата и пак заспа според правилата на своето рицарство. (Гогол догонва бричката, която е изпуснал, заемайки се със стражаря) Конете всеки миг падаха на предните си колене, защото не бяха подковани, и при туй, както се вижда, тихата градска улица им беше слабо позната. Колата, като направи няколко завоя от една улица в друга, най-сетне свърна в една тъмна уличка покрай малката енорийска църква „Св. Никола Недотички“ и се спря пред вратата на попадията. От бричката (типично за Гогол: сега, когато това необикновено превозно средство е дошло на място в относително осезаемия свят, то придобива напълно определен вид, макар че преди това авторът настойчиво отрича това) излезе едно момиче с кърпа на глава, с дебела блуза и заудря вратата с двата си юмрука тъй силно, сякаш беше мъж (момчето с куртка от домашна конопена материя биде сетне смъкнато за краката, защото спеше като заклано). Кучетата лавнаха и вратата, която най-сетне зина, погълна мрака и с голям труд това недодялано превозно произведение. Екипажът влезе в тесния двор, отрупан с дърва, курници и всякакви малки кочини; от екипажа излезе една госпожа: тази госпожа беше помешчицата, колежската секретарша Коробочка". (Превод на Димитър Подвързачов)

Госпожа Коробочка прилича толкова на Пепеляшка, колкото Павел Иванович Чичиков на Пикуик. Динята, от която излиза, едва ли е родственик на приказната тиква. Тя се превръща в бричка точно преди появата на помешчицата може би по тази причина, по която кукуригането на петела става свирене с нос. Възможно е да се предположи, че нейното идване Чичиков е видял на сън (когато е задрямал в коравото кресло). Но Коробочка наистина идва в града, само че външността на нейната карета е леко изкривен в съня (всички сънища на Чичиков са предизвикани от спомена за тайните чекмедженца в неговото ковчеже) и ако се оказва бричка, това е само защото и Чичиков пристига с бричка. Но като оставим настрани преобразяването, каретата е кръгла, защото пухкавият Чичиков също е заоблен като кълбо и всичките му сънища се въртят около един неподвижен център; а бричката на Коробочка е неговото закръглено пътно ковчеже. Външността и вътрешното устройство на каляската са описани със същата дяволска педантичност като вътрешността на ковчежето. Изпънатите по дължина възглавници са дългите отделения в ковчежето; всевъзможните тестени изделия съответстват на лекомислените сувенири, които Павел Иванович пази; хартията за записване на придобитите мъртви души символизира странно крепостния с куртка от домашна конопена материя, а тайното отделение на ковчежето, тоест сърцето на Чичиков, е самата Коробочка.

16. Коробочка (рус) - кутийка. (Бел. прев.)

17. Моята кутийка! (фр.)

(Следва)