Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 112

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111.

112

Според новите закони на перестройката започнаха да издигат кандидати за народни представители на СССР (Съюза на съветските социалистически републики). От Москва бяха спуснати квоти, включително и за СП на БССР (Съюза на писателите на Беларуската съветска социалистическа република). В Дома на литератора беше свикано събрание, водеше го Нил Гилевич, който беше назначен за председател на тукашната избирателна комисия. А това означаваше, че няма право да издига кандидати за народни представители. Това огорчи не само него, но и мене, защото чувствах, че ще ме предложат и не знаех как да се измъкна. Приблизително така стана, както го бях предвидил. На събранието няколко души станаха и предложиха - Бикау! Аз на свой ред си направих самоотвод. Тогава започнаха да гласуват и не приеха самоотвода. Отново не се съгласих. Отново се изказаха, уговаряха ме. Един само Дамашевич може би ме разбра и каза: "Какво сте се лепнали? Човекът не иска, не е млад вече, не е здрав..." Не го послушаха, също както и мене. С това и се разотидохме. На другия ден ми позвъни Анатол Вярцински, който по това време редактираше "ЛиМ" ("Литература и изкуство"). Той едва ли не с отчаяние каза, че е объркан. Вестникът трябва да информира за резултатите от избора, а ти не си съгласен. В протокола, който лежи пред мене, пише: да се предложи Бикау. Какво да правя?

Уважавах Вярцински, бяхме в дружески отношения, и като стиснах зъби, бях принуден да се съглася. Заради редактора, заради "ЛиМ", а не заради събранието, което насилствено ме обрече на мъки.

Предложението отиде в Москва. И понеже изборите трябваше да станат в Съюза на писателите, имаше обща съюзна квота - 10 депутати от СП (Съюза на писателите). Там трябваше отново да се избира от всички, предложени от републиките и автономните области. Мислех и се надявах, че може би там няма да мина, ще минат други. Но не стана така - избраха ме и там. И ето че Бикау, като един от десетте, стана народен представител на СССР (Съюза на съветските социалистически републики) от името на всесъюзната писателска организация. Алес Адамович също стана народен представител, но от Съюза на кинематографистите. Това, че беше избран Адамович, малко ме зарадва - все пак ще имам свой човек до мене. Не съм сам сред това номенклатурно сборище, което от Беларус наброяваше около стотина души. И малко ме утешаваше това, че съм избран от името на творческа организация. Няма да седя между т е з и, мислех си, наседях се за десет години във Върховния съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа революция). Но, за съжаление, не стана така. Избираха от различни организации и съюзи, но в залата ни сложиха по азбучен ред и териториален принцип. Адамович се озова сред депутатите от Москва, а аз - от Беларус. Мои съседи бяха председателят на Берасцейския изпълком, един майстор от маладечанския завод, председателят на колхоз Бядуля и председателя на КГБ (Комитета за държавна сигурност) Балуеу. Отзад седяха председателят на Саумина (Министерския съвет) Кебич и беларуският първи секретар Сакалоу. Хубава компания! Но най-напред трябваше да се избере Върховен съвет на СССР (Съюза на съветските социалистически републики), заради което в Менск се събраха всички депутати, заседанието се водеше от Малафееу. От масата избираха с пряко и открито гласуване. Като чух името си, веднага си направих самоотвод, който не приеха. Само генерал Чумакоу и още няколко души гласуваха срещу Бикау и аз не знаех дали това са мои приятели или врагове. Отидохме в Москва. Там в залата на президиума на ВС (Върховния съвет) свикаха съвета на старейшините, на който присъствах и аз с Адамович. Седяхме горе, на задните банки и гледахме как Горбачов и Лукянов обсъждат кандидатурите и определят ръководните органи. Изпратих на Горбачов бележка за самоотвод. Горбачов я прочете гласно и ме вдигна от мястото ми: каква е причината? Казах, че съм болен. Горбачов поклати глава: е, известен писател, а се отказва. Какво пък... Сложи моята бележка настрани, но от списъка на [президиума на] Върховния съвет ме зачеркна.

Адамович, напротив - искаше да го изберат, но напразно. Даже не го предложиха. Виждаше се, че малко преживява, защото беше човек със значителна гражданска активност. Но у нас нещата отдавна са поставени така, че който иска, не му дават, а който не иска, го заставят. Този болшевишки принцип не успя да го разруши и Горбачов. Когато започна разпределението по комисии, беше предложено да подаваме заявки - кой къде желая. Не подадох заявка, исках по войнишки до се скатая. Адамович подаде едновременно за две комисии, мислеше, че може би ще го запишат в някоя. За съжаление не го записаха в нито една, а аз, без да желая това, се озовах в комисията по отбрана и държавна сигурност. Когато след това се оплаках на Лукянов, който се занимаваше с това, от неочакваното назначение, той отговори: "Ами вие пишете за армията и за КГБ (Комитета за държавна сигурност)". Така хлътнах. Адамович тогава ми се присмя - намерил си кого да надхитриш! А аз му разказах старата приказка за одеския клошар, който се събудил сутринта на пристанището и тръгнал да търси нещо за работа. Гледа, че на мостика на океански лайнер стои красавец капитан и клошарят, като се почесал, вика: "Ей, капитане, да ти трябва помощник?" - "Не" - казва капитанът. - "А боцман?" - "Също не". - "А готвач?" - "И готвач не." - "Късмет имаш, мършо, иначе щеше да видиш една работа от мене..." Аз не съм одески клошар, но за комунистическия капитан също не мислех да работя.

Започна шеметна, безредна и в много отношения драматична дейност на заседанията на народните представители, които зачестиха в Кремъл. Депутатите бяха страшно много, от всички републики на Съветския съюз. Най-много - от републиките от Средна Азия и най-малко - от Прибалтика и Кавказ. Седяхме в залата на строго определени места, по време на почивката всички се трупаха около партийните си лидери, каквито тогава бяха първите секретари на ЦК (Централния комитет на Комунистическата партия). Те бяха нещо като режисьори, определяха кой ще се изказва, даваха политически указания. Тези, които искаха да се изкажат, пращаха бележки: искам думата в подкрепа на и т. н. На тях им даваха думата, докато другите се възмущаваха. До беларуската делегация цял хектар място заемаше делегацията от Узбекистан и аз наблюдавах нейното поведение. Там имаше няколко диригенти, включително и една жена, които ръководеха не само изказващите се, но и подаваха репликите, подвикваха, започваха да ръкопляскат. Много сплотена делегация беше. Изобщо, политическите страсти в залата бяха понякога нетърпими за несвикналия човек. Особено когато се изказваше Сахаров или Афанасев. Че даже и Собчак. Сахаров говореше за Афганистан и му изключваха микрофона, опитваха се да го изгонят с ръкопляскания от трибуната. Затова пък, когато се изказваше генерал Родионов, който осъществи известното кърваво клане в Тбилиси, го изпращаха от трибуната с бурни овации, половината зала ставаше. Тогава разбрах ясно, че явно съм попаднал не на място, че някак си трябва да бягам оттам.

Алес Адамович напротив - беше пълен с енергия и полемичен хазарт, готов беше да се изкаже по всеки повод.Често успяваше, защото седеше на първия ред, точно пред трибуната.

Един път се изказа доста рязко (и с право), предупреди Горбачов за опасността която носи неговото генералско обкръжение. Тогава си изпати от други, включително и руски комунопатриоти, негови колеги от СП (Съюза на писателите). Много печално е, че към тях (засега мълчаливо) се присъединиха някои от беларуските дейци на културата, като например Михаил Савицки и някои други. Опитах се един път да поговоря с Валентин Распутин, с когото бях в добри отношения, но бързо разбрах, че между нас зее пропаст. Тези хора не виждаха и не признаваха нищо друго освен своята любима матушка Русия. Но те бяха руснаци, а останалите?..

Пробен камък за новата политика на Горбачов стана националният проблем (Грузия, Армения, Азербайджан, Централна Азия, Прибалтика). Дори за неосведомения човек беше ясно, че тези народи се стремят към свобода и независимост, че достатъчно много са се наживели в затвора, който се наричаше СССР (Съюз на съветските социалистически републики). Имперците не разбираха това. Аз тогава контактувах с прибалтийците - естонци и литовци, които предприеха ясен курс към независимост и започнаха последователно да се стремят към нея. За целта трябваше да се признае незаконността на секретните протоколи от пакта Рибентроп-Молотов.

Но за да се направи това, първо трябваше да се намерят тези протоколи. Дипломатите и кагебистите твърдяха, че протоколите са фалшификация на Запада. С усилията на демократите беше съставена специална комисия, която беше оглавена от Ландсбергис и в която включиха и мене. Трябваше да докажем, че публикуваните на Запад копия от тези документи са истински. Това не беше лесно, защото академик Фалин убеждаваше депутатите от трибуната, че никакви протоколи няма на бял свят. Повечето му вярваха. Но повечето не предвидиха колко силна е настойчивостта на балтийците, по-специално на Ландсбергис с неговата политическа хватка на булдог. Този литовски професор по музика в продължение на няколко заседания доказа, че не Западът е фалшификатор, а МВР на СССР (Министерството на вътрешните работи на Съюза на съветските социалистически републики). Ръководството на страната продължаваше да упорства в своята измама, което след известно време доведе до кървави ексцеси във Вилнюс, Рига, че и в Закавказието. Проля се кръв, за което Горбачов беше предупреждаван строго от неукротимия Адамович, който от активен негов последовател най-накрая се превърна в негов противник. Както между другото и цялата междурегионална група на Афанасев и Попов.

По време на една почивка между заседанията ми се случи да се срещна и да поговоря с Андрей Сахаров. Депутатите стояха на опашка пред бюфета, когато на вратата се появи Сахаров. Той явно беше объркан, като видя опашката, и спря, без да знае къде да застане. Повечето от редицата се отнасяха към него враждебно, съвсем неотдавна се бяха опитали да го прогонят от трибуната. Тогава аз излязох от опашката и му предложих моето място. Сахаров благодари, но не се нареди. Стаяхме двамата отделно от другите и разговаряхме. Андрей Дмитриевич каза, че е чел моите книги, самият той не е участвал във войната, но вярва на безпогрешната реакция на съпругата си Елена Бонер, която е фронтовачка и дори е била ранена. А що се отнася до моралната стойност на книгите, тя е безспорна. Аз на свой ред разказах на академика как искаха срещу него и Солженицин подписи от писателите, подкрепих неговата борба и днешното му изказване за Афганистан, където съветски летци са опитали да бомбардират своите, за да не попаднат в плен. Това предизвика буря от протести в залата, един ветеран инвалид се изказа с гневен отговор в смисъл, че факт за това няма, защото не може да се случи никога.

Това беше моят първи и последен разговор с този човек. През нощта Сахаров почина в своето жилище, а след два дена депутатите отидоха с автобуси на погребението му. Попаднах в автобуса, където след мене седна група генерали и с тях маршал Ахрамеев. Въпреки печалния повод генералите се държаха доста оживено, маршалът се шегуваше. Трудно беше тогава да си представи човек, че ще мине малко време и същият Ахрамеев ще се обеси в кабинета си. Ето такива два смъртни случая. Приравняват ли те покойниците? В заседателната зала сред беларуската делегация назря конфликт, в който се включих и аз. Трябваше да се доизберат депутати във Върховния съвет. Демократично настроената част от народните представители се приготви да предложи свои хора - Шушкевич и Дабраволски. Но с работата се зае Сакалоу, който проведе гласуването по "опростена" схема - в залата, всеки от своето място. Да брои гласовете възложи на кагебиста Балуев, който седеше срещу мене. Веднага вдигнах ръка срещу всички други кандидати, но, разбира се, загубих, избраха комунисти. Тогава не се сдържах и може би прекомерно рязко, че и неуважително навиках Сакалоу. Ленинградският следовател Иванов, който седеше наблизо и наблюдаваше тази сцена, ми каза: "Смело го давате". Може да беше смело, но глупаво и безполезно, защото не постигнах с това нищо. А най-вече навредих на себе си - после гълтах хапчета.

На заседанията на комисията, в която ме включиха, не ходех. Изпращаха призовки, които разнасяше специален куриер - чукаше през нощта в четири часа, караше ме да се подпиша, след което хвърлях хартийката в кошчето за боклук. Но веднъж ме повикаха на поредното събиране в края на дневното депутатско заседание. Комисията заседаваше в разкошна зала на стария Кремълски дворец. Отидох със закъснение, но по-добре изобщо да не бях ходил. Това беше ужас, какъвто не се случваше дори в голямата зала, където заседаваха всички депутати. Течеше някакво обсъждане, ръководител беше председателят на комисията, цивилен, но - както беше отбелязано в документите, с чин генерал-полковник. Останалите също бяха генерали - от въоръжените сили и КГБ (Комитета за държавна сигурност), цековци и републикански лидери. Страстите бяха нажежени, лицата на всички горяха. Поредният изказващ се доказваше, че политиката на Горбачов е предателска, че той не дава възможност да се достроят "авионосните крайцери, крайно необходими на армията и флота". Други го подкрепяха с реплики от място. После се изказваха и те - всички срещу предателската политика на Горбачов, който "продаде Русия и закопава партията". След това започнаха да обсъждат "гнусната клевета" на журналиста Коротич, който в своето списание "Огонёк" е написал, че уж в Съветската армия се среща "измисления от него тормоз от страна на старите войници". Един възрастен полковник едва не заплака от тази обида, защото нашата "работническо-селска армия, победила най-злия враг - немския фашизъм..." и т. н. Останалите го подкрепиха дружно. Прозвуча предложение да се извика на едно заседание редактора Коротич и "да се разкритикува, за да разбере как се клевети доблестната работническо-селска..." По-нататък не издържах и излязох.

Повече не се появих в тази комисия. Не исках да имам нищо общо с престъпната политика на очевидния реванш, който дълго преди известния опит за преврат назряваше и се подготвяше от тези, които се оказаха пред реалната заплаха да изгубят дългогодишната си власт. Разбирах Адамович, който заедно с другите интелигенти осъждаше Горбачов, но не можеше и да не му съчувства. Горбачов се озова в зверилник, който без да иска или нарочно разръчка и може би вече не знаеше как да се справи с него.

(Следва)