Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 115

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114.

115

Разговарях с някои писатели, повечето мои приятели, за да ги привлека в БНФ (Беларуския народен фронт). Но това не даваше особени резултати - писателите имаха друго мнение за Пазняк. И изобщо възнамеряваха да се държат далече от политиката. Само Ригор Барадулин и Артур Волски работеха доброволно и редовно в сойма. Гилевич се отдели в създаденото от него ТБМ (Дружество за беларуски език), Бураукин беше скоро свален от телевизията (когато допусна в пряк ефир Пазняк) и го изпратиха посланик в Америка. За мене това беше чувствителна загуба за дълги три години. Обичах Генадз за неговата дружеска чувствителност, за неравнодушното му отношение към болните обществени проблеми. Той се отнасяше все така добре с мене, понякога телефонираше от Ню Йорк, пращаше лекарства, канеше ме да отида за среща с диаспората. Но аз не се реших - започна да се влошава здравето ми, веднъж "бърза помощ" ме откара в реанимацията.

Тогава успях да отида още един път във Вушачи - аз, Барадулин и нашият трети вушачки земляк Сяргей Законникау, който е роден в Глибачки. Той ни закара в това крайезерно село, където ни запозна със своите родители, някогашни селски учители. Сярожа беше добър син, трепетен и искрен, имаше известни успехи в службата и литературата, но родителите му не бързаха да отидат при сина си в големия град и живееха в построената със собствените им ръце къщичка на брега на езерото. Изобщо казано, нашите старци от стари времена ги привличаха езерата и когато им се отдаваше възможност да избират място за живеене, избираха го така, че да бъде близо до вода. Водата успокояваше, лекуваше душата и удължаваше живота. Това старците го знаеха добре.

Както винаги, най-важните събития научавах от "Панасоника", който обикновено включвах късно вечерта или сутринта. По това време бяха престанали да заглушават, чуваше се добре, не като някога. Макар че слушахме и преди, през шума и пукането на заглушителите, защото това беше единственият извор на информация от свободния свят. Така се пристрастих към "Свобода", че когато имах възможност, не пропусках нито едно от нейните предавания. И не само за политиката и текущите събития, но слушах научни и литературни предавания, исторически обзори. "Свобода" информираше и просвещаваше много хора, както впрочем и Би Би Си или "Гласът на Америка". С лекциите и предаванията на Аутарханав, на културолозите В. Вейдле, Ф. Сартори, Голдберг, А. Шлеман. Предаванията на беларуската редакция звучаха много по-тихо, но също така, със сигурност, допринесоха не малко за формирането на духовното състояние на гражданите в поробената страна.

Още в началото на перестройката ми хареса книгата на беларуския журналист Аляксандар Лукашук, към която написах малък предговор. Оттогава станахме с автора добри приятели, като приятелството ни придоби характер на постоянно сътрудничество, когато след време Аляксандар Лукашук оглави беларуската редакция на "Радио Свобода". Той, както и моят колега от БНФ Сяргей Навумчик, имаха особен принос в моята съдба, когато се озовах в чужбина и се преместих в Прага. Но това беше много по-късно. А тогава от предаванията на "Свобода" чух нещо невероятно - внезапно по време на отпуск се е разболял Горбачов, а в Москва се е случило нещо, което много прилича на преврат. Телевизията прекъсна програмата си, предаваше класически балет, а след това на екрана се появи някаква малко известна личност, която съобщи за създаването на ГКЧП (Държавния комитет за извънредното положение). Това беше непонятно, предизвикваше неспокойствие и тревога. Какво става? Следващите дни, изпълнени с политически драматизъм, показаха, че става нещо лошо, че комунистите са решили да отстранят Горбачов, да сменят неговия курс. Но с какъв? Бързо се разбра, че с предишния, обичайния и изпробвания, добре известен на света, като се започне от октомври седемнадесета година. Оттогава този курс изобщо не се е променял, придобил беше като че ли устойчиви видови черти. И първи, който се опита да го смени, беше Горбачов. Но явно и неговият опит беше осъден да остане без резултат...

Ако се съди по всичко, перестройката се беше провалила и с нея - отчаяният и неумел опит да се реформира неговата партия. Но ако генсекът на партията не успя да осъществи реформите, кой тогава може да успее? Както показа животът, тази партия изобщо не можеше да се реформира. Тя или може да съществува в по-раншното си, създадено от Ленин състояние, или да изчезне. Съжалявах много, че по това време в Менск го нямаше Алес Адамович, който стана много необходим. И не само на мене. При поредната среща Зянон се изказа за последните събития малко по-различно, отколкото ги усещах аз. Той каза, че това е добре. Това само ще ускори тяхната агония. Смъртта ще дойде отвътре. Само не трябва да чакаме, а да вземем от огъня това, което ни принадлежи - нашата свобода. Защото тяхната свобода вече няма да я спаси никой. Това бяха разумни думи, но как да се постигне тяхното осъществяване?

Беларуското ръководство (председателят на Върховния съвет А. Дземянцей) подкрепяше, разбира се, ГКПЧ (Държавния комитет за извънредното положение). За комунистическата номенклатура в случая нямаше проблеми, тя винаги е настроена към властта и веднага се извръща от нея, когато тя престава да бъде власт. Горбачов явно губеше властовите функции и беларуските ръководители бързаха да се отрекат от него, за да се прилепят към другите. По това време - към организатора на преврата Крючков и неговото всемогъщо ведомство.

А в Масква, между другото, на авансцената на политическата борба излезе Б. Елцин, когото бяха избрали за председател на ВС (Върховния съвет) на Русия. Познавах малко този ръководител, макар че на заседанията и по телевизията се появяваше доста често. Визуално беше внушителна фигура, стандартен партиен лидер с красив побелял перчем и незлоблив уверен поглед. Но неговата предишна партийна дейност се отличаваше малко от дейността на себеподобните му - все същия номенклатурен кадър от областен мащаб. Едва ли можеше да тръгне сериозно срещу партията, в която беше направил значителна кариера. Но следващите събития показаха, че подобни мисли са частично неверни, събитията в Москва, както се полага на историята, се развиваха непредсказуемо. Елцин се изправи срещу партията, но спря на половината път, ако се съди по всичко - уплаши се. За себе си, за семейството си или за партията - сега вече няма значение. Както често се случва в политическата история, палиативите погубиха големите възможности. А що се отнася до Русия, там всичко се омеси: комунизъм с капитализъм, свобода с робство, демокрация с тирания. Както биха казали сега - политиката на Елцин прояви пълния си непрофесионализъм.

Алес Адамович, който в последно време се отдръпна от Горбачов, каза, че трябва да бъде подкрепен Елцин. Че той ще поведе страната по-нататък от Горбачов. По-нататък, но къде? Много беше възможно, между другото, това положение, в което се озова СССР (Съюзът на съветските социалистически републики), да няма алтернатива, улицата излезе така задънена, че всички начини за измъкване от нея се оказаха невъзможни. Освен връщането назад. Но историята, за съжаление или за щастие, няма заден ход.

Това обаче е в Русия. А у нас?

У нас бушуваше пагубното влияние на комунистите, седяха на своите места Дземянцей, партийният ръководител Сакалоу и неговият двойник Малафееу. Отдолу ги подкрепяха нетърпеливо младите - още по-агресивни и цинични. На кого да се надяваш? Медиите продължаваха да ме безпокоят, от Москва и тукашните, все едно не знаеха към кого повече да се обърнат. Тук-там се появиха неясни намеци за мене като възможен лидер на нацията - това трябваше да престане. Написах статия в "Народен вестник", в която ясно и недвусмислено посочих, че Беларус има истински лидер. С това определих също така моето отношение към Пазняк и спрях определени препратки към Бикау. Аз не съм лидер и не съм "съвестта на нацията", а обикновен, облъскан от живота беларус, който има само една цел - да остане честен. Искаше ми се още така да доживея до свободата, но това явно беше напразен стремеж. Моето поколение, както и мнозина от предишното, няма да види свободата. Може би следващото...

По време на следващите събития се редуваха бурно надежди и съмнения. Имаше моменти, когато ни се струваше, че нашата дългоочаквана истина е вече близо, необходими са още едно-две усилия и ще имаме това, за което беларусите са мечтали дълги столетия. Но на сутринта се оказваше, че всичко се е променило за една нощ и нашата надежда е отложена за следващия ден. Всичко трябваше да се започва отначало. Но кой е виновен? Едни казваха - Москва, тя не дава да си поемат дъх зависимите народи, обзета от имперска идея, и никога няма да се съгласи с независимостта на Беларус. Други мислеха, че всичко е в отношението на Запада към нас. На Запада са по-скъпи отношенията с имперска Москва, отколкото с несигурната Беларус. И при това почти всички твърдяха, че за нашата беда най-много сме виновни самите ние, защото още не сме осъзнали божествената ценност на свободата и независимостта.

Може би най-лошото беше това, че всичките тези съображения бяха верни.

Национализмът, това обществено-политическо явление, стана много разнообразен в наше време, до известна степен презиран и отхвърлян от общественото съзнание. Причина за това е безусловно практиката, осъществяването му в живота, през което е преминало западното общество и е излязло на друг бряг. Националистическата идея се оказа дискредитирана от немския нацизъм, от италианския фашизъм и от много други най-дребни радикални движения. А между другото почти всички държавнически постижения в близкото минало на Европа (и не само на Европа) се дължат именно на национализма на нейните велики и малки страни. Национализмът е създал необходимата форма на обществена организация - държава, която съществува "не за да превърне земния живот в рай, а за да не му позволи да се превърне като последно в ад", както пише Н. Бердяев. В основата на национализма стои вроденият егоизъм, черта, характерна за всяко живо същество. Горко на този организъм, в който тази черта е проявена недостатъчно, както е зле и когато тази черта се проявява прекомерно. Национализмът, насочен към вътрешна употреба от обществото, отдавна е наречен патриотизъм, а насочен към външния свят е шовинизъм или империализъм. Знаменитият философ Ричард Пайпс дели съвременния национализъм на два негови варианта: ексклузивен (агресивен) и инклузивен (умерен); руския той отнася към първия вариант, а беларуския просто не забелязва. Може би характерът на всеки национализъм се определя от менталността на нацията, от нейните политически стремежи в даден исторически момент. Руският национализъм е намерил своето най-пълно въплъщение в болшевишкия империализъм, немския - в агресивния нацизъм. Но каква представлява беларуският национализъм? Общоприетото определение за национализма се съгласува зле с това беларуско явление, което е различно, с друго национално-политическо съдържание. Днес то се проявява слабо и според мене недостатъчно по отношение на вътрешния обществен егоизъм, необходим за елементарното самоопределение на нацията. Може да се говори само за национални кълнове, закъснели и слаборезултатни, които не само не заплашват другите народи и националности, но и не задоволяват националните потребности на самите беларуси.

В края на ХХ век характерът на национализма в Европа се промени много, необходимостта от него за цивилизованите страни отпадна. Но за тези, които по различни причини не постигнаха успех, той продължава да бъде злободневен. Именно национализмът според Франсис Фукояма е помогнал най-много за освобождението на народите от комунистическата диктатура. Не либерализмът, не демокрацията, а точно национализмът на поробените от комунизма народи. Там, където този процес беше завършен, се появи възможност за преход към демократичен либерализъм, а където не завърши, където беше спрян от реакционните сили, там национализмът е все така актуален. Защото само национализмът с най-голяма резултатност може да обединява силите на обществото по време на демократичното му развитие. В същото време той може мирно и хармонично да се съвместява с либерализма, твърди Фукуяма - "съвременният адвокат на национализма", но и убеден привърженик на либерализма.

Някога Алес Адамович каза, че при надмощието на дегенериралата власт и ограничените природни ресурси на Беларус е необходима доста значителна (велика!) идея, която да въведе страната в състава на съвременните държави. Това е истина. Националната идея е важен фактор за прогреса, дори и за физическото съществуване във света. Русия достигна например до своя упадък, защото изживя имперската си идея и сега стои пред проблема да намери нова. Но що се отнася до Беларус, тя има важна и много актуална идея, идеята за свобода и независимост. Идеята е класическа, към осъществяването на която отдавна са се стремели много страни по света и са изградили върху нея своята национална съдба. А беларусите все още дискутират струва ли си да се стремят към това? Враговете на всичко беларуско, разбира се, твърдят: не си струва, има по-добра идея - за робство и зависимост, но тя дава хляб. (И бензин, и газ и промишлени стоки.) Почти като в Библията: покорете ни, но ни нахранете. Или още твърдят, че Беларус не може да съществува независимо в изцяло зависимия хищническия свят, където всичко се решава със сила. Но други, много по-малки от Беларус европейски страни съществуват и живеят добре. Никой не поробва днес малката Швейцария, Австрия, Унгария, Дания и дори Люксембург и Андора, чиято икономическа зависимост от свободния свят им е само от полза. Няма съмнение, че от времето на средновековието в света са се променили много неща и дават възможност на народите да живеят и дори да се развиват.

Народи, които в началото на третото хилядолетие от раждането на Христос не са усвоили тази истина, рискуват да не я усвоят никога. И завинаги да останат роби - най-напред на собственото си невежество и мързел.

(Следва)