Лекции по руска литература – брой 7

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

Пиесата започва с ослепителен блясък на мълния и завършва с гръмотевица. Всъщност цялата тя се събира в един напрегнат миг между блясъка и гръмотевицата. В нея няма така наречената експозиция. Мълнията не губи време да обяснява метеорологичните условия. Целият свят е трепетен син блясък и ние сред него. Единствената театрална традиция, към която се придържа Гогол, са монолозите, но нали и хората разговарят сами със себе си по време на тревожно затишие преди буря, очаквайки първата гръмотевица. Действащите лица са хора от този кошмар, когато ви се струва, че вече сте се събудили, макар че в действителност се потапяте в най-бездънната (заради своята мнима реалност) дълбина на съня. Гогол има особен маниер да кара "второстепенните" персонажи да изскачат при всеки обрат на пиесата (романа или разказа), за да блеснат за миг със своето жизнеподобие (като полковникът от П*** пехотен полк в съня на Шпонка или редица създания от "Мъртви души"). В "Ревизор" този маниер се разкрива от самото начало, когато градският началник Сквозник-Дмухановский чете странно писмо на своите подчинени - училищният инспектор Хлопов, съдията Ляпкин-Тяпкин и попечителят на богоугодните заведения Земляника (презряла, кафява ягода [8], развалена от жабешка устна). Обърнете внимание що за фамилии са това, колко не приличат, да речем, на лъскавите псевдоними Вронский, Облонский, Болконский и т. н. у Толстой. (Фамилиите, които Гогол изнамира, са всъщност прякори, които ние заварваме в същия този миг, в който стават фамилии, а всяка метаморфоза е толкова интересна за наблюдение!) Като прочита важната част от писмото за предстоящото идване на ревизор от Петербург, градският началник продължава да чете по-нататък и от неговото бърборене се ражда върволица от поразителни второстепенни същества, които направо се стремят да се промъкнат в първата редица: "...сестра ми Ана Кириловна дойде при нас с мъжа си; Иван Кирилович (ако се съди по фамилията, брат) е надебелял много и все свири на цигулка..."

Прелестта е в това, че тези второстепенни персонажи по-късно така и не се появяват на сцената. Всички знаем отдавна какво означава уж незначещото споменяване в началото на първо действие за някаква леля или за непознат, срещнат във влака. Знаем, че "случайно" споменатите лица - непознат с австралийски акцент или чичо със забавен навик - по никакъв начин не биха били въведени в пиесата, ако една минута след това не се появят на сцената. Защото "случайното споменаване" е обикновен признак, масонски знак на ежедневната литература, показващ, че именно този персонаж ще се окаже главно действащо лице в произведението. На всички ни е известен отдавна този банален похват, тази конфузна уловка, разхождаща в първите действия у Скриб, а и днес на Бродуей. Един знаменит драматург е казал някога (явно отговаряйки на някой натрапник, искащ да узнае тайните на майсторството му), че ако в първото действие на стената виси ловджийска пушка, в последното тя трябва непременно да гръмне. Но пушките на Гогол висят във въздуха и не стрелят; трябва да кажем, че обаянието на неговите намеци се състои в това, че те изобщо не се материализират.

Като дава разпореждания на подчинените си да се подготвят за посрещането на ревизора и да приведат всичко в най-добър вид, градският началник споменава един съдебен заседател: "...той, разбира се, е подкован човек, но от него се носи такъв дъх, все едно току-що е излязъл от винен завод... Исках отдавна да ви кажа това (като на съдия), но бях не помня с какво зает. Срещу това има средства, ако е истина, както казва, че е такъв природният му дъх: може да се посъветва да яде лук или чесън, или нещо друго. В този случай може да помогне с разни медикаменти Христиан Иванович".

На което съдията отговаря:

"Не, това вече е невъзможно да се премахне: той казва, че като дете бавачката му го изтървала на земята и оттогава има лек дъх на водка".

"Ами аз само така ви го подхвърлих" - казва градският началник. И се обръща към друг чиновник.

Ние никога повече няма да чуем за този злощастен заседател, но ето че той е пред нас като жив, причудливо вонящо същество от тези "нещастни хора", към които изпитва такава жажда Гогол. Други второстепенни персонажи дори не успяват да изпъкнат с пълния си облик - толкова бързат да скочат в пиесата между две фрази. Градският началник насочва вниманието на училищния инспектор към учителите:

"Един от тях например, ето този, който е с дебелото лице... не му помня фамилията, никак не може да мине без това, когато застане на катедрата, да не направи гримаса, ето така (прави гримаса) и след това започва с ръка изпод връзката да си глади брадата. Разбира се, ако направи такава муцуна на някой ученик, това още не е нищо: може би така трябва при тях, за това не мога да съдя; но вие преценете сам, ако направи това на посетителя - това може да бъде много лошо: господин ревизорът или някой друг може да го приеме лично. От това може да последва дявол знае какво".

"Какво наистина да правя с него? (отговаря училищния инспектор) Вече няколко пъти му казах. Ето тези дни, когато влезе в час нашият предводител, той изкриви такава муцуна, каквато никога досега не съм виждал. Той я направи от добро сърце, а мене ме мъмриха: защо се внушават волнодумни мисли на юношите".

И веднага се появява още един хомункул (съвсем като малките твърди главички на шаманите, изскачащи у един изследовател на Африка в знаменития му разказ). Градският началник казва за учителя по история:

"Той е учен човек - това се вижда, сведения е насъбрал много, само че обяснява така разгорещено, че изобщо не се помни. Веднъж го слушах: докато говореше за асирийците и вавилонците - все още нищо, но като се добра до Александър Македонски, не мога да ви кажа какво му стана. Мислех, че е пожар, ей богу! Изтича от катедрата и с всички сили прас един стол в пода. То, разбира се, Александър Македонски е герой, но защо да се чупят столове? от това хазната страда".

"Да, горещи се! (потвърждава с въздишка инспекторът) Вече няколко пъти съм му посочвал това... Казва: "Както искате, но за науката няма да пожаля и живота си".

Началникът на пощата, към когото след това се обръща градският началник с молба да разпечатва и чете писмата, минаващи през неговата кантора (макар че този симпатичен господин и без това дълги години ги чете за собствено удоволствие), оживява още иден прилеп:

"Жалко е обаче, че вие не четете писма: има прекрасни места (казва началникът на пощата на градския началник) Ето преди време един поручик пише на приятеля си и е описал един бал в най-игрив... много, много добре: "Животът ми, мили приятелю, тече, казва, в емпирии: госпожици много, музиката свири, щандартът [9] подскача..." - с голямо, с голямо чувство го е описал".

На това място съдията си спомня за двама вечно каращи се съседи помешчици - Чептович и Варховинский, които са завели пожизнено дело (а през това време съдията гони зайци в земите и на двамата). И след драматичната поява на Добчинский и Бобчинский, които съобщават, че са открили ревизора, живеещ инкогнито в местния хан, Гогол пародира своя фантастичен уклончив маниер да води сюжета (с изблици на изглежда неуместни подробности): всичките приятели на Бобчинский изведнъж се появяват в речта му, когато разказва за поразителното откритие, което е направил с Добчинский. "Така аз, ако позволите да забележите, наминах съм Коробкин. А като не намерих Коробкин, свърнах към Растаковски, а като не намерих Растаковски..." (От всички хомункули само тези двамата се появяват като гости в последното действие по особена молба на постановчика.)

В хана, където Бобчинский и Добчинский са видели човека, когото са взели по грешка за ревизора, те разпитват ханджията Влас и ето че в трескавото, неравномерно бърборене на Бобчинский (той се опитва да се изкаже, преди да го прекъсне двойникът му Добчинский) получаваме най-подробни сведения за Влас (защото в Гоголевия свят, колкото повече човек бърза, толкова по-бавно се движи по пътя). "А пък Пьотр Иванович (Добчинский - бел. авт.) направи бърз знак с пръст и повика ханджията, ханджията Влас: жена преди три седмици роди и такова здраво момче, като баща си ще държи хан".

Обърнете внимание как новороденият и още безименен син на Влас успява да израсне и за една секунда да изживее целия си живот. Задъханата реч на Бобчинский сякаш създава могъща ферментация зад сцената, където съзряват въпросните хомункули. Но това не е все още всичко. Стаята, в която живее мнимият ревизор, е белязана с това, че неотдавна пътуващи офицери се сбили там при игра на карти. И тогава от въздуха се появява един от подчинените на градския началник, полицаят Прохоров. С трескава бързина градският началник пита кварталния Свистунов:

А къде са другите? Нали заповядах и Прохоров да бъде тук? Къде е Прохоров?

КВАРТАЛНИЯТ: Прохоров е в частен дом, но за работа не може да бъде използван.

ГРАДСКИЯТ НАЧАЛНИК: Как така?

КВАРТАЛНИЯТ: Ами така: докараха го сутринта мъртво пиян. Вече две гърнета вода му изляха на главата, ама и досега не е изтрезнял".

Градският началник пита малко по-късно пристава (чиято фамилия е между другото Ухолазов): Как го допуснахте това?" А той отговаря: "Един Бог го знае. Вчера извън града се сбиха - отиде там да въведе ред, а се върна пиян". След тази вакханалия от второстепенни персонажи, изплуващи в края на първото действие, във второто, където на сцената излиза Хлестаков, настъпва известно затишие. Наистина, под веселото пляскане на карти се появява някакъв пехотен капитан, удивителен майстор на щос [10] - Хлестаков си спомня как в Пенза загубил от него пари на карти; но линията на Хлестаков във второто действие е прекалено наситена и пълна със страст и не допуска нахълтване на случайни лица. Те проникват отново на сцената в третото действие: дъщерята на Земляника, както разбираме, носи синя рокля; тя се стрелва между две реплики, тази розовосиня провинциална госпожица. В най-знаменитата сцена в руския театър, когато Хлестаков, появил се в дома на градския началник, се перчи пред дамите, от монолога му направо се сипят второстепенни характери (изважда ги на бял свят и неговата природна бъбривост, и виното на градския началник), но вече от друга порода, не тази, която сме срещнали преди това. Тъканта им е по-лека, почти прозрачна, в съответствие с ефирната природа на самия Хлестаков: призраци в облик на чиновници, закачливи веселяци, довереници на изобретателния бес, говорещи с устата на Иван Александрович. Децата на Добчинский - Ваня, Лизанка - и синът на ханджията все пак съществуват някъде, а тези изобщо не съществуват. Имаме вече не сенки, а чисти фантоми. Но благодарение на набиращите висота лъжи на Хлестаков тези отвъдни същества влияят на хода на пиесата много по-силно, отколкото идиличните пируети на дребните персонажи, оформящи фона на първото действие.

"Ех, Петербург! - възкликва Хлестаков, - какъв живот, наистина! Вие може би мислите, че аз само си съчинявам (което е наистина така); не, началникът на отделението ми е много близък. Ще му удари ей така по рамото: "Ела, братко, на обяд!" Влизам само за две минути в департамента, само за да кажа: "Това ето така, това ето така". А там чиновникът, който пише писмата, един такъв плъх, само с перото - тр, тр.. започва да пише. Искаха даже колежки асесор да ме направят, ама, мисля си, защо. И пазачът се носи още по стълбата след мене с четката: "Позволете, Иван Александрович, аз, казва, ще ви почистя ботушите". По-късно разбираме, че пазачът се казва Михеев и пие водка.

По-нататък, по думите на Хлестаков, само като излезе нанякъде, войниците изскачат от караулката и вземат за почест, а офицерът, който му е много близък познат, казва: "Е, братко, направо те взехме за главнокомандващия".

Когато Хлестаков разказва за своите бохемски и литературни връзки, се появява едно дяволче, изпълняващо ролята на Пушкин: "С Пушкин съм голям приятел. Случва се често да му казвам: "Как е, братко Пушкин?" - "Ами така, братко - се случва да отговори, - всичко е някак си така..." Голям оригинал".

И докато Хлестаков се носи по-нататък в екстаза на измислицата, на сцената, шумейки, тълпейки се и блъскайки се помежду си, излитат цял рой важни личности: министри, графове, князе, генерали, тайни съветници, даже сянката на самия цар и "куриери, куриери, куриери... тридесет и пет хиляди само куриери", тези сперматозоиди на мозъка, след което това всичките изчезват заедно в пиянско хълцане; но не преди през една пролука в монолога на Хлестаков, сред цялото това сборище от позлатени привидения и присънили се посланици, за един опасен миг да се появи истинската фигура (истинска поне в този смисъл, в който са били истински мигновените персонажи в първото действие) на обикновената готвачка на бедния чиновник, Маврушка, която му помага да си свали вехтия шинел (същият, който Гогол ще обезсмърти след това като съществена принадлежност на чиновника изобщо).

В следващото действие, когато разтревожените градски големци се явяват един след друг да засвидетелстват на Хлестаков своята почит и от всеки от тях той взема пари назаем (а те си мислят, че му дават подкуп), разбираме как се казват децата на Земляника: Николай, Иван, Елизавета, Маря и Перепетуя - вероятно тази мила Перепетуя носи синята рокля. От трите деца на Добчинский жената на градския началник споменава две като свои кръщелници. Двете, както и по-голямото момче, приличат удивително на съдията, който наминава към госпожа Добчинская, когато нейният нещастен мъж не си е за дълго време у дома. Най-голямото се е родило още преди женитбата на Добчинский с тази шавлива дама. Добчинский казва на Хлестаков: "Осмелявам се да ви помоля относно едно много тънко обстоятелство... по-големият ми син, позволете да забележите, е роден от мене още преди брака... Тоест само така се говори, а той е роден от мене така съвършено, както и в брак, и всичко това, както следва, аз завърших след това със законни съпружески връзки. Така аз, позволете да забележите, искам сега да е съвсем, тоест, законен мой син и да се казва също като мене: Добчинский... Нямаше да ви безпокоя, но ми е жал за способностите му. Момчето е такова... големи надежди дава: наизуст разни стихове ще каже и, ако някъде му попадне ножче, веднага ще направи мънички каляски така изкусно, като фокусник".

На заден план в същото действие се появява още един персонаж: Хлестаков решава да напише за странните провинциални чиновници на своя приятел Тряпичкин, долнопробно репортерче, алчен и злъчен драскач, умеещ да осмее всички, с които иска да се разправи в своите евтини злобни статийки. За един само миг той се показва иззад рамото на Хлестаков, намига ни и се ухилва. Той е последният, който се появява на сцената, впрочем, не съвсем последният, защото в края на краищата възниква още един фантом: гигантската сянка на истинския ревиозр.

Отвъдният свят, който все едно се промъква през фона на пиесата, е истинското царство на Гогол. И е поразително, че всичките тези сестри, съпрузи и деца, странни учители, затъпели от пиене чиновници и полицаи, помешчици, съдещи се петдесет години за преместване на една ограда, романтични офицери, които лъжат на карти, въздишат чувствително за провинциалните балове и вземат едно привидение за главнокомандващ, тези преписвачи и несъществуващи куриери - всичките тези създания, чиято суетня създава самата плът на пиесата, не само че не пречат на това, което театралните постановчици наричат действие, но явно придават на пиесата извънредна сценичност.

8. Земляника (рус.) - ягода. (Бел. прев.)

9. Щандарт - бойно кавалерийско знаме, както и кавалеристът, който го носи. (Бел. прев.)

10. Щос - хазартна игра на карти. (Бел. прев.)

(Следва)