Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 117

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114, 115, 116.

117

Свободата е най-голямата морално-физическа ценност, дадена на всяко живо същество с факта на неговото раждане. Всичко живо използва тази ценност, доколкото това е възможно в сложния и оплетен свят на органичното съществуване. Освен човекът, на когото вродената свобода му е малко. За да опознае и почувства нейната необходимост в пълна степен, той е обречен да премине през хитро сплетения лабиринт на живота и току да се озове в една от неговите задънени улици. А там да се приспособи, да повехне, да изгуби вродения дар - свободата, да се адаптира към елементарната цел за биологично съществуване. Да стане част от тълпата, обществото, електората - еднакъв с всички останали. Но какво да прави личността, когато се отдели от масата на себеподобните си, когато е творец, който действа според вътрешните импулси на самоизразяването? Как да преодолее бруталната зависимост от социума, който неизменно нивелира дадения от Бога дар? Или може би не трябва да преодолява нищо, а да се пригоди, да се приспособи, за да си осигури безконфликтно съществуване? Десетки години в ушите ни звучеше робската максима: "Не може да живееш в общество и да бъдеш свободен от обществото". Наистина не може, няма да ти дадат, няма да ти позволят. Тези, от които зависи това, не се вдъхновяват от измамната идея за човешка свобода, а от реалната необходимост да се прилагат гнет и сила. И наистина, те имат немалка сила, защото винаги са в една група.

Може би, наистина, за да оцелееш, си струва да се събереш в група, както правят много същества в живата природа. Особено когато групата има идея - не е важно каква, добра или лоша. Понякога в идея се превръща инстинктът на нацията или на класата, или на някаква група и тогава светът се озовава пред имперска, пролетарска, нацистка идея, които винаги изпитват кървава жажда. Безумни, така наречените популистки идеи, също изискват много кръв и рядко се осъществяват. Дори и свещената сред тях идея за свобода. Но дали някаква друга идея е необходима на твореца, когато неговата душа е обзета вече от съвсем различна - от идеята за истина и красота? Там няма място за друго и той е индивидуалист. Всичко значително в изкуството от вечни времена се реализира на границата на индивидуализма. Опитите за организирано художествено творчество (още повече литературно) винаги са завършвали с фиаско. Творците са самостоятелни личности, те работят на парче. Творчески съюз от двама, дори всеки от тях да е гений, е невероятен. Само поотделно. Дори когато са единомишленици, едноверци, членуват в една партия. Колективният елемент в изкуството има несъмнено деструктивен характер.

Наистина, нашето време е особено - лицемерно и жестоко, а що се отнася до изкуството - разрушително по същността си, само че ние още не сме осъзнали това. Съвременната масова култура не е саморазвитие на предишната, традиционната култура, както понякога изглежда, а контракултура. Затова сега най-напред трябва да се грижим не за разцвета, а за оцеляването и запазването на най-доброто от националната и световната култура, която така брутално се руши от властите и времето. Навярно е по-добре това да се направи като цяло. Но може ли да не разбираме, че и да се руши също е по-удобно като цяло - всичко от един път. Така е по-удобно за властите, които са свикнали да господстват не само над телата, но и над душите на хората. С тази цел в близкото минало те създадоха партията, колхозите, ГУЛАГ, за да обхванат всички наведнъж. И натикаха творците в "творчески" съюзи, където ги взеха в "творчески" плен. Това правеха с помощта на самите творци, намиращи се сред най-повратливите колаборационисти. По принципа на някогашното самообслужване: сами пишете, сами и се ограничавайте.

Нашата литература като че ли се измъква бавно от интелектуалния гулаг, от който все още трябва да се измъкне нацията. Свободата на работниците и селяните изисква, както казват, много валутни инвестиции, каквито държавата няма. На литературата не са ѝ нужни прекалено много инвестиции, но на нея ѝ трябва свобода. Интелектуалната свобода обаче струва още по-скъпо от свободата да използваш земята. Впрочем, ако става дума за Беларус, резултатът е еднакъв - нито селяните имат земя, нито писателите имат свобода. Поне свобода да използват родния си език. Дори да използват малкия ер, за да не кривят езика в устата си от неестествения варварски изговор. Наистина, езикът, както казва Хенрих Бьол, е последната опора на свободата.

Навсякъде е непреодолимата сила на робството, с което нацията е свикнала, с което се е сродила, от което е рисковано да се отстъпи. Как трябва да се отнасят към това творците? Томас Венцлова например пише, че най-големият патриотизъм е в да се бориш с комплексите на нацията. Това е казано по отношение на не най-комплексираната нация, но е истина и може би се отнася за всички нации без изключение. Можем да разберем нашите колеги, руските демократи, които не отдавна преживяха същото като нас и сега са се устремили към примамливата, труднодостижима свобода. Обединени с беларусите, те възнамеряват да добавят още едно възможност по пътя към нея, водейки се все от същото логика - заедно е по-добре. Но старата чешка пословица казва: не пускай мелницата, ако нямаш сили да я спреш. Имат ли сили нашите руски колеги да се разпоредят достойно поне със своята свобода? Дали по-реален за нас и за тях не си остава рискът да загубим всичко? Къде е гаранцията, че тяхната свобода е постигната изцяло и завинаги? Много е съмнително това в страна, където не спират позорните войни, навсякъде се лее кръв, унищожава се свободата на словото, а основна държавна идея си остава все същият националимпериализъм.

У нас и нашите нещастия не са малко. Руши се икономиката, народът е доведен до нищета, насилствено се унищожава националната култура и националния език. Много е вероятно да не може да ни помогне никой - толкова дълбоко сме затънали в тресавището на лъжата и тиранията, че от нас се отвърна целият бял свят. И все пак за нас, също като при затворниците, е нежелателно да попаднем от една килия в друга, която е съвсем същата, особено когато прекъсването между разпитите се оказа толкова кратко.

Може би на всеки е съдено да измине своя път към свободата самостоятелно. И така индивидуализмът в този си облик не е най-лошият път към нея. Може да не е най-добрият, но не е и най-лошият - в основата на всяка обща свобода лижи индивидуалната свобода. Що се отнася до мене, вероятно моят логос е песимистичен, макар че душата ми жадува за оптимизъм. Както е писала някога Леся Украинка: "Без надii таки сподіваюсь" ("Без надежда се надявам").

Май, 2002 г.

Франкфурт на Майн