ДЖИН ЕПИДЕМИЯТА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През XVIII век алкохолът едва не погубила Лондон и цяла Англия. Евтиният, почни безплатен джин се леел като река и потопил градските низини. Хора тичали по улиците голи, майки умъртвявали децата си заради една пинта (около половин литър - бел. П. Н.), а равнището на убийствата било като по време на война. Това била първата в историята наркотична епидемия, само че ролята на дрога играел евтиният джин, премесен с терпентин и миши екскременти. Събитията от тези години са наречени “джин епидемия”.

До XVIII век англичаните пиели бира, живеели във ферми и не знаели скръбни дни. Но с началото на индустриализацията започнали невиждани до това време социални сътресения. Стотици хиляди селяни се стичали в Лондон за по-добър живот. Градът ги сдъвквал, изплювал ги и ги захвърлял на самото дъно. Столицата обраснала с бедняшки квартали.

След това се случило нещо много любопитно: крал на Англия станал нидерландецът Вилхелм Орански (Вилхелм III Орански - бел. П. Н.). Отношенията с Нидерландия се затоплили, британците приемали с интерес обичаите на родината на Негово величество. А отношенията с Франция се развалили, религиозните и политическите конфликти ги влошавали с всеки изминат ден. До началото на XVIII век лондончаните пиели в пъбовете бира и френско бренди (уискито още не било популярно). Но да се пие френско питие изведнъж станало непатриотично и англичаните обърнали поглед към нидерландския джин. Напитката със силен аромат на хвойна била приета бързо и станала неизменно допълнение към бирата.

А ето че в историята се намесил и британският парламент, който по това време явно не знаел половинчати мерки.

”Ще залеем с джин цялата Британия напук на французите!

- решили лордовете и го ударили на най-изкривен протекционизъм. Брендито било фактически забранено (митата нараснали така, че цената му станала златна), бирата също била притисната (много качествено зърно отива за нея), а на джина практически била дадена абсолютна свобода. Данъци - почти никакви, лицензии - никакви, контрол - никакъв. Идеята се състояла в това да се измести брендито и да се пробутат някъде запасите от гниещо нискокачествено зърно, което не ставало и за храна и на животните. Целта била постигната: брендито почти изчезнало, а зърното започнало даже да не достига. Но на каква цена!

Бедняците получили своето питие и крайните квартали на Лондон мигновено потънали в изпаренията на веселието. Викачите пред питейните дупки призовавали: “Напийте се за едно пени, напийте се до смърт - за две! Сламата е безплатна!” Сламата била нужна за тези, които се напивали и се пльосвали на земята, а те като че ли били мнозинство. Дошлите от провинцията селяни нямали нито навика да пият джин, нито някаква култура на пиене, нито социален имунитет. Достатъчно е да кажем, че джинът се поднасял не на чаши, а на пинти - навик, останал от бирата.

Истинският джин в страната на Вилхелм Орански се правел така: дестилира се ечемична каша (като при уискито), след това се добавят вода и ароматни съставки, в основата на които са плодовете на хвойната. После полученото се дестилира отново и крайният продукт е 30-градусово ароматно питие, нежно дразнещо носа даже на простуден боцман.

Лондонският джин през XVIII век се правел от всякакви боклуци, включително и от животински изпражнения, като често се разреждал с терпентин

В особено кошмарните случаи, когато се получавала някаква мътилка, която отказвали да пият даже бездомниците, добавяли лъжичка захар. Така че оттогава лондончаните запазили превзетото си отношение към захарта в джина. Той ставал сладникав, но всеки англичанин знаел: от сладкия джин трябва да се бяга като от огън.

Хората често ослепявали, умирали и редовно вършели престъпления заради джина. Платовете по това време били скъпи, така че особено отчаяните пияници залагали дрехите си, напивали се и бродели по улиците голи. Показателен е случаят, когато някоя си Джудит Дефор получила от благотворителна организация дрехи за своето малко дете, след което го удушила, продала дрехите и веднага пропила парите в кръчмата.

Правителството описва джина като “основна причина за всички пороци и разврата сред хората от низините”

В общи линии, двадесет години след началото на епидемията, през 1730 година, парламентът решил да се бори с това, което някога сам причинил. Започнали да се въвеждат акцизи, вдигнали се данъците, залавяли търговците. Но бедняшките квартали на Лондон са свят със свои правила. Осведомителите били причаквани и бити до смърт, полицаите - замеряни с камъни. Народът от низините се вдигнал на бунт за своя джин и заплашвал да превземе с щурм парламента, който му пречел да пие. Затова не е чудно, че били нужни още двадесет години, преди демонът на джина да бъде обуздан.

Но ако си мислите, че това била битка между трезвеността и пиянството, много бъркате. Това била битка между два модела на пиянство. Лошият, разреден с терпентин джин бил за британците проява на пролетарско варварство, а бирата се смятала за полезен, достоен и укрепващ морала продукт, предназначен за сдържаната средна класа.

Даже през епохата на джин епидемията никой не се борел за трезвеност. Трезвеността отвращавала джентълмените точно толкова, колкото и голите джинови алкохолици, търкалящи се върху сламата.