ДЕЛОТО НА МАЙОРА В ОСТАВКА МАРТИНОВ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 15 (27) юли 1841 година в околностите на Пятигорск е убит на дуел Лермонтов. Пред съда са изправени само половината от действащите лица в тази трагедия.

В това дело като че ли имало всичко: нарушаване на реда за разследване, криене на улики, фалшифициране, спестяване на информация за свидетелите и участниците и, разбира се, сговор. Може би именно затова в продължение на почти сто и петдесет години делото предизвиква многобройни спорове, а версиите за случилото се, сред които и заговорническо-мистични, не са малко. Главен фигурант в процеса бил майор Мартинов, дуелирайки се с когото, загинал Михаил Лермонтов.

В повечето популярни издания като причина за дуела се сочи “несериозно” скарване, което довело до несъразмерно сериозни последици. Мнозина автори отново и отново споменават, че по време на дуела Лермонтов не е стрелял, а Мартинов дръпнал хладнокръвно спусъка. Също така се подчертава, че няколко години след дуела било забранено да се говори и пише за него.

Информационен “мораториум” наистина имало, но той не попречил на десетки хора да оставят своите спомени за обстоятелствата, които довели до дуела, и за самия дуел. Ще се обърнем към тях и ние.

Действащи лица

Ще започнем с това, че Лермонтов не бил длъжен да се установи в Пятигорск през лятото на 1841 година. В спомените на писателя Пьотр Мартянов четем: “В Пятигорск дойде Михаил Юревич със своя родственик, капитана от нижнегородския драгунски полк Алексей Аркадевич Столипин, на 23 май. На другия ден те се явиха при пятигорския комендант <...>, представиха медицински свидетелства за своите болести и получиха от него разрешение да останат в Пятигорск”. Столипин бил не само роднина, но и близък приятел на Лермонтов: той бил негов секундант по време на дуела му с Барант.

Според спомените на хората, които опознали Лермонтов в Пятигорск, характерът на поета се отличавал с известна двойнственост. С близките си приятели той бил добър и внимателен, а с останалите - “високомерен”. Освен това бил “дяволит в пълния детски смисъл на думата” и съвременниците му отбелязват, че станал бързо център на вниманието за местното общество.

Николай Мартинов, майор в оставка от Гребенския казашки полк, познавал Лермонтов от много години - учили са заедно във военното училище. Същото училище, само че няколко години по-късно, завършил и корнетът Михаил Глебов, с когото, според спомените на Мартянов, Лермотов дружал искрено. Двамата също се намирали в Пятигорск.

По това време в града се озовал и княз Александр Василчиков, който дошъл в Кавказ като един от свитата на барон Ган. На Василчиков било разрешено да остане в Пятигорск за лечение. Заедно с него живеел на квартира княз Сергей Трубецкой. В началото на 1841 година той отишъл без разрешение от Кавказ, където служел, в Петербург, изпаднал в немилост, прекарал известно време под домашен арест, а след това бил изпратен отново в Кавказ, без още да се е поправил до край след раняване.

Пролог

Изследователите споменават често, че може би причина за скарването на Мартинов и Лермонтов са отношенията на поета към сестрата на Мартинов - Наталия. Уж между Мартинов и Лермонтов се случило нещо, свързано с четене на чужди писма и на дневника на Наталия, както и със загубени пари, предназначени за Мартинов. Лермонтов трябвало да му ги предаде. Тази история е доста объркана, дали е имало наистина конфликт, или не е имало, не знаем, но въпреки това много съвременници си спомнят, че Лермонтов се шегувал злорадо с Мартинов всеки път, когато му паднела такава възможност.

Декабристът Николай Лорер, който през същата 1841 година се оказал в Кавказ, пише: ”Мартинов преувеличаваше вкусовете на планинците и, разбира се, си навличаше с това насмешките на своите другари, сред които Лермонтов поради характера си беше най-неумолим от всички. Докато тези шеги бяха в границите на приличието, всичко беше добре, но капката камък пробива и когато Лермонтов си позволи неуместни шеги в обществото на дами, шегите се сториха обидни на самолюбивия Мартинов и той скромно заяви на Лермонтов, че са неуместни”.

Какво да кажем само за стихотворението, написано от Лермонтов и отнасящо се за Мартинов:

“Он прав! Наш друг Мартыш не Соломон,

Но Соломонов сын,

Не мудр, как царь Шалима, но умен,

Умней, чем жидовин.

Тот храм воздвиг, и стал известен всем

Гаремом и судом,

А этот храм, и суд, и свой гарем

Несет в себе самом”.

В осем стиха Мартинов е наречен всъщност глупак (“не е Соломон”), Лермонтов засяга еврейския му произход и го представя като човек, който не се радва на женско внимание и води самотен личен живот.

След поредната насмешка, която била отправена на вечерно събиране в дома на Верзилини, Мартинов казал на поета, че е време да престане с тези неща. Лермонтов отвърнал, че не се страхува от дуели, а Мартинов трябва да спре да сипе празни заплахи. На следващата сутрин Глебов, когото Мартинов избрал за свой секундант, предал на Лермонтов предизвикателството. То било прието.

Ремарка

По въпроса за секундантите има различни виждания. Официално, по време на съда, свидетелите дават показания, че секундантите са били двама: корнет Глебов от страна на Мартинов и княз Василчиков от страна на Лермонтов. Но в действителност и двамата били секунданти на Мартинов. От страна на Лермонтов доверени лица били Столипин и Трубецкой, чието споменаване по време на процеса можело да им навреди сериозно. Но за тях говори в записките си синът на Мартинов. През 1871 година Василчиков оставил също спомени за дуела и там има откъси за Столипин и Трубецкой. Наистина, според тези мемоари от страна на Мартинов са били Столипин и Глебов, а от страна на Лермонтов - Василчиков и Трубецкой.

Действие първо

Дуелите били по това време официално забранени, но на практика това бил разпространен начин за защита на поруганата чест. Манифестът на Николай I от 25 юни 1839 година установявал сериозни наказания за дуел: противникът, чийто изстрел довеждал до смъртен изход, подлежал на лишаване от всичкото му състояние, наказание с шпицрутен и изпращане на каторга. С други думи, дуелът се приравнявал към убийството. Секундантите отговаряли пред закона като съобщници и съучастници.

Преди дуела секундантите трябвало да съгласуват правилата на двубоя. В случая с Лермонтов и Мартинов условията били сурови: разстоянието между бариерите било десет-петнадесет крачки (данните, за които пишат очевидците, се различават). Противниците трябвало да тръгнат към бариерите от разстояние десет крачки. Всеки имал право на три изстрела, засечката се смятала за изстрел. Изстрелът трябвало да бъде даден при броенето между “две” и “три”.

Действие второ

”Дуелът беше определен за 15 юли 1841 година в шест часа и половина, в подножието на планината Машук, на половин верста от Пятигорск”. Както отбелязва в записките си синът на Николай Мартинов, силите не били равни: Лермонтов бил отличен стрелец, а Мартинов, въпреки дългата си военна служба, се справял зле с пистолета.

Противниците се приближили един към друг. Секундантите дали команда, но между “две” и “три” не последвали изстрели. По-нататък Лермонтов уж произнесъл: “Няма да стрелям в този глупак”. Според други данни някой казал: “Трябва да приключваме, и така сме целите подгизнали” (по това време завалял дъжда и се развихрила буря). Пак според наличните спомени за изстрел след “три” настоял или Столипин, или Глебов: в противен случай секундантите заплашили, че ще разделят дуелиращите се. Мартинов стрелял. Лермонтов паднал: раната в гърдите му се оказала смъртоносна.

Ремарка

От мястото на дуела Мартинов отишъл при коменданта на Пятигорск, за да заяви за случилото се. Тялото на Лермонтов било отнесено от мястото на двубоя късно вечерта, около единадесет часа. Там нямало нито лекар, нито карета. Това според някои е свидетелство, че секундантите са били сигурни: дуелът ще бъде формален и след края му всички ще отидат на събирането за именния ден на княз Владимир Голицин.

Действие трето

Както вече споменахме, било решено да се скрие участието на Столипин и Трубецкой в дуела. Така че съдебният процес се водел срещу Мартинов, Глебов и Василчиков. Те трябвало да съгласуват своите показания, за което имало прекрасна възможност: тримата можели да си пишат безпрепятствено. В крайна сметка картината се получила следната:

- Участието на Столипин и Трубецкой в дуела не се споменава. В този мълчалив заговор участват не само тримата подсъдими, но и началник-щаба на командващия войските флигел-адютантът полковник Траскин, който посъветвал двамата секунданти да мълчат за другите участници.

- Глебов настоял Мартинов да скрие условието за трите изстрела от всеки дуелиращ се. Така постфактум били смекчени условията на дуела.

- По време на следствието Мартинов избягвал отговора на въпроса дали Лермонтов е успял да стреля. Наистина, Василчиков потвърдил, че е изпразнил лично оръжието на поета: Лермонтов не е стрелял.

- Тримата дълго съгласували отговорите на въпроса за причината за дуела. В крайна сметка била формулирана версията, че предизвикателното поведение на Лермонтов е принудило Мартинов да извика поета на дуел. Василчиков и Глебов помолили Мартинов да каже също така, че секундантите са се опитвали с всички сили да примирят противниците.

Към това ще добавим, че схема на мястото на дуела в процеса на следствието не била съставена, по-късно пистолетите от дуела били сменени с други (Столипин искал да запази пистолетите, които били в ръцете на противниците, като спомен за Лермонтов), аутопсия на тялото също не била направена.

Епилог

По това как се водело следствието, можем да разберем, че и присъда с всичката ѝ строгост не била произнесена. Тримата били дадени на военен съд, което в случай на дуел носело по-мека присъда.

Окончателно решение по делата, които разглеждал военният съд, вземал императорът след предоставяне на съответните документи. Николай I ”благоволил да нареди височайшо: майор Мартинов да бъде затворен в крепостта под стража за три месеца и да бъде предаден на църковно покаяние, а титулярният съветник княз Василчиков и корнет Глебов да бъдат простени, първият заради заслугите на баща му, а вторият от уважение към получената по време на сражение тежка рана”.

Срокът за църковно покаяние бил определен за петнадесет години. Това време Мартинов трябвало да прекара в поклонничество и молитви. Но след това присъдата била смекчена и през 1846 година Мартинов бил освободен от епитимията.

P. S.

След завършването на процеса станало ясно, че забравили да вземат от подсъдимите съдебната такса в размер на 154 рубли и 72 копейки. Това по някаква причина било също доложено на царя. Николай I се разпоредил таксата да бъде платена за сметка на хазната. С което делото било приключено.