НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / ЛИТЕРАТУРА / ПАТРИК УАЙТ

Панрик Уайт (Patrick White)

28 май 1912 г. – 30 септември 1990 г.

Нобелова награда за литература

(За епическото и психологическото му повествователно изкуство, въвело нов континент в литературата)

Австрийският писател Патрик Виктор Мартиндейл Уайт е роден в Англия в семейството на Рут (Уидикъм) и Виктор Уайт, състоятелни австралийци, които по това време пътешестват из Европа. Като се връщат половин година след раждането на детето в родината си, те се заселват в Сидни, където бъдещият писател получава начално образование и където се ражда по-малката му сестра.

На тринадесет години Патрик заминава да учи в Англия, в Челтнъм, където класният му ръководител е удивен и недоволен от “странните” вкусове на момчето, което се увлича от пиесите на Ибсен и Стриндберг. Патрик успява да уговори родителите си да се върне в Австралия и до постъпването си в Кеймбриджкия университет “да поработи на земята”. В продължение на две години той работи като джакару (австрийски вариант на американски каубой - бел. П. Н.) и започва да пише. След обучението в чужбина Уайт се чувства неловко в родината си и през 1932 г. се връща в Англия, постъпва в Кралския колеж, Кеймбридж, където учи английска, немска и френска литература, а ваканциите прекарва във Франция и Германия, където усъвършенства езиковите си познания.

Първата публикация на Уайт е сборник стихотворения, които нямат точна дата, но са написани до 1930 г. След като получава степента бакалавър по изкуствата от Кеймбриджкия университет през 1935 г., Уайт заминава за Лондон, където живее със скромна издръжка от баща си. През същата година излиза книгата му със стихове “Орачът и други стихотворения” (“The Ploughman and Other Poems”). Пише също така няколко пиеси (останали ненапечатани), очерци за театрални списания и новели. Първият му роман “Щастливата долина” (“Happy Valley”), излиза в Лондон през 1939 г. и през 1940 г. в Съединените щати.

През първите месеци на Втората световна война Уайт издава втория си роман “Живите и миртвите” (“The Living and the Dead”, 1941 г.), чието действие се развива в Лондон от 10-те до 30-те години. По време на войната писателят служи в разузнаването на британските ВВС в Близкия Изток и в Гърция.

След войната Уайт пише две пиеси: “Завръщане в Абисиния” (“Return to Abyssinia”) и “Погребението на шунката” (“The Ham Funeral”). Първата пиеса, днес забравена, се играе за кратко време в Лондон, а втората е поставена едва през 1961 г. в Аделаида (Австралия). Третият роман на писателя, “Лелината история” (“The Aunt's Story”, 1948 г.), получава ласкави отзиви в Съединените щати и в Англия, но в Австралия остава почти незабелязан. В центъра на романа, първото наистина сериозно произведение на писателя, е Теодора Гудмън, която е потопена в своя вътрешен свят и в края на краищата се побърква. Австралийският критик Р. Брисендън отбелязва, че “Теодора Гудмън е първата ясновидка на Уайт... надарена с благословената и в същото време проклета способност да вижда съкровеното... притежаваща интуиция, която позволява да се прозре, че зад обичайния несъвършен свят се крие друг свят - светът на безкрайния ред и красота”.

Като се уморява от Лондон и изпитва потребност да потърси по-надеждно средство за препитание от писателския труд, Уайт се връща през 1946 г. в Австралия заедно със своя приятел, гръцкия художник Манолис Ласкарис, където през последните осемнадесет години живее почти уседнало в Касъл Хил, предградие на Сидни, като отглежда и продава цветя и плодове, а също така мляко и сметана. Провалът на романа “Лелината история” в Австралия, невъзможността да се постави “Погребението на шунката”, лишенията, които преследват писателя през първите години в Касъл Хил, предизвикват неволно у него мисълта, че “повече няма да напише нито дума”. Но през 1951 г. Уайт започва работа над романа “Човешкото дърво” (“The Tree of Man”), който е публикуван през 1955 г. в САЩ, скоро след това в Англия и му донася огромен успех. Р. Брисендън пише: “Рецензентите наричаха “Дървото” велик роман, а Уайт - велик романист.”. Критиците сравняват Уайт с Томас Харди, Л. Толстой и Д. Х. Лорънс.

“Човешкото дърво” е дълга семейна сага за мъж и жена, които изграждат ферма в австралийската пустиня, отглеждат деца, след това внуци, а в крайна сметка земята им е застроена с градски къщи. В живота на тези обикновени хора, пионери, Уайт представя значимостта, величието на човешкия живот изобщо.

Прототип в романа “Фос” (“Voss”, 1957 г.), който се смята също за една от най-добрите книги на Уайт, е Лудвиг Лейхарт, пътешественик, който изчезва безследно през 1848 г. при опит да пресече Австралия от изток на запад. Според Брисендън “Фос” “е опит да се проникне в психологията на пътешественика; освен това романът е многозначна алегория, притча, в която Уайт показва как в човешкото сърце се води борба между гордостта и смирението, вярата в себе си и вярата в бога... авторът се опитва да се добере до духовния център на австралийското общество, както неговият герой Фос се промъква към географския център на Австралийския континент”.

В романа “Препускащи в колесница” (“Riders in the Chariot”, 1961 г.) са изобразени четирима неудачници, превърнали се в парии сред благополучното общество в измислен квартал на австралийския град Сарсапарила, който срещаме и в първия сборник с избрани новели на Уайт “Изгорените” (“The Burnt Ones”, 1964 г.). В сборника му “Четири пиеси” (“Four Plays”), публикуван през 1965 г., влизат “Сезон в Сарсапарила” (“The Season at Sarsaparilla”), “Бодра душа” (“A Cheery Soul”), “Нощ в Плешивата планина” (“Night on Bald Mountain”) и пиесата от 1948 г. “Погребението на шунката”, като действието на първите две пиеси също протича в Сарсапарила, а “Нощ в Плешивата планина” е трогателна поетична драма, изобразяваща обществото на ръба на гибелта си.

Сарсапарила е място на действието и на романа “Амулетът” (“The Solid Mandala”, 1966 г.) - разказ за братята-близнаци Валдо и Артър, които са духовни антиподи. Хладнокръвният интелектуалец Валдо мрази от цялата си душа своя брат и не успява да постигне успех нито в литературата, нито в любовта. Брат му Артър е “проста душа”, мечтател и фантазьор, “не от този свят”, който пази като амулет четири стъклени топчета - символ на тайните на живота и на любовта. Върху Уайт като автор на “Амулетът”, произведение, наситено с религиозни и психологични мотиви, оказва известно влияние швейцарският психолог Карл Густав Юнг.

В романа “Вивисекторите” (“The Vivisectors”, 1970 г.) се разказва как художникът Хартл Дафилд се сдобива с мистични сили, излизащи извън пределите на всекидневния живот. В романа “Окото на бурята” (“The Eye of the Storm”, 1973 г.) героинята Елизабет Хънтър намира смисъла на съществуването си в смъртта, както се е случило с нея и по-рано, по време на тайфун край бреговете на Куинсланд. “Същността на тази книга - както отбелязва Робърт Филипе в “Общественото благо” (“Commonweal”) - е много проста. Ние всички сме самотни в хаоса на живота и само ние можем да си помогнем... Всички останали са хищници, които по-скоро пречат, отколкото помагат да се живее”.

През 1974 г. излиза сборникът с новели на Уайт “Папагалчетата” (“The Cockatoos”), а две години по-късно - романът “Препаска от листа” (“A Fringe of Leaves”), в основата на който ляга истинската история на Елайза Фрейзър, която преживява през 1836 г. корабокрушение в района на Големия бариерен риф. Според английския критик Уилям Уолш в романа е отразен “опитът на една обикновена, добра, трогателна, но не много талантлива жена да навакса на всяка цена пропуснатото, каквото и да ѝ струва това”. В “Оксфордската история на австралийската литература” (“The Oxford History of Australian Literature”) се казва, че през 70-те години Уайт е преминал към “нова фаза... белязана от иносказателен език, размазване и усложняване на картините на света”.

Произведения на Уайт от последните години са романът “Делото Туайбърн” (“The Twyborn Affair”, 1979 г.), пиесата “Големите играчки” (“Big Toys”, 1977 г.), написана по новелата му “Нощният крадец” (“The Night Prowler”), а също така и други пиеси. През 1984 г. излиза автобиографията на Уайт “Пукнатини по стъклото” (“Flaws in the Glass”), а през 1986 г. - романът “Спомени за много в едно” (“Memoirs of Many in One”), разказ за живота и любовните приключения на Алекс Ксенофон Демиржан Грей, написан във формата на откъси от дневник.

Въпреки че сборниците с новели на писателя “Изгорените” и “Папагалчетата” получават висока оценка от рецензентите, Джон Алфред Евънт пише, че “жанрът новела никога не е бил и няма да бъде жанр на Уайт”. Същото мнение споделя и Джон Вейгъл, който се изказва одобрително за чувството на Уайт към разговорния език в драматургията му, но отбелязва, че “пиесите на Уайт, за разлика от романите му, не допринасят нищо ново за литературата”.

От гледна точка на английския критик и литературен анализатор Джордж Стайнър “незначителните подробности и огромните темпорални пластове, нервността и дебелокожието, европейската дълбочина и австралийският размах са постоянните мотиви на Уайт”. “Уайт - пише Стайнър - е съвременен виртуоз на гротеската, а виртуозността често води към преднамереност”. Заедно с това почитатели на Уайт, като например Уилям Уолш, намират, че произведенията на писателя се отличават с мащабност и колоритност, че подкупват “с величието на духа, с безграничната увереност в собствените сили, с мощната си творческа енергия”.

Превод от руски: Павел Б. Николов