НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / МИР / ХЕНРИ КИСИНДЖЪР

Хенри Кисинджър (Henry Kissinger)

27 май 1923 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Ле Дък Тхо)

(За преговорите за прекратяване на огъня във Виетнам през 1973 г.)

Американският политолог и държавният деец Хенри Алфред Кисинджър (Хайнц Алфред Кисингер) е роден в баварския град Фюрт (Германия). Тай е по-големият от двамата синове на Луис Кисингер, учител в женско средно училище, и Паула (Щерн) Кисингер. Момчето израства в образовано средно еврейско семейство, детството му протича по време на възраждането на Германия сред поражението в Първата световна война. С идването на Хитлер на власт правителството разгръща широко по мащаб преследване на евреите и Луис Кисингер губи работата си. Хайнц е изключен от гимназията, но по-късно успява да постъпи в училище за евреи. През 1938 г. след ожесточаването на антисемитската политика семейството бяга от Германия, а по-късно емигрира в САЩ и се установява в Ню Йорк.

През 1934 г., след като завършва средното училище “Джордж Вашингтон”, Кисинджър е призован в армията на САЩ и получава американско гражданство. Във военното контраразузнаване служи като преводач. След капитулацията на Германия през 1945 г. работи във военната администрация на окупираната Германия и е награден за заслуги с Бронзова звезда.

След войната Кисинджър постъпва в Харвардския университет, където се специализира по политически науки и получава през 1950 г. степента бакалавър. Като продължава заниманията си като аспирант, той става през 1952 г. магистър, а през 1954 г. доктор. Дисертацията му за мирното уреждане на въпросите след победата над Наполеон е публикувана през 1957 г. под заглавието “Възстановяване на света: Касълрай, Метерних и проблемите на мира” (“A world restored: Castlereagh, Metternich and the Problems of Peace”).

Поканен на работа в Харвард, Кисинджър сътрудничи на факултета по мениджмънт и на центъра за международни изследвания. Въпреки че е смятан за скован и отчужден човек, лекциите му по международна политика са много популярни сред студентите. През 1959 г. е назначен за адюнкт-професор по мениджмънт, а през 1962 г. - за професор. От 1959 до 1969 г. оглавява Харвардската програма за отбранителни изследвания.

В Харвард Кисинджър придобива значителен авторитет по въпросите на външната политика и на стратегическата отбрана. Един от неговите колеги, американският историк Артър М. Шлесинджър младши, го препоръчва за поста директор на изследователска програма към Съвета за международни отношения. След осемнадесет месеца изследвания Кисинджър представя доклада “Ядреното оръжие и външната политика” (1957 г.), в който се разглеждат алтернативи на стратегията за широко по мащаб ядрено възмездие, формулирана от държавния секретар Джон Ф. Дълес. Кисинджър разработва идеята за “гъвкаво реагиране”, включващо и възможността за използване на тактическо ядрено оръжие. Изследването донася на Кисинджър наградата “Удроу Уилсън” и привлича вниманието на Нелсън Рокфелер, който назначава учения за директор на Проекта за специални изследвания към фонда на братята Рокфелер. Публикациите на Кисинджър в края на 50-те години му създават репутацията на последователен антикомунист, отнасящ се с подозрение към перспективите на разведряването.

В администрацията на Дуайт Д. Айзенхауер Кисинджър е консултант на Координационния съвет (1955-1956 г.) и на Групата за оценка на оръжейните системи към Обединения комитет на началник-щабовете (1955-1960 г.). Въпреки разногласията си в президентите Джон Ф. Кенеди и Линдън Б. Джонсън той продължава да работи като консултант, този път в Съвета за национална сигурност (1961-1963 г.), в Агенцията за контрол на въоръжаването и разоръжаването (1961-1967 г.) и в Държавния департамент (1965-1967 г.).

По покана на Хенри Кабът Лодж, посланик на САЩ в Южен Виетнам, Кисинджър посещава страната през 1965 г., скоро след като САЩ започват да бомбандират Северен Виетнам. Две години по-късно, когато администрацията на Джонсън проучва перспективите за примирие с Виетнам, Кисинджър в продължение на четири месеца осъществява обмена на послания между САЩ и Демократична република Виетнам (ДРВ). В резултат от неговите усилия през 1968 г. в Париж започват мирни преговори. През същата година Кисинджър е съветник на Нелсън Рокфелер по време на неуспешния му опит да се кандидатира за президент от името на Републиканската партия.

През 1968 г. Кисинджър приема предложението за сътрудничество с новия президент Ричард М. Никсън. През януари следващата година той оформя отпуската си в Харвард и заема поста помощник на президента по въпросите на националната сигурност, като в задълженията му влизат консултации по международна и военна политика. Кисинджър помага на Никсън да формулира така наречената политика на виетнамизация, в съответствие с която американските войски постепенно се заменят с южновиетнамски. В същото време Кисинджър се изказва за продължаване на бомбардировките на ДРВ и за въздушни атаки срещу северновиетнамските комуникации в Камбоджа. Тази спорна стратегия има за цел да засили позициите на САЩ в преговорите с Виетнам.

През 1970-1971 г. Кисинджър пътува дванадесет пъти до Париж за секретни преговори със северноамериканските представители. На 27 януари 1973 г. той постига съглашение за прекратяване на огъня със северновиетнамския ръководител Ле Дък Тхо. Решено е, че САЩ ще изведат своите войски, но ще запазят военните доставки за Южен Виетнам. В замяна на това ДРВ се задължава да освободи всички американски военнопленници. Последните американски части са изведени от Виетнам на 29 март 1973 г.

Като главен съветник по чуждестранните въпроси на президента Никсън Кисинджър става инициатор за преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия. Две години по-късно той изиграва изключителна роля при преговорите, в резултат от които Съветският съюз открива достъп до Западен Берлин в замяна на признаване на Източна Германия. През лятото на 1971 г. Кисинджър се среща в Пекин с президента Джоу Енлай, което трябва да подготви посещението на Никсън в Китайската народна република, предвидено за февруари 1972 г.

Когато побеждава за втори път на президентските избори, Никсън назначава Кисинджър за държавен секретар. В хода на започналата през 1973 г. война на Израел с Египет и Сирия Кисинджър посещава няколко пъти седем близкоизточни столици и се опитва да сложи край на кръвопролитието. Тази дипломация, получила названието “совалкова”, довежда до прекратяване на огъня между Израел и Египет, възобновяване напълно на дипломатическите отношения между САЩ и Египет, отваряне на Суецкия канал и подписване на израелско-сирийския договор през май 1974 г.

Когато президентът Никсън е отстранен по време на уотъргейтския скандал, Кисинджър остава държавен секретар в администрацията на президента Джералд Форд до 1977 г. След това напуска държавната служба и започва преподавателска работа в Института за международни отношения към Джорджтаунския университет. Като се занимава с научна работа и чете лекции, Кисинджър е едновременно с това член на научния съвет на Аспенския институт и частен консултант в телевизиите и в деловия свят.

Кисинджър се жени през 1949 г. за Ан Флейшър. Въпреки че семейството има син и дъщеря, през 1964 г. се разпада. Кисинджър се жени отново за Нанси Мейджинъс, някогашна помощничка на Нелсън Рокфелер.

Кисинджър е попечител на музея “Метрополитън” в Ню Йорк и член на съвета на Хаустънския балет. Той е също така член на Американската асоциация за политически науки и на Асоциацията на армиите на Съединените щати. Удостоен е с наградата Гугенхайм, с наградата на Американския институт за обществена дейност (1973 г.), с почетна докторска степен от университета “Браун” и с други награди.

Превод от руски: Павел Б. Николов