Нобелови лауреати – 1956 година

Сирил Хиншълуд (Cyril Hinshelwood)

19 юни 1887 г. – 9 октомври 1967 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Николай Семьонов)

(За изследванията му, свързани с механизма на химическите реакции.)

Английският химик Сирил Норман Хиншълуд е роден в Лондон и е единственото дете на Етел Смит и Норман Хиншълуд. Баща му, счетоводител, се мести със семейството си в Канада заради бизнес съображение, но и заради крехкото здраве на момчето. Скоро Сирил и майка му, малко след смъртта на Норман Хиншълуд през 1904 г., се връщат н Англия. Хиншълуд учи в лондонското уестминстърското градско училище. През 1916 г. получава стипендия от колежа "Бейлиъл" към Оксфордския университет, но намиращата се в разгара си Първа световна война не му позволява да я използва веднага. Вместо това той започва работа в Куинсферийската фабрика за взривни вещества, където отначало минава за "момче вундеркинд", но след това става асистент на главния химик. Работата във фабриката за производство на твърди взривни вещества събужда интереса му към химическата кинетика, с която се занимава през цялата си по-нататъшна дейност.

Хиншълуд постъпва в Оксфорд едва през 1919 г. Като студент изпраща до Британското химическо дружество три статии, които са приети за публикуване. През 1920 г. става аспирант в колежа "Бейлиъл", а през 1921 г. - аспирант и младши преподавател в колежа "Тринити". Това, което нарича своя "обединена лаборатория", се състои от няколко сутеренни помещения в колежа "Бейлиъл" и от отделни външни постройки в колежа "Тринити", които служат не само за научно-изследователска дейност, но и за преподаване на физическа химия.

В началото на 20-те години Хиншълуд, подобно на Дж. У. Страт и Ъруин Лангмюър, започва да се интересува от използването на кинетичната теория за обяснение на динамиката на химическите реакции, протичащи в газовете. Термичното разпадане на различните газообразни органични съединения е, както се знае, е или молекулярна или бимолекулярна реакция. При втория случай кинетичната теория често дава относително приемливото обяснение, че причина за реакцията е сблъскването на две молекули. Значително по-трудна е представата как една молекула получава необходимата активационна енергия за молекулярна реакция. Вече било доказано, че радиационното облъчване не инициира подобни реакции и че скоростта на реакцията не зависи от броя на наличните молекули. Хиншълуд намира отговор на въпроса в активните сблъсъци. Докато повечето негови съвременници обръщат основно внимание на специфичните реакции, той, опирайки се на данните от голям брой реакции, извежда общите принципи за тези реакции. След издигането на идеята за квазимономолекулярната реакция той е вече в състояние да предскаже, основавайки се на определена взаимна връзка между процесите на активация и деактивация на сблъскването, дали реакцията ще бъде мономолекулярна или бимолекулярна.

Хиншълуд включва повечето данни от това изследване в първата си книга "Кинетика на химическите промени в газообразните системи" ("The Kinetics, of Chemical Change in Gaseous Systems", 1926 г.). Той предполага, че тази книга е отразила първия стадий на тристадийния, според него, процес за създаване на научна теория. През първия стадий се наблюдава "грубовато свръхопростяване, отразяващо само частично необходимостта от практическо използване на законите, и даже излишен възторжен стремеж към елегантност на формата". Следващите реакции ще доведат до втория стадий, при който "се нарушава симетрията на хипотетичните системи и се размива яснотата на формулировките в резултат от все по-усилващото се противоречие между упоритите факти и догми". Хиншълуд смята, че "при третия стадий, ако това някога се случи, ще се формулира нова, по-малко очевидна и по-сложна концепция, а нейните части ще бъдат по-прецизно преплетени, защото това вече ще бъде природна концепция, а не измислена от човека".

През 1927 г. Хиншълуд започва да изследва детайлно реакцията между газообразния водород и кислорода. Той доказва, че в определен интервал на налягане реакцията протича много бавно, докато извън този интервал е много бърза, взривообразна. Използвайки концепцията за верижните или верижните разклонени реакции, която неговият приятел и колега Николай Семьонов вече е приложил към процеса за окисляване на фосфора, Хиншълуд успява да опише реакцията на кислорода с водорода.

След като Фредерик Соди напуска през 1937 г. Оксфорд, Хиншълуд наследява мястото му на професор в катедрата по неорганична и физическа химия. Наред със задълженията му на ръководител на група студенти в колежа "Ексетър" той продължава своите изследвания в лабораториите на колежите "Бейлиъл" и "Тринити" до 1941 г., когато пред него се откриват нови възможности. Макар че е много натоварен с административни задължения, Хиншълуд не пренебрегва тяхното изпълнение. Отделяйки доста внимание за поддържане на репутацията на Оксфорд като знаменит учебен и научно-изследователски център, той помага да се намери в университета по-добро съотношение между свободните изкуства и науката. Хиншълуд подкрепя физикохимиците и органиците, развива успешните им търсения: по-късно мнозина от тях стават откриватели на нови направления в теоретическата химия и биологията. Като член на университетското оксфордско издателство той защитава програмата за научни публикации, започнала още преди Втората световна война.

В края на 30-те години Хиншълуд започва да проучва процеса на бактериалния растеж с използване на методите на химическата кинетика, което се превръща в негово главно научно направление. Той разглежда живата клетка като сложен комплект от взаимно свързани химически реакции, които сравнява с "множество прости музикални теми, всяка от която се изпълнява на отделен инструмент... Функционирането на живата клетка зависи от комбинирането на всичките тези елементи като в симфонията. Като имаме някои знания за теорията на простите елементи, можем ли да установим някакви закони за композиране на тази симфония?" Хиншълуд предполага, че адаптирането на бактериите към околната среда протича на молекулно равнище и по този начин способността за адаптиране се наследява. Макар че неговият клетъчен модел се намира първоначално в противоречие с мнението на някои биолози, много негови еретични идеи, включени днес в теорията за регулирането на клетките, изиграват важна роля при имунологичните изследвания.

След като напуска през 1964 г. своя пост в Оксфорд, Хиншълуд се мести в къщата си в Лондон, където майка му живее след завръщането си от Канада до своята смърт през 1959 г. Привързаността към майка му може да се обясни с това, че Хиншълуд никога не се е женил. Като остава старши изследовател в колежа "Империъл", той продължава да проучва проблемите на бактериалния растеж, попечител е на Британския музей и председател на съвет на колежа "Кралица Елизабет" в Лондон. Хиншълуд е голям познавач на съвременната и класическата литература и знае най-малко осем чужди езика, сред които гръцки и латински. Неговите студенти се шегуват, че през всяка лятна ваканция научава още един чужд език. Той е член на оксфордското дружество "Данте" и президент на оксфордските отдели и асоциации на съвременните и класическите езици. От 1921 г., когато става преподавател в колежа "Тринити", Хиншълуд започва да рисува картини с маслени бои, използвайки палитрата с малки размери, която му подаряват, когато е на девет години. През 1968 г., на изложба след смъртта на Хиншълуд, са представени над сто негови картини, сред които интериори от Оксфорд, пейзажи на местности от Лондон до Оксфорд и портрети. Той се интересува също така от музика, особено от Бетовен и Моцарт, от китайски порцелан и от персийски килими. Умира в Лондон.

Освен с Нобелова награда Хиншълуд е награден с медала Дейви (1947 г.) и медала Копли (1962 г.) на Лондонското кралско дружество. През 1948 г. получава дворянска титла; присъдени са му почетни научни степени от много университети. Член е на Кралската академия на науките и на други научни дружества.

Превод от руски: Павел Б. Николов