Угецу моногатари

Когато прехвърлях предварително в главата си схемата на това мое изложение, реших, че трябва да започна с "моногатари".

Първоначално думата моногатари (物語 - мой буквален превод: "разказано с думи") е обвързана строго с японската класическа повест от девети до петнадесети век, но не се заковава като означаваща жанров белег и започва да пътешества, прикачайки се почти към всичко, което е проза и което е по-дълго от две-три страници.

Ето защо по-долу ще видим тази дума в заглавието на сборник с разкази от осемнадесети век, а в по-съвременно време и в това съчетание - "Юбива моногатари" (指輪物語 - мой превод: "Сказание за пръстена"), което всъщност е японското заглавие на книгата на Толкин "Властелинът на пръстените".

Така че в различни случаи думата "моногатари" може да бъде преведена (и я превеждат) как ли не: повест, сказание, сага, история, разказ, приказка, легенда...

А сега за "Угецу моногатари" - в три части.

1.

През 1768 година японският писател Уеда Акинари (на рисунката горе - бел. П. Н.) пише в предговора на сборника с разкази, който е подготвил за печат:

"В края на есента от Годината на Земята и Плъха през управлението Мейва (1764-1772 - бел. П. Н.), в една мъглива лунна нощ след дъжд, записах тези истории, седейки до прозореца... Нарекох ги "Угецу моногатари".

Фразата "в една мъглива лунна нощ след дъжд" е станала явно причина за разпространеното след това в някои европейски езици по-разширено определение на луната от това в оригиналното заглавие: "Les Contes de la lune vague après la pluie" (фр. "Приказки на мъгливата луна след дъжда"), "Сказки туманной луны после дождя" (рус. "Приказки на мъгливата луна след дъжда"), "Contos da lua vaga" (порт. "Приказки на мъгливата луна", но дъждът е изпуснат), " Cuentos de la luna pálida tras la lluvia" (исп. "Приказки на бледата луна след дъжда"), както и българското "Разкази на бледата луна след дъжд" (явно сме го откраднали от испанците!).

Думата "угецу" (雨月) обаче съдържа само два йероглифа, означаващи съответно "дъжд" и "луна", така че луната в оригиналното заглавие не е нито "мъглива", нито "бледа".

Тук обаче идва разнообразието от преводи, което японският език великодушно позволява: "Разкази под дъждовната луна", "Приказки на лунната светлина и дъжда", "Приказки на луната и дъжда", срещал съм всякакви варианти.

Аз, разбира се, предпочитам моя скромен превод - "Дъждовни лунни приказки", по ми звучи близо до текста, не зная защо, интуитивно усещане.

А текстът на Уеда Акинари е истинска класика и заслужава да бъде прочетен.

Не зная дали книгата е превеждана на български език, но можете да я намерите

на руски език: тук

и на английски език (с изключително много обяснителни бележки): тук.

2.

Годината е 1921-ва.

Японският писател Джуничиро Танидзаки (бъдещ нобелов лауреат за литература), чиято звезда на културния японски небосвод вече е видима и с просто око, пише сценарий за филм.

Филмът е със заглавие "Похотта на змията", но сценарият е по книгата "Угецу моногатари".

Не успях да намеря какво точно от сборника на Уеда е вложил в него Танидзаки: филмът не е запазен, по всяка вероятност и сценарият.

С режисурата на филма се заема Кисабуро Курихара, известен още като Томас Курихара, който дълго време, преди да се завърне окончателно в Япония, играе в САЩ във филмите на известния по това време режисьор Томас Инс.

Според изследователя на японското кино Акира Ивасаки "Похотта на змията" не се увенчава с успех поради две причини: несъвършената кинотехника и режисьора Томас Курихара, който, след дългото пребиваване в чужбина, "...е неспособен да възприеме, да почувства и да си представи класическата красота на Япония (А. Ивасаки, "История на японското кино").

Кисабуро (Томас) Курихара

3.

Киното обаче не се отказва от "Угецу моногатари".

През 1953 година японският режисьор Кенджи Мизогучи снима едноименен филм, използвайки два от разказите в книгата на Уеда Акинари.

Във филма са представени две сюжетни линии.

Първата разказва за беден селянин, който иска много да стане самурай и става (с измама, защото не е от много смелите мъже), но след това открива жена си, която е зарязал, в един публичен дом и след малко сълзи и сръдни двамата се сдобряват и се връщат на село.

Втората сюжетна линия, която е по-развита от първата, ни запознава с друг селянин, приятел на първия, който има странната орисия да налита на привидения; първо едно привидение - дай боже всекиму такова! - го обсебва далече от дома му, после, когато се връща обратно, жена му го посреща като скъп гост, но на сутринта жената я няма, а негов съселяннин му разказва, че от известно време тя не е вече между живите.

За разлика от неуспешния опит на Танидзаки и Курихара, филмът на Мизогучи е посрещнат с изключителен интерес не само в Япония, но и в Европа.

На кинофестивала във Венеция през 1955 г. "Угецу моногатари" получава Сребърен лъв.

А европейците сигурно са предположили, че там, в Нипон, киното им готви още изненади.

Предчувствието им не ги излъгало...