ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Средновековието не било време на дълго живеещи хора, но да смятаме това време за „младежко“ също не е вярно.
СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ В ЕПОХАТА НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО
Благодарение на изследванията на именити учени медиависти ние имаме информация за средната продължителност на живота на средновековния човек. Най-често тя не надхвърляла 60-65 години. Разбира се, много зависело от равнището на живот в едно или друго столетие или от вида на заниманията на дадената личност. Тези, които надхвърляли „65-годишната бариера“ не винаги били безпомощни или безполезни.
През XIV век около десет процента от войниците били над шестдесет години. През XVI век сред немските дворяни също имало много стари хора. Сред тях били знаменити участници в битки: „рицарят с желязна ръка“ Гьоц фон Берлихинген и пехотният маршал от Шмалдкалдския съюз Себастиан фон Буртенбах Шертлин. Тези благородни господа имали всички шансове да загинат рано, но доживели до над осемдесет години. Историческата традиция за „младото“ Средновековие се разбива в новите данни и подходи на социалните историци.
АРБИТРАЖЕН СЪДИЯ И НАДЕЖДЕН СВИДЕТЕЛ
Старецът се смятал за човек, от когото едновременно се страхували и когото почитали. Но далече не винаги, защото можем да си спомним редица изображения, на които възрастен баща или дядо, с наметало и без работа, седи под покрива на някоя къща. Традициите на европейското общество възлагали на старците длъжността на съдии. Възрастта им говорела за тяхната „компетентност“: смятало се, че по-старият разбира нещата повече. Възрастните хора били служители на времето: в предписмените времена те били пазители на историята, в бита постоянно ги разпитвали за миналите дни. По време на съдебни дела възрастните хора били най-ценни свидетели. Вярвали им и техните показания можели да решат хода на делото.
Семейната функция на възрастния човек, като започнем от XIII век, постепенно преминава в миналото. Дядото не се занимавал с нищо: или го давали за пример, или го отлъчвали от домашния бит. Той не бил посредник между поколенията и в него не виждали повече връзка между миналото и настоящето.
СТАРЦИТЕ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО
Краят на Средновековието ликвидирал напълно авторитета на старците.
На смяна на почтената мъдрост дошли перспективите на младостта: литературата и източниците от XIV-XV век рисуват образите на млади и ловки герои, а също така на участници в превратни исторически събития. Кралският двор продължавал да се намира във властта на не млади хора, но модата за „омладяване“ във вид на прически, облекло и особено поведение били на почет.
Разбира се, в опитите да се остане в младостта се криел естественият страх от смъртния час. Човекът чакал всеки ден сигнали от своя организъм, а ако такива нямало, търсел отговори в недосегаемото пространство. По правило осигурените хора можели да си позволят предсказания от врачки, увлечени от окултната наука и астрологията. За обикновените хора това било недостъпно. Тълкуването на сънища било в случая много популярна практика.
Четенето също предоставяло отвличащ ефект – агиографиите и епосът можели да успокоят възрастния човек и да го накарат да не мисли за смъртта.
Разбира се, съзнанието за близката кончина идвало в главата на стария човек доста късно. Мерките за отправяне на душата на оня свят имали огромно значение. Задължителен елемент била публичната изповед. Нищо не се криело: отиващият си старец разказвал всичко и за всички. На мнозина родственици това откровено не се харесвало, защото той не щадял никого и даже можел да посегне на честта на семейството, разкривайки някои неудобни подробности.
Човекът на преклонна възраст можел да приеме преди смъртта си монашески обет и след смъртта си да почива сред божите хора и светците. Но подобна услуга не била приятен бонус: манастирът вземал срещу това земи, гори, градини, лозя и добитък. Богобоязливият старец можел да бъде много щедър и харчовете му по пътя към небесата да бъдат колосални. Семейството просто можело да остане без средства за съществуване и дълго да изплаща обещаните суми на църковните дейци. Наистина, подобни ритуални разходи можели да се избегнат за сметка на завещанията. Ог XII век подобни документи започват да се разпространяват широко на север от Алпите – защото традицията на завещанията била известна още от римско време. При наличието на заветния документ семейството не трябвало да дава цялото имущество, останало от стареца, на църквата. Така всички страни били доволни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.