ЕТГАР КЕРЕТ: ДВА РАЗКАЗА ЗА КОРОНАВИРУСА

Литературата не може също да подмине коронавируса.

Няма само учените по света и фуражките у нас да се занимават с него, нали?

Тук представям два разказа за коронавируса на Етгар Керет, израелски писател, сценарист, режисьор (награда в Кан за филма „Медуза“) и преподавател (в университета "Бен Гурион").

Преводите направих от руски език, защото нямам оригиналите, а и да ги имам, на иврит зная само „шалом“ (и то говоримо!), но се утешавам с това, че и досега публикуваните у нас преводи на Керет не са направени от оригинала, а от английски език.

(Павел Николов)

МАСЛИНИ

В деня, когато светът умря, аз ям маслини. Отначало беше планирана пица, но когато влязох в супермаркета и видях празните рафтове, стана ясно, че за тестото за пицата и за доматеното пюре мога да забравя. Опитах се да се разговоря с възрастната касиерка, която по това време държеше пред себе си телефон и разговаряше с някого по скайпа на испански, но тя ми отвърна, без даже да вдигне очи към мене. Изглеждаше напълно отчаяна. „Изкупиха всичко – измърмори тя, – останаха само дамски превръзки и туршии“.

На рафта за туршии имаше само една кутия маслини, подправени със сладък пипер – от тези, които обичам най-много.

Когато се върнах на касата, възрастната касиерка вече ридаеше. „То е като топло хлебче – каза тя, – моето сладко внуче. Повече няма да го видя, няма да усетя уханието му, няма да прегърна това момченце никога вече“.

Вместо отговор поставих кутията с маслини на конвейера и извадих от джоба си банкнота от петдесет шекела. „Няма проблеми – казах аз, когато разбрах, че тя не възнамерява да вземе банкнотата. – Не ми връщайте“.

„Пари ли? – каза касиерката. – Светът се руши, а ти ми предлагаш пари? Какво според тебе трябва да правя с тях?“

Свих рамене: „Аз наистина искам много тези маслини. Ако петдесет са малко, готов съм да платя повече, колкото и да струват…“

„Да се прегърнем – прекъсна ме касиерката. – Цената е да се прегърнем“.

Сега стоя на балкона, гледам телевизия и ям сирене и маслини. Не беше лесно да измъкна тук телевизора, но ако това е краят, колко е хубаво да го посрещнеш със звезди на небето и с ужасна аржентинска телевизионна новела на екрана. Това 436-тият епизод и не познавам нито един от героите. Те са красиви, неспокойни, викат помежду си на испански. Превод няма, така че е трудно да се разбере за какво именно викат. Затварям очи и си спомням жената от супермаркета. Когато се прегърнахме, се постарах да стана малък, да стана по-топъл, отколкото съм наистина, да ухая така, сякаш току-що съм се родил.

ЖЕНА СКАЛА

Откакто се разрази епидемията, най-сетне мога да си представя своята смърт. Не че и по-рано не съм се опитвал. Но всеки път, когато лежах в леглото, затворил очи и мъчещ се да си представя своя последен дъх, нещо не се получаваше. Ако например си въобразявах, че колата ми губи управление по шосето „Аялон“ и лети от лента в лента с блокирани колелета и скорост сто километра в час, докато другите автомобили наоколо надуват клаксоните с ледена ярост, точно на края, секунда преди катастрофата, колата се обръщаше от шосето в канавката и въпреки че всичко това беше изпълнено с драма и разтворени въздушни възглавници, по някакъв начин винаги оставах жив. И не става дума само за пътни катастрофи. Така беше с всичко: терористични актове, скандали с агресивни съседи, инфаркт в пряк ефир по време на предаване за културата по обществен канал. Както и да се опитвах да си представя, че всичко е фатално, в края на краищата винаги оживявах. Някои видения завършваха с интервю в централна новинарска емисия. Други включваха събуждане в болницата, при което синът ми се хвърля да ме прегръща. Но, така или иначе, всеки сюжет завършваше, въпреки моите искрени усилия, без човешки загуби.

Но ето че се появи коронавирусът и постави нещата по местата им. Сега всяка нощ мога да затворя очи преди сън и да видя как ме откарват в болницата със затруднено дишане. Няколко изтощени лекари в претъпканата приемна вече изобщо не са на себе си. Жена ми моли вежливо млад късоглед лекар и обяснява, че съм астматик и принадлежа към рисковата група. Лекарят я гледа с невиждащ поглед. Той мисли за нещо друго. Може би за това как ще изглежда собствената му смърт, когато настъпи неговият ред. Или за едно къпане. Опитвам се да се усмихна – веднъж четох, че хората, които се усмихват, събуждат съчувствие и околните ги възприемат като по-близки, та именно затова мерзавците се усмихват толкова често. Ето я моята очарователна усмивка. И ако този малолетен лекар гледаше към мене, щеше да забележи веднага човешката ми същност и усмивката на фона на бледото ми лице щеше да му напомни за някой негов чичо, когото е обичал като дете и който е намерил смъртта си по време на подводно гмуркане. Но той не гледа към мене. Той гледа в съвсем друга посока. Гледа косматия оплешивяващ гигант, който стои при регистратурата и вика като ненормален. От неговите вопли разбирам, че чака тук с баща си повече от три часа и че досега не са им обърнали внимание. Възрастната медицинска сестра на регистратурата го моли да се успокои. Косматият гигант вместо отговор запалва цигара. Нисичкият пазач, лишен от шия, отива бързо до него и го моли да я загаси, а косматият гигант отговаря, че ще загаси цигарата, когато лекар прегледа баща му и нито секунда по-рано. Жена ми се опитва да привлече вниманието на малолетния лекар, но той я пренебрегва и се отправя към гиганта и баща му. Чувствам, че въпреки усилията си, не мога да си поема въздух. Опитвам се и не мога. Като току-що затворена врата. Това чувство ми е познато от детството, помня моментите на недостиг на въздух до най-малките подробности. Но тогава все пак идваше малко въздух. Лекарите ме преслушваха и се опитваха да помогнат. Вдигам поглед към жена си. Тя плаче и това ме вбесява. Смъртта ми е на една крачка от мене, това вече съм го усещал. Още няколко минути и няма да ме има. Но тези сълзи какво са? Защо трябва да напускам прекрасния си живот ей така – без слънце, без небе, с космати гиганти, които ми пушат в мутрата, и плачеща любима жена? Смъртта трябва да е финален епизод в сезона на житейския сериал, просто си мъртъв и нов сезон никога няма да има. А кой иска сезонът да завърши с кадър, изобразяващ плачещо семейство в претъпкана и шумна приемна? Казвам „семейство“, макар че синът ми го няма. Той сега играе във „Fortnight“. Поне играеше, когато ме откараха в болницата. Помолих го да не идва с нас, защото се страхувах, че ще пипне нещо в приемната. Дните на коронавируса не са най-добрите дни, през които може да се боледува, дори и да си дете. Радвам се, че не е тук и не вижда как умирам. Ако беше тук и жена ми плачеше, той също щеше веднага да заплаче, а когато се стигне до емоции, той го взема много надълбоко. И изведнъж всичко става много тежко. Искам да кажа нещо на жена си, за да я развеселя, нещо, което да я разсее, което да я накара да престане да плаче. Но аз вече не мога да говоря. Мъртъв съм. След това цяла нощ не мога да заспя.

Признавам всичко на жена си. Зная, че епидемията от коронавирус не е най-доброто време за каквито и да е признания, но цялата тази история ме мъчи като хемороид и иска изясняване. „Това ли е? – пита тя. – Това ли те мъчи? Не че ще умреш млад и ще оставиш след себе си жена и дете, а само това, че аз плача?“ Опитвам се да ѝ обясня, че коронавирусът, болните ми дробове, сривът на медицинската система и косматият гигант, който пуши в приемната, са даденост. С тях нищо не може да се направи. Но сълзите ѝ са резултат от избор. И че от моя гледна точка тук става въпрос за много неприятен и дразнещ избор. „Добре – казва жена ми със своя уж търпящ всичко тон, който винаги използва по отношение на кучетата с намордници, които я лаят на улицата. – Значи се опитваш да ми кажеш, че рамките на приготовленията за най-ужасното от всички възможни събития ме молиш да тренирам? За да посрещна събитието подготвена и когато ти умираш до мене в приемната, да не плача?“ Кимам развълнувано. Това е рядък момент. В повечето случаи тя не разбира какво искам от нея. „А ако сега обещая, че каквото и да се случи, няма да плача, а вместо това… е, не зная… просто ти намигна на прощаване?“ – пита тя и аз обяснявам, че не е длъжна да ми намига, може просто да ми държи ръката и да бъде хладнокръвна и мъжествена. Като тези несломимите майки, които идват в телевизионните предавания и настояват да не се поддаваме на исканията на терористите. Вижда се, че им е трудно, че отвътре сърцата им се разкъсват, но от тях се излъчва сила, те не свеждат глава. Много по-лесно е да си отидеш, когато оставяш след себе си жена скала. „Няма проблеми – кимва жена ми. – Ако така ти е по-леко, съгласна съм. Никакви сълзи. Разбрахме се“.

През същата нощ лежа в леглото. Жена ми вече спи, чувам нейното равномерно дишане и когато затворя очи, всичко е вече тук, чака ме: болката, мигащите фосфоресцентни лампи над леглото, на което съм разпрострян, въздухът, отказващ да влиза в дробовете. Чувам как наблизо вика косматият гигант и как възрастната медицинска сестра се опитва да го успокои. Опитвам се да си поема дъх, но вратата е затворена плътно. Над мене се надвесва моята красива жена, търси с погледа си лекар – тя знае, че всичко е изгубено, но все пак се опитва. Нямам въздух и тя го чувства. Тя ме гледа и по очите ѝ разбирам, че това е краят. Тя хваща ръката ми и приближава лицето си до моето. Тя е силна, като несломимите майки от новинарските емисии, но по-спокойна от тях. Погледът ѝ говори: „Жалко е, че си отиваш, мили, но и след като си отидеш, всичко ще бъде наред“. Заспивам.