КАСАПНИЦАТА В ЛЪДЛОУ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Стачка на американски миньори в началото на ХХ век прераства в кърваво клане, жертви на което стават десетки души.

В края на XIX и началото на ХХ век американските миньори, работещи в щата Колорадо, живели в градове с крайно специфични условия. Работата била там, че работническите селища се строели близо до шахтите от въгледобивните компании: къщите, като цяло, били просторни, а в училищата и болниците богатите работодатели обикновено наемали добри специалисти. Проблемът се състоял в това, че абсолютно всичко на територията на тези градове – като се започне от жилищните сгради и се завърши с кръчмите или обикновените магазини - принадлежало на въгледобивната компания. Ръководството използвало това положение и фактически контролирало целия живот на населението.

Стачкуващи работници слушат речта на свой лидер

Да се скрие нещо от началството при това положение било практически невъзможно: учителите, лекарите и даже свещениците служели на компанията – във всеки момент можели да бъдат заставени да разкажат всичко за своите клиенти. Освен това на изхода на такива градове се намирал пост на въоръжена охрана: малцина успявали да напуснат територията без знанието на ръководството на компанията. Историкът Филип Фонер даже нарекъл подобни миниатюрни градове „феодални владения, в които компанията играе ролята на господар и стопанин“.

Работниците и техните семейства наистина живеели не по законите на щата, а по законите, които установявала управляващата града компания: в някои населени места например, без да обясняват причините, въвеждали комендантски час, а по приближаващите чужденци изпращали куршуми с меки наконечници. Излизането извън градчето било строго забранено. В същото време, когато някой от миньорите започнел да се кара с ръководството, незабавно, заедно с всичките си роднини, бивал изхвърлян от къщата навън и на негово място бързо намирали друг човек.

ЖИВОТ В РЕЗЕРВАТ

Положението на работниците – а в началото на ХХ век в рудниците се трудили над 15 хиляди души, 10% от цялото населения на щата – било незавидно: компаниите плащали само за количество добити въглища. При това допълнителните дейности, като например прокарването на пътища или укрепването на неустойчиви тавани, изобщо не се плащали. Затова някои особено отчаяни миньори пренебрегвали всякакви норми за сигурност, гонейки още един тон добити въглища, който лесно се конвертирал в долари.

Между другото, тези, които получавали долари, били щастливци: в някои градове въгледобивните компании, чиято власт била абсолютна, въвеждали дори своя вътрешна валута – това били лични пари на компанията, с които можело да се плати в магазина или, да речем, в бръснарницата.

Брониран автомобил с картечница, използван за респектиране на протестиращи

Заради специфичните условия на труд смъртността в мините на Колорадо превишавала два пъти показателите на останалите мини: така например през 1912 година в цяла Америка загинали средно три миньори на хиляда, а в Колорадо смъртността по време на производство била седем души на хиляда. Взривовете, смъртта от задушаване или рухването на стените на галериите не били редки случаи в района на Скалистите планини. Работниците се опитвали да повлияят по различни начини на положението и като резултат обърнали внимание на профсъюзното движение в другите щати – статистиката показвала, че появата на профсъюз, който защитава правата на работниците, намалява смъртността по време на производство с 40%.

Но идеята за обединяване на работниците в специални организации, които ще предявяват свои искания, не се харесала изобщо на въгледобивните компании в Колорадо, а по-специално на най голямата от тях – фирмата „Colorado Fuel and Iron“ (CF&I). Както много други компании, тя принадлежала на семейство Рокфелер.

БОРБА ЗА ПРАВАТА НА РАБОТНИЦИТЕ

От 1900 година нататък обаче миньорите от Колорадо започнали да създават свои професионални организации. Тъй като в това нямало нищо незаконно, въгледобивните компании трябвало да се изхитрят: наемали например голямо количество миньори, емигрирали от Мексико или Южна и Източна Европа. Смесвайки хора с различни националности, ръководствата на компаниите не им позволявали да се договорят помежду си – много от работниците изобщо не говорели английски език, затова да им се обясни за какво е нужен профсъюзът, не било никак лесно.

Въпреки всичките препятствия, които създавали мениджърите на компаниите, миньорите от Колорадо и от други западни щати основали авторитетния профсъюз „United Mine Workers of Americа“, или UMWA („Обединени американски миньори“). Главен враг на професионалното обединение станала именно компанията „Colorado Fuel and Iron“, която била известна със своите драконовски мерки по отношение на работниците.

Националната гвардия, идваща за разправа със стачка

Като събрал достатъчно членове за натиск дори над най-голямата компания, профсъюзът UMWA предявил своите искания. Основните от тях се свеждали до увеличаване на заплатата, до въвеждане на осемчасов работен ден и до заплащане на допълнителната работа, свързана с осигуряването на безопасността в галериите. Също така работниците искали от кампаниите да им се разреши да купуват във всички магазини и да ходят при лекари по избор, а не само при тези, които си сътрудничат с въгледобивните корпорации.

Естествено, компаниите не давали пет пари за исканията на работниците, пренебрегнали ги и тогава, през септември 1913 година, започнала мащабната стачка на миньорите, която завършила с кървава драма.

КОЛОРАДСКАТА ВЪГЛИЩНА ВОЙНА

Към обявената стачка се присъединили практически всички работници – до 90% от миньорите, работещи по това време в Колорадо. Не минало, разбира се, и без стачкоизменници – тези, които се договорили с началството и отишли на работа вместо стачниците.

Реакцията на управляващите компании не закъсняла: всички участници в стачката били задължени да напуснат незабавно работническите градове заедно със своите семейства. Но в UMWA били готови за подобно развитие на събитията: около мините с парите на профсъюза били издигнати веднага палаткови градчета, в които се заселили стачкуващите работници – земята под тях профсъюзните лидери взели под аренда предварително, затова от гледна точка на закона не можело да има никакви въпроси.

Подземно убежище, в което се криели семействата на стачкуващите работници

Тази тактика дала своите плодове: стачкоизменниците се страхували да излизат на работа просто защото пътят им към мината бил преграждан от разярените им колеги, участващи в стачката. Миньорите чакали ответна стъпка от въгледобивните магнати. Те, на свой ред, постъпили нетривиално и се обърнали към детективската агенция „Baldwin-Felts“. И нека това название не ви смущава – никакви разследвания никой нямал намерение да прави, агенцията била нещо като частна военна компания, която се прославила именно с методите си за потушаване на различни стачки.

Така например сътрудниците на агенцията можели през цялата нощ да светят върху палатковия град с мощни прожектори или да хванат и да набият някого от участниците в стачката. А в случая те приложили като че ли най-прецизен метод: край градчето Лъдлоу, където се намирал най-големият лагер на стачното движение от 200 палатки с повече от хиляда души, докарали бронирана кола със закрепена на покрива картечница. От време на време сътрудниците на детективската агенция пускали откос над палатките, плашейки до смърт всички, които се намирали в лагера. За да не бъде засегнат някой от заблуден куршум, миньорите дори изровили укрития, в които заедно със семействата си се криели по време на обстрелите.

СТРЕЛБА В СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ

Положението се нагорещило дотолкова, че властите на щата решили все пак да задействат силите на Националната гвардия, но войниците гледали през пръсти на издевателствата, на които се подлагали жителите на палатковите градчета, а следели строго никой да не напада стачкоизменниците. Фактически държавата застанала на страната на Рокфелер, помагайки му да потуши протеста на работниците. С течение на времето започнали арести на стачкуващи, а бойците от националната гвардия се заели да разгонват безжалостно и жестоко всякакви работнически демонстрации.

На 10 март 1914 година събитията стигнала своята кулминация: полицията открива тялото на един от „предателите“ на стачката и за убийството, естествено, обвинили участниците в нея. Затова войниците от Националната гвардия разгромили един от лагерите на протестиращите, след което били отзовани – щатът просто нямал пари, за да поддържа присъствието им в Скалистите планини. Но военизираните формирования, прикрили се зад статута на детективска агенция, останали там и започнали да действат още по-твърдо.

Въоръжени участници в стачката

След няколко седмици „охранителите“ се явили рано сутринта в лагера в Лъдлоу и поискали да им предадат някакъв пленник, когото участникът в стачката уж държали вътре. По всяка вероятност това била организирана провокация, защото в същото време представители на частната полиция поставили на възвишенията срещу лагера няколко картечници. След отказа да се предаде пленника те открили огън, миньорите заели позиции в своите изкопани окопи и започнала продължителна престрелка, която завършила едва вечерта.

Тогава миньорите, като се прикриват зад заминаващ от мината влак, напуснали лагера, а малко след това вътре влезли наетите от компаниите военни. В палатковото градче те заловили лидера на стачката – етническия грък Луис Тикас, а също така няколко негови близки сподвижници. По-късно ги разстреляли. Други жертви на сблъсъка станали жени и деца – единадесет на брой. По време на престрелката те се скрили в едно от укритията, след което над тях се запалила палатката и те не успели да се измъкнат от ямата. Общо в този само сблъсък, както смятат историците, загинали 25 души, от тях само няколко служители на детективската агенция.

Група стачници от Лъдлоу пред палатковия лагер

След събитията, получили названието „Касапницата в Лъдлоу“ (англ. Ludlow massacre – бел. П. Н.), стачката не завършила – тя придобила нов мащаб: стачкуващите нахлули в съседните мини и започнали партизанска война, убивайки охранителите и палейки зданията заедно с производственото оборудване. При това профсъюзът UMWA започнал да раздава открито оръжие и боеприпаси на стачкуващите миньори. Като резултат от това по заповед на президента Удро Уилсън се наложило да се намеси американската армия, която разоръжила всички участници в стълкновенията. Стачката продължила още няколко месеца, докато на профсъюза не му свършили окончателно парите.

След вълненията полицията арестувала над 400 миньори, срещу повечето от които били повдигнати обвинения в убийство. Пред съда били изправени и някои войници он Националната гвардия, но по-късно всички били оправдани. Според данни на правителството на щата Колорадо по време на сблъсъците загинали не по-малко от 69 души (според други данни – 199 души). В резултат от всичко това обаче не се получила революция: исканията на работниците така и останали неизпълнени, но – според оценките на историците – най-кървавият сблъсък между корпорациите и работниците в историята на САЩ дал силен тласък за реформи в сферата на трудовите отношения.