Нобелови лауреати – Уилям Пари Мърфи

Уилям Пари Мърфи (William Parry Murphy), 6 февруари 1892 г. – 9 октомври 1987 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (Заедно с Джордж Уипл и Джордж Майнът), 1934 г.

(За откритията, свързани с употребата на черния дроб за лечението на анемия.)

Американският лекар и патолог Уилям Пари Мърфи е роден в Стугтън (щат Уисконсин) в семейството на Лоуз Анна (Пари) Мърфи и Томас Франсис Мърфи, католически свещеник. След обучението си в държавни училища в Уисконсин и Орегон през 1914 г. Мърфи получава степента бакалавър по хуманитарни науки в университета в Орегон. През следващите две години учи математика и физика. След това постъпва в медицинското училище към Орегонския университет, като съвместява учебните занимания с работа на асистент в лабораторията на анатомичния отдел. Следващото лято прекарва в медицинското училище в Чикаго. Получената през 1919 г. стипендия Уилям Станислаус Мърфи позволява на Мърфи да постъпи в Харвардското медицинско училище в Бостън.

След получаването на медицинска диплома през 1922 г. Мърфи работи като стажант в болницата "Род Айлънд" (гр. Провидънс), а след това стажува в бостънската болница "Питър Бент Бригъм". През 1923 г., докато работи като практикуващ лекар в Бостън, се запознава с Джордж Р. Майнът, лекар, който проучва пернициозната анемия - заболяване, което по това време е практически нелечимо.

През следващата година Мърфи става асистент в Харвардското медицинско училище; по това време той започва да се занимава с проблемите на захарния диабет и болестите на кръвта, включително и анемията. При пернициозната анемия се нарушава нормалния процес на съзряване на еритроцитите в костния мозък и се променят обикновената им форма и размерите им. Предполага се, че заболяването е свързано с действието на отровни вещества и затова го лекуват с арсен, преливане на кръв или отстраняване на далака, в който се разрушават еритроцитите.

Но Майнът избира друг подход за лечението на пернициозната анемия, основавайки се на наблюденията на Джордж. Х. Уипл за стимулиращото влияние на черния дроб за образуването на еритроцити при кучета с анемия. Майнът наблюдава увеличение на количеството еритроцити у свои болни, след като им е предписана диета, съдържаща черен дроб. Мърфи и Майнвът разработват за болните, хоспотализирани със заболяване пернициозна анемия, ежедневна диета с включено в нея меню от черен дроб. Техните предложения предизвикват скептицизъм сред лекарите, които отказват да признаят, че заболяването маже да е предизвикано от обикновени нарушения в състава на хранителните продукти. Лечението също така се спъва и от отказа на някои болни да употребяват големи количества черен дроб.

Двамата изследователи представят резултатите от своите наблюдения на медицинската конференция в Атлантик сити през 1926 г. По това време те провеждат успешно лечение на 46 болни и "наблюдават с радост прехода на състоянието на болните за много кратко време от депресия, отбелязана преди предписването на терапията с черен дроб, към настъпване на ремисия с внезапно и почти невероятно усещане за здраве едновременно с обективните лабораторни показатели за максимално увеличаване на броя на ретикулоцитите, новите еритроцити". Както по-късно си спомня Мърфи, "още по-показателно беше намаляването на нарушенията в двигателния апарат, свързани с поражения на нервната система".

До 1926 г. в света ежегодно умират 6 хиляди болни от пернициозна анемия. Използването на диета с високо съдържание на черен дроб дава забележителен ефект, макар че лечението има своите недостатъци. Основният проблем се състои в това, че пациентите трябва да консумират ежедневно половин фунт (226.8 гр) черен дроб; при тежки случаи го въвеждат в стомаха със сонда. Необходимо било да се направи употребата на черен дроб по-малко обременителна за пациентите, а също така да се понижи стойността на лечението. През 1928 г. гвардейският специалист в областта на физическата химия Едуин Кон получава екстракт от черен дроб, който се оказва 50-100 пъти по-активен от естествения продукт. Концентрираният екстракт не само можел да се приема в малки количества или да се инжектира мускулно, но също така бил и по-евтин от използването на диетата, съдържаща черен дроб. Обаче действащото вещество в черния дроб, което помогнало да се получат положителни резултати", оставало неизвестно.

Друг гвардейски лекар, Уилям Касл, забелязва, че отстраняването на стомаха заради заболяване от рак често води до смърт от пернициозна анемия. Той също така обръща внимание на факта, че агнешкото или телешкото месо не е ефективно за лечението на такива болни, независимо от това дали е обработено с ферменти, или не. Касл прави извод, че прогресирането на болестта е свързано с изменения в стомаха. Поредният експеримент той провежда така: изяжда малко количество говеждо месо, след което предизвиква принудително повръщане; после добавя изхвърленото стомашно съдържание в храната, която се използва за лечебно хранене на болните. Става ясно, че лечебният ефект от използването на приготвената смес е сравним с този, който се постига при предписването на терапия с черен дроб. Във връзка с това Касл достига до извода, че в нормално състояние стомахът изработва определено вещество, което той нарича "вътрешен фактор", взаимодействащо с "външния фактор" - храната - и необходимо за образуването на еритроцити в костния мозък; при болните от пернициозна анемия този "вътрешен фактор" отсъства.

Скоро след експеримента на Касл започва промишлено производство на екстракт от свински стомах, наречен вентрикулин и заменящ отсъстващия "вътрешен фактор" на болния стомах. Чернодробният фактор е изолиран през 1948 г. и е наречен витамин В12 или цианокобаламин, защото съдържа голямо количество кобалт. Днес витамин В12 се предписва на болни от пернициозна анемия във вид на мускулни инжекции. В слизестата обвивка на стомаха се изработва "вътрешният фактор", необходим за всмукването на витамин В12 в чревния тракт, което от своя страна стимулира образуването на еритроцити в костния мозък. Черният дроб, предписван на болните от пернициозна анемия при ранните експерименти на Мърфи, Майнът и Уипл, се оказва ефективен заради достатъчно голямото количество на витамин В12, който можел да се всмуква и без участието на "вътрешния фактор".

От 1928 до 1935 г. Мърфи е сътрудник в болницата "Питър Бент Бригъм", а от 1935 до 1958 г. - старши сътрудник и консултант по хематология. В периода от 1935 до 1948 г. е сътрудник в Харвардското медицинско училище, а след това - професор. През 1958 г. му е присъдено званието заслужил професор.

През 1919 г. Мърфи се жени за Пърл Хариет Адамс; семейството има син, който по-късно става лекар, и дъщеря, която умира през 1936 г.

Многобройните награди и титли на Мърфи включват наградата Камерън и званието почетен професор на Единбургския университет (1930 г.), бронзовия медал на Американската медицинска асоциация (1934 г.) и златния медал на Масачузетското хуманитарно дружество (1937 г.). Член е на Американското дружество за клинични изследвания, Дружеството на американските лекари, Американската асоциация за развитие на науката, Американската медицинска асоциация и националния институт за социални науки.

Превод от руски: Павел Б. Николов