Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 79

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78.

79.

В Москва предстоеше конгрес на СП на СССР, отидохме от Менск една голяма група. Преди откриването, както обикновено, се блъскахме в тесните коридори на "Воровский", даваха ни направления за хотелите. Сложно и важно дело беше хотелското настаняване. Настаняваха с умела сортировка, според тежестта, която имаха писателите и организациите в очите на началството. Едни (ръководители, депутати, народни) настаняваха в хотел "Москва", други, без титли и заслуги - в "Русия". Случваше се объркване, като да речем с редакторите, не всички от които бяха депутати или народни. Получилите хотел с по-нисък ранг ходеха да се оплакват на Марков или Воронков или изпращаха при тях Шамякин - да ходатайства. Шамякин ходатайстваше също умело, като не допускаше уравниловка. Бях настанен в "Москва". Адомович - в "Русия", беше малко неудобно, но не хукнахме да се оплакваме. На "Воровский" ни намери Анатолий Гладилин и ни показа писмо на Александър Солженицин до конгреса в защита на творческата свобода, срещу цензурата. Ние го подписахме, но повече никой от присъстващите там беларуси не го подписа. Адамович предложи да позвъним на Солженицин, с когото още не се познавахме. Съмнявах се, че Солженицин ще поиска да разговаря с нас, но неочаквано самият той взе слушалката и преди да започне разговора, попита дали сме подписали писмото му. Адамович отговори, че сме го подписали и сме проагитирали да го подпишат и други. Тогава Александр Исаевич каза, че не е лошо да се срещнем. Уговорихме се това да стане в моята стая в хотел "Москва". Сутринта рано Адамович беше вече при мене, аз приготвих фотоапарата, купихме нещо за пиене. Солженицин дойде с малко закъснение. Запознахме се лично, а в литературен смисъл Александр Исаевич каза, че ни е чел и двамата и споделя нашия патос. На конгреса няма да отиде, защото не е поканен, но очаква, че ще се изкажем там в духа на неговото писмо. Адамович обеща да го направи (но не му дадоха думата), а аз подготвях изказване в малко по-друг дух. В литературен план Солженицин каза, че сега работи над произведение за империалистическата война през 1914 година и вероятно ще отиде през лятото в Източна Прусия. По пътя може да намине към Беларус, където воювал през 44-та година. Разбира се, ние го канехме. (Това, за съжаление, не се осъществи.) По време на разговора аз и Адамович все поглеждахме стените, които криеха известна опасност. Солженицин се държеше уверено и смело, отказа да пие. Накрая снимахме госта - поред с Адамович и Бикау.

На конгреса в залата на прочутия Кремълски дворец седях малко, повечето време прекарвах в кулоарите или в бюфета. Но в огромната зала на бюфета можеше само да се хапне, за пиене нямаше нищо. И това възмущаваше мнозина от дошлите писатели. Особено се ядосваше Виктор Астафев, с когото вече се познавах и имахме намерение да полеем срещата. А нямаше с какво. И Виктор гръмко, смущавайки изтънчения кагебистки обслужващ персонал, викаше, че без водка не сме щели да победим във войната - независимо от гръмотевичните призиви на политруците. Беларуските партизани също знаят това, нали, Васил? - шеговито се обръщаше той към мене. Аз се съгласих и припомних на Виктор как на банкета по време на предишния конгрес спаси Константин Симонов. Симонов се разхождаше величествено между масите с някакъв чужденец, а зад тях, като опашка, се влачеше подозрително един кагебистки тип и все се стараеше да дочуе разговора им. Когато спряха, спря и той, като подскочи до нашата маса, точно срещу Астафев. Павел Нилин, който седеше при нас, като разбра каква е работата, го попита от коя организация е. Но онзи като че не чу въпроса - цялото му внимание беше насочено към Симонов. Тогава Астафев мощно, за да надвика полупияния шум, каза: "От организацията на Семичастний (Владимир Семичастний, председател на КГБ от 1961 да 1967 година - бел. прев.) е, огледайте се, Константин Михайлович!" Симонов наистина се огледа и онзи тип, като сви глава в раменете си, се изнесе мълчаливо встрани. Вечерта в хотела обсъждахме този случай и Астафев напомни доста нервно къде живеем. Той каза, че през 30-ге години в СССР е имало 10 милиона сексоти (секретни сътрудници - бел. прев.), така свидетелства синът на Г. Маленков (съветски партиен лидер, приближен на Сталин - бел. прев.), а той знае някои неща. Пък и самият Хрешчов, разобличавайки Берия, каза, че в СССР всеки пети е сексот. Какво искате от писателите? - питаше Виктор Петрович.

Както вече казахме, въпреки разкошните мезета, в Кремъл нямаше какво да се пие, а бюфетите в хотелите пращяха от пиене, но нямаше мезета. По стар обичай с мезетата в страната беше напрегнато. Сутринта по време на закуската дълго решавахме задачата как да да донесем на конгреса някоя бутилка. Бураукин се опита да напъха една в джоба си - изглеждаше подозрително, все едно там има бомба. Опитахме да я сложим в представителната папка на Гилевич, с която той не се разделяше никога - също не беше добре. Можеха да му я вземат, че и да му пришият още нещо. Проверяваха ни не един път, на всяка врата, където кагебейците дежуреха по двойки: докато единият гледаше документите, сверявайки снимката с оригинала, другият правеше "визуален обиск", като прокарваше остър поглед по джобовете и ръцете. И ние намерихме най-простото решение - пием в хотела и бегом да замезваме в Кремъл.

Но по пътя ни чакаше изненада. Като не успяхме да пребягаме през улицата при Спаската кула, докато светофарът беше зелен, спряхме на място. Само един (делегат, който не беше от нашата компания) - стар туркменски писател - пресече бързешком и беше задържан от униформен кагебист, който го дръпна грубо за рамото и започна да му се кара. Григорий Бакланов, който вървеше с нас, не можа да изтърпи това. Никога не съм виждал Григорий така разярен, както в момента, когато се нахвърли върху кагебиста, за да защити стария писател туркменец, и пред очите на десетки минувачи го ругаеше и навикваше. Но кагебистът също се разядоса, поиска пропуска на Бакланов, започна да вика: "Сега ще ти го скъсам и повече няма да видиш конгреса". На което Бакланов отвърна предизвикателно: "Хайде, скъсай го! Скъсай го, де! Късай..." Но не го скъса - явно добър се случи. А тази постъпка на Бакланов обясни много неща в неговия характер, твърд и упорит. Станаха разбираеми някои негови пасажи в печата и в изказванията му. Особено блестящата му, безкомпромисна реч по време на всесъюзната партконференция (партийна конференция - бел. прев.) в Москва, когато правоверната аудитория се опитала да го свали от трибуната. Запомнил съм острите му сблъсъци с комунопатриотите (привърженици на политически сили, изповядващи комунистически и ултранационалистически идеи; синоними: "комунофашисти" и "червено-кафяви" - бел. прев.) в присъствието на члена на горбачовото политбюро А. Яковлев. И още някои прояви на смелост и принципност, по които у нас можеше да се сравни единствено с Алес Адамович.

Беларуските писатели, с малки изключения, бяха умерени, държаха се мълчаливо и заедно. Помня само един случай, когато в самото начало при настаняването в хотела започнаха да се карат Куляшоу и Макайонка. Пиеха и се караха - дълго и упорито, от обяд до вечерта и едва ли не цяла нощ. Опитах се да ги успокоя, уговарях ги и ги помирявах, и все напразно. А се караха за такива особени неща, че беше невъзможно да се разбере смисълът на конфликта. Другите, които присъстваха, един по един отиваха да спят. Накрая не издържах и аз. На сутринта разбрах, че Макайонак спи, а Куляшоу е напуснал хотела и е заминал за Менск.

(Следва)