Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 75

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74.

75.

Ние отдавна сме свикнали да чуваме, че в живота винаги има място за подвизи. Наистина, подвизите са необходими на всички и винаги. Особено там, където няма мир, където се води борба за свобода и справедливост. Но природата на подвига може да бъде различна. Включително и по време на война.

Литературата на соцреализма зацапа подвига в името на родината, партията и Сталин, заобикаляйки цялото сложно разнообразие на това явление. Подвизи безсрамно и редовно се съчиняваха за целите на пропагандата, както по време на войната, така и в мирно време. Кой не е чувал за подвига на комсомолката, която немците обесили за неуспешно подпалване на една конюшня с коне. При което акцентът се поставяше върху казаното преди екзекуцията. Отначало това бяха думите: Ще дойде Сталин, ще дойде след него партията - според пропагандния аспект на времето; в това се състоеше нейният подвиг. Гърмеше много години славата на бойците панфиловци, които уж загинали, като не пуснали немците в Москва. И не беше важно, че след войната тези герои се върнаха живи и здрави от плен - важно беше, че митът за тях изпълни своята пропагандна функция. Запомнил съм разказа на един познат военен с генералски чин за славния подвиг на Александър Матросов. По това време генералът воювал като командир на батальон в бригадата, където служел боецът Матросов и цялата история се разиграла пред очите му. Съчинили я политруците, за да оправдаят една неуспешна атака, да намерят в нея поне нещо позитивно. И намерили убит на полето боец, който допълзял най-близо от нашите до блиндажа. Това е всичко. Останалото било измислено. Измислицата се оказала по-важна от обикновената войнишка смърт в един безславен бой.

В съветската политика и пропаганда постоянно се извършваше характерната за тях подмяна, когато жертви и герои си сменяха местата - жертвите направиха герои, а героите превърнаха в жертви. Първите ги награждаваха със звездички, а вторите ги откарваха в Колима, Воркута и Курапати (горски участък края Менск, където са открити масови гробове на разстреляни от НКВД хора през периода от 1930 до 1940 година - бел. прев.). Такава беше политиката и логиката на болшевизма, разбрана обаче много години след това.

Наистина, нещастна е тази страна, която се нуждае от герои, както е писал Бертолд Брехт.

Мене ме интересуваха други подвизи - подвизите на духа. От времето на Исус Христос и първите християни духът е станал немаловажен фактор в борбата за оцеляване на нациите или на етносите - не по-маловажен от физическата сила, която в древни времена решавала всичко. А и в самата литература все по-голяма привлекателност придобиваха, така да се каже, подвизите на интелигенцията, а не само на войниците. Подвизите на войниците са нещо тривиално, особено по време на война. Когато извърши подвиг този, които е предназначен за съвсем друго, мирно дело, това вече е нещо изключително и придобива особено значение. Макар че практическите резултати от това често са равни на нула. Както е бил нулев от прагматична гледна точка подвигът на Януш Корчак (полски лекар, педагог, писател, публицист и обществен деец, който заминава, въпреки предложението на немските власти да запазят живота му, със своите ученици от варшавското еврейското сиропиталище за Треблинка, където загива - бел. прев.) или на учителите от югославския град Крагуевац, които отиват на смърт заедно със своите възпитаници (през октомври 1941 година, отмъщавайки за партизанско нападение, немците извършват масови разстрели в Крагуевац и околните села, разстреляни са общо 2272 души, сред тях 217 малолетни, от които 60 са ученици от крагуевацката гимназия - бел. прев.). Разбира се, по време на война смъртта е нещо обикновено.

В Беларус също имаше такива учители, макар че за тях се знаеше малко, пропагандата не ги споменаваше. Болшевиките не признаваха усилията, които националното учителство беше положило в областта на просветното дело на окупираната територия. Учителите, които учеха по това време децата, като не позволиха на цяло едно поколение да подивее, се смятаха за колаборационисти и след войната често се озоваваха заедно със своите ученици в Печорлаг (съветски лагер в град Печора, Коми - бел. прев.). Беларуският учител Барис Кит лежал заради самоотверженото си учителстване в Лукишки (затвор в центъра на Вилнюс, използван от поляците по време на Полската Република от 1922 до 1939 година - бел. прев.) по време на полската власт и във Вилейската централа на СД - по време на немците. За да не се озове в съветски лагер след войната, бил принуден да емигрира на Запад (днес Барис Кит - все още жив, на 106 години - е известен учен в областта на астронавтиката; живее от 1948 година в САЩ - бел. прев.). И само защото в младежките си години е прегърнал призива да учи децата на добро и справедливост и не се е отрекъл от беларуското в себе си. Много важно и опасно дело беше беларуското учителстване. Ако, разбира се, му бъдеш верен и не се превърнеш в "ремъчна придавка" на болшевишката политика, което наблюдавахме през всичките години на съветската власт.

Написах "Обелиск" лесно, както е прието да се казва - на един дъх. Повестта беше напечатана в Менск също без големи загуби. Можеше да бъде преведена на руски език, с което обаче не бързах. Самият аз нямах голямо желание, мислех да намеря преводач, който е по-добър от мене.

Някъде преди това ми се случи да се запозная с руския поет, пехотния разузнавач Григорий Куреньов, автор на интересната поема "Река Полота" - за боевете в Полотчина. Той беше дружелюбен, общителен момък, имаше чудесна жена Галя и син Сашка и на мене, когато отивах в Москва, ми се случваше да прекарвам времето си в неговото гостоприемно семейство. Галя, която работеше в едно издателство, се зае да преведе малката повест. "Новый мир" я напечата бързо - наистина, вече при новия редактор. Повестта посветих на учителя от Мядзелшчина Микола Пашкевич. Той беше забележителен учител - ентусиаст по отношение на беларуското, безкрайно обсебен от литературата. Веднъж пътувахме за Нарач на гости у стария Михас Линков, чиято проза Микола обичаше много. За него нямаше място в колата, затова Микола помоли да го сложим в багажника, където, свит на кълбо, пропътува цели петдесет километра и каза: "Как да не го видя, толкова е остарял..." Тогава видя Михас Циханавич, а след половин година почина внезапно - по-рано от своя кумир. Помня, че преглеждах новомирския макет в градинката до "Путинковский переулок" и едновременно с това четях машинописния текст на "В първия кръг" от Александр Солженицин, който ми бяха дали до вечерта в "Новый мир". Солженицин по това време беше откритие за литературата, но след "Един ден на Иван Денисович" не го печатаха. Твардовский се опита да прокара романа в ЦК, абаче не успя. В куфара ми лежеше още една книга от същия автор - "Ленин в Цюрих", която ми даде Куреньов. Нея носех у дома - в Менск и Горадня, където я прочетоха десетки мои приятели и познати. За "Обелиск", след като повестта беше напечатана, положителна рецензия написа в "Комсомольская правда" Григорий Бакланов, чиито оценки за мене винаги са били важни. Както и на нашия общ приятел Лазар Лазарев.

(Следва)

Филмът „Обелиск“ (пълната версия, на руски език):