СЛУЖБОМЕР

четвъртък, януари 17, 2019

Изкуството да оскърбяваш - 47

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 17

Съвсем не случайно целият боен авангард на материалистите, почти всичките му фундаментални сили се присъединели към лагера на "самозарожденците", даже когато той бил окончателно смазан от доводите на Пастьор и Шван.

Най-добрият пример е Е. Хекел. В своята "История на създаването на организираните животни според природните закони", част I (Общо учение за развитието) той пише: "Да се отрича спонтанното зараждане означава да се признае чудото, божественото творение на живота. Или животът се заражда самопроизволно на основата на едни или други закономерности, или е създаден от свръхестествени сили."

Любопитен образец на материалистическото отчаяние е и позицията на Г. Бестиан, който "до самата си смърт през 1915 година вярвал упорито в самопроизволното зараждане". (Д. Кеньон, Г. Стейнман Биохимическое предопределение М.1972)

Освен теорията за еволюцията за метафизическата идея "работели" и първите хистологични разработки.

Откритията на свойствата, характеризиращи живата клетка, направени от Мол, Шлайден, Пуркине и Шван разяснили биологичната сложност тази микроскопична основа на живота. Станала очевидна абсолютната невъзможност тя да се появи сред нажежените камъни на архая. Тази очевидност отново водела неумолимо към фактора "свръхестествена намеса".

Метафизиците тържествували и празнували победа.

Но обгорелите и простреляни знамена на рационализма все още се развявали.

Естествениците не напускали своите безнадеждни позиции, очаквайки "подкрепления", уповавайки се, че "главната тайна на света" може да бъде опозната научно. Утешавал ги, доколкото можел, Клод Бернар, казвайки: "В действителност тайната за раждането (на живота) не е по-неясна от всички други тайни на живота, но не е и по-малко неясна".

Материалистическите позиции изглеждали доста печално.

Да ги припомним.

В самото начало на ХХ век главите на четящите дами се замайвали от "космозолната" версия (по-късно ще я нарекат "панспермия").

Според нея микроскопични зародиши живот са пренесени на планетата с метеорити от космоса. Публиката приела тази хипотеза много благосклонно.

Възможността за общ извънземен произход на живота подслаждала горчивината от "маймунския фактор".

Но космозолната теория (панспермията), въпреки че се подкрепяла от Хелмхолц, Томсън и Вернадский, била по принцип недоказуема и непроверяема, с други думи - намирала се извън академичната наука. Тя била много добра, но само като лост за интелектуална гимнастика.

По-късно панспермийците ще получат подарък - три метеорита.

Първият и най-малкият ще бъде "мърчисънският", взривил се през 1969 година над едно австралийско селце. Станало ясно, че във веществото на метеорита има осемнадесет аминокиселини, а също така парафини, феноли, спирт и въглехидрати. От осемнадесетте аминокиселини в "мърчисънския метеорит" минимум пет били идентични с тези, които се съдържат в протеините.

Вторият метеорит бил значително по-голям и по-мощен от "мърчисънския". Той бил специално пристрелян за огън срещу противниците на хипотезата за панспермията и винаги оставял след своите попадения многокилометрови димящи снарядни ями. Както вероятно вече сте разбрали, става въпрос за откривателя на пространствената структура на ДНК сър Франсис Крик. Той бил обзет изведнъж от идеите на панспермията и предизвикал няколко образцови погрома в класическата еволюционна биология.

Трети метеорит станал астрофизикът Фред Хойл, който имал не по-малък разрушителен потенциал от Крик.

Но тези три явления (както вече отбелязахме) ще се случат по-късно.

Ако продължим огледа на разпокъсаната и притисната фронтова линия на естествениците, ще видим, че Гаад (1878 г.), Квинке (1888 г.) и Траубе (1866 г.) са се опитвали да възпроизведат по лабораторен начин прости организми и протоплазма. Алън (1899 г.) и Пфлюгер (1875 г.) правели (един след друг) опити за "челен" синтез на протеини въз основата на цианисти съединения.

В друг "окоп" героичният Вилхелм Оствалд, а също така Шарф, Шулце, Раубер, Пржибрам и Леман търсели ключа за тайната на появата на живота в подобието на кристалите и организмите.

Всички тези опити били неуспешни. Недоумението на учените се задълбочавало: "Но може би това, което не е възможно в лабораторията, е осъществимо все пак в природата? Може би някъде на земята безжизнената материя се превръща все пак в живи същества?" (Итоги науки в теории и практике Т5. 1912)

Ще отбележим, че истинско хладнокръвие в лагера на естествениците запазил само Томас Хенри Хъксли.

Изглежда той единствен "не се навеждал" пред теологичните и креационистките "куршуми", а "вървял, свиркайки си, по края на окопа", вдъхновявайки със своето мъжество рационалистите.

Хъксли оценил по забележително трезв начин камбрийските организми, които практически целият научен свят смятал за "първи" на земята: "Като имам предвид организацията на тези миди и ракообразни и техния много сложен строеж, ми се струва, че трябва не малка доза въображение, за да се види в тях първите създания на света... Аз мисля, че няма никаква възможност да допуснем валидността на предположението, че именно тези форми са зачатъците на органичния живот..."

Ще отбележим, че сега говорим само за зараждането на живота, без да засягаме въпроса за появата на "разумното мислене", а още повече за интелекта на човека.

Тази тема също е била винаги (и е) коз на метафизиката, не по-малък от произхода на първата клетка.

Нито с конвергенцията, нито с подбора, нито с какъвто и да е друг механизъм на еволюцията било възможно да се обясни защо едно същество, което в продължение на стотици хиляди години не достигало даже равнището на нормалното слабоумие, внезапно получило изключителни (според мерките на животинския свят) интелектуални способности.

Появата на интелекта е всъщност още един "взрив", който по това време нямал никакво друго обяснение освен метафизическото.

Случилите се преди няколко хиляди години изобретения на колелото, постройките, някои механизми и земеделието, а също така радикалната подредба на обществените отношения в групите от homo били наречени "неолитна революция" и "една от най-големите тайни в развитието на човечеството". (Чайлд, «Человек создает себя» 1936 )

Както помним, някога Дарвин написал крайно непредпазливо: "Моята цел е да покажа, че между човека и висшите животни няма принципна разлика в умствените възможности" и "разликата между умствените способности на човека и висшите животни, колкото и да е голяма, е, разбира се, количествена, а не качествена".

Тези съдбоносни изречения послужили като "добре дошли" за орда психолози, виталисти и други любители на високите материи. Те приели "поканата", нахлули в еволюционната теория и извършили там с наслада образцово-показателен погром, без да се стесняват вече от това, което казват, и подигравайки се с всичко, което им попадне под ръка.

"Печатът на безсмислието и абсурда е положен върху челото на мирозданието... Никоя форма на груб материализъм не е слизала до такова ниско светосъзерцание..." "Ако това е така, за човечеството има само един изход - до умре от отвращение и омерзение към самото себе си". (Н. Я. Данилевский Дарвинизм. Критическое исследование т1.СПБ 1885)

Имало още по-живописни изказвания, но, за да спазваме академичния стил на нашето изследване, все пак ще ги прескочим.

Дарвин тъгувал: "Тежко е да бъдеш мразен до такава степен, до каквато мразят мене".

Трябва да кажем, че Дарвин си получил заслуженото за своите размишления за ума на човека, защото преминал "рубикона" без оръжие.

Той не можел да подкрепи с никакви сериозни аргументи своите сензационни твърдения.

Работата е в това, че тях още ги нямало.

Това е именно тази ситуация, при която идеята вече се е родила, а доказателствата за нея още не са се появили на бял свят.

Ще напомня, че подобна ситуация не е рядкост в науката. Джеймд Далтон изказал предположение за особеностите на атомите, но неговите мисли могли да бъдат потвърдени едва след сто години. През XVII век Хюйгенс разгадал вълновата природа на светлината, но не съумял да представи убедителни доказателства.

Разбира се, подобни репризи на тема мозък и мислене си позволявали още в края на XVIII век Ламетри и Холбах.

Между другото, почти безнаказано.

Но за разлика от Дарвин те, като публицисти, имали "лиценз за хулиганстване", пък и говорели от името на философията, а не на академичната наука.

Следва да си спомним и плашещата репутация на тази двойка.

Прелати и професори, като знаели, че перата на "двамата негодници" са смъртоносни и мигновено правят опонентите за смях, обявили деликатно натурфилософите за "безумци" и всичко стихнало.

С Дарвин нещата били други: едно са морските жълъди, чинките и "разните черупчести", друго е покушението срещу светая светих на човешкото достойнство от позициите на сериозното естествознание. Дарвин бил хулен дълго и безпощадно.

Проклятията на църквата, които трябвало да изслуша сър Чарлз, били, между другото, значително по-меки и по-тактични от редицата истерични присъди, които произнесло срещу него научното общество.

Климент Аркадевич Тимирязев представя живописно реакциите на учените съвременници на Дарвин срещу неговата теория като "смес от безцеремонни обвинения в шарлатанство, неграмотност, слабоумие плюс насмешки, подигравки и проклятия".

Физиологията на мозъка, на която предстояло да постави част от точките над i по въпроса за произхода на мисленето, все още не била влязла в бой.

В средата на XIX век И. М. Сеченов, Бюхнер, Фогт и Малешот шокирали публиката с безпощадна материалистическа атака срещу "вечните ценности", след което физиологията спряла за малко, изучавайки с невинен вид локализацията на функциите в гръбначния и главния мозък и законите за нервната проводимост.

Между другото, над нейните редици вече се чувал звукът на поставяните щикове: Сантяго Рамон Кахал вече е създал невронната теория, Шерингтън е посочил безусловното и тотално първенство на нервната система във всеки организъм, а Джон Х. Джаксън е развил великата идея на Чарлз Бел, гласяща, че интегрираща структура на мозъка е неговата най-стара част.

Това били блестящи открития. Всяко от тях акумулирало в себе си натрупаните от физиологията доказателства за материалната природа на мисленето и се основавало на тях.

Тези открития поразявали с великолепието си, но засега „не се вписвали“ в единната система.

Физиологията чакала своето време, своята парадигма и своя вожд.

Шерингтън, на когото се възлагали толкова надежди, още не бил "убит", но вече започнал чувствителен дрейф по посока на мистиката. Каках заел уютно местенце "редом с битката", а за да се материализират идеите на Джексън в интелектуални мълнии бил необходим дързък мислител-клиницист и много по-силно материалистически наелектризирано "поле" ( иначе казано - в този момент, "преди Пенфийлд", тези мълнии били все още безсилни).

Точно по това време Иван Петрович вече се оправил с физиологията на храносмилането, за което получил Нобелова награда.

Триумфът убедил окончателно Павлов във всемогъществото на експерименталния метод и в това, че с негова помощ може да се открие и обясни всяка човешка "загадка".

Както помните, Павлов решил веднага и въпроса за "душата", предлагайки насмешливо "да бъде взета в ръце": "Разбира се, от това трябва да ни стане ясно, че Кьолер е заклет анимист и не иска изобщо да се примири, че душата може да бъде взета в ръце, да се постави в лабораторията и да се разяснят законите на нейната дейност с опити върху кучета". (И. П. Павлов Избранные произведения стр. 490)

Разбира се, Павлов не бил първият експериментатор в историята, но именно той имал страстта, твърдостта и възможността да провежда многогодишни системни опити in vivo.

Нещо повече, той притежавал невероятно научно хладнокръвие и умеел "да не забелязва" така наречените "етични проблеми", само споменавайки понякога делнично, че в неговата лаборатория "са изразходвани много десетки кучета".

Колко е универсален "ключът" на експеримента, било известно отдавна, на Иван Петрович създал истински култ към опита и го издигнал в абсолют.

Нещо повече, ръководейки се от изтънчен "научен усет", той умеел да спазва последователността на своите вивисекции, без никога да избързва напред и "да прескача" етапите, които трябвало да бъдат преминати.

Той усвоил добре "нобеловия урок" и разбрал как именно трябва да бъдат задавани на изследвания обект необходимите "въпроси", как трябва да се чуват "отговорите", които обектът предава чрез "кучето", и как и кога трябва да се направи следващият ход.

При спазването на всички тези условия верният отговор на на-сложния въпрос на физиологията бил практически неизбежен.

Съществена роля изиграло и умението на Павлов да се въздържа от всякакви прояви на "артистизъм в науката" и на гениалничене.

Разбира се, и той понякога допускал грешкки. Но само когато позволявал да бъде увлечен или се увличал сам.

Случвало се, но рядко.

Той бил основно строг и съвършено внимателен, развивал в себе си, по негов израз, "ясновидство за действителността".

Режел упорито, зашивал, наблюдавал, отново режел и поставял фистули, определяйки си ролята на наблюдател, винаги подчинен на авторитета на експеримента.

Главозамайващото откриване на (част от) принципите на храносмилането затвърдило у Павлов увереността, че с "ключа" на системния експеримент може "да се отвори" и мозъкът, както лесно е "отворен" стомахът.

Нещо повече, завещаната от Ламетри, Холбах, а също така и от Клод Бернар мисъл, че "великите тайни" на мисленето трябва да имат просто физиологическо решение, започнала да се потвърждава от най-първите, още плахи експерименти.

Защо Павлов станал "Павлов"?

Какво го различавало от десетки други блестящи физиолози? От Введенский, Вирхов, Фрич, Хитциг и Цион? От Хайденхайн, в чиято лаборатория Иван Павлов си спечелили прозвището "руското канарче" (заради невероятно жълтия цвят на своя костюм).

Предполагам, че е уместно да сравним (метафорично) Иван Петрович с прилеп desmodontidae.

Ще напомня, че кръвосмучещите прилепи, благодарение на своите инфрачервени рецептори виждат отлично под дебелата кожа големите кръвоносни съдове и се впиват в тях безпогрешно, получавайки с първото ухапване достъп до кръвта.

Същата характерна черта имал и Иван Павлов. Във всеки жив организъм той виждал преди всичко експериментален материал. Неговият поглед, благодарение на това строго физиологично мислене, прониквал лесно през струпясалата кожа на митовете и предубежденията за живота. Той знаел къде и с каква сила трябва "да ухапе", за да попадне точно в загадката, свързана с физиологичните функции на организма.

Разбира се, за подобно "ясновидство" са необходими огромни знания и експериментаторски възможности.

Но това е малко.

Както вече казахме, трябва да се спазва точно "субординацията".

Според нея главната роля принадлежи винаги на опита.

Ролята на експериментатора е второстепенна. Неговата работа е да слуша експеримента, да се подчинява на експеримента и никога да не внася в трактовката на експеримента нищо лично. Никакви "възгледи", никакви убеждения. Колкото "по-послушен" бъде, толкова по-внушителен ще е финалният резултат.

Но даже и това не е достатъчно.

За изключителния успех във физиологичната наука е необходимо и изключително "студено око".

Какво имаме предвид, като въвеждаме този странен термин?

Преди всичко говорим за пълната, за безграничната свобода от целия масив човешка митология, култура и вяра.

Ще поясня.

Изследователят трябва да бъде свободен от усещането, че някъде зад някакъв въображаем хоризонт се крие някакъв "надсветовен, свръхестествен фактор".

Защото ако съществува извънфизически, свръхестествен фактор, очертаването на обективната картина на работата на централната нервна система е празно губене на време.

Защо?

Защото по своята природа този "фактор" трябва да има възможността да въздейства върху всичко в мирозданието. Включително и върху съзнанието и мисленето на човека.

Но в такъв случай условните и безусловните рефлекси се превръщат в играчки, с които "някой" може да започне да жонглира по свой каприз. Ще добавим, че този "някой" е неизвестен, а целите му са неведоми.

Признаването на извънфизическата основа на света превръща работата на мозъка в просто биологично обслужване на принципно непостижим процес. А на учения му остава само ролята на кантонер, обречен да следи за функционирането на системата, която има загадъчен, всесилен стопанин.

Ще отбележим още един път, че убедеността в наличието на такъв „стопанин“ е фундамент на цялата култура на homo.

Както вече знаем, „стопанинът“ има много имена, лица и одежди. Всяка религия го облича и вчесва по модата на своята епоха.

А пък метафизиката го оставя безименен и съвсем гол.

Но тази голота не предполага наличието на коремче или пенис. Вселенската плът на „стопанина“ е съставена от съзвездия, мъглявини и арии.

В този си вид той не само печели по изящество, но и се интегрира по-лесно в културата на което и да е време. Изчезва необходимостта да бъде снабдяван с пейсите на Христос или с перата на Кетцалкоатъл.

Независимо дали ви харесва, или не ви харесва, да се определи къде завършва метафизиката и къде започва културата, е категорично невъзможно.

По същество метафизиката и културата са две страни на една монета. Те са неразделими. Приемащият догмите на културата волно или неволно приема чрез тях и загадъчния „стопанин“.

Според популярните представи именно този „стопанин“ е истинският автор на симфониите и поемите. И само той прави от един човек Моцарт, а друг оставя да бъде неизвестен „пианист“.

Той е автор (или поне съавтор) на всичко, което се номинира за „гениалност“.

Именно чрез това понятие човекът се подхранва с вяра в наличието на някаква извънфизическа сила, управляваща света. Наличието на Бах или Байрон, тяхната необикновена от гледна точка на homo „надареност“ се превръща в доказателство за „бог“, което е много по-могъщо и убедително от всичките съчинения на Августин или от текстовете на евангелията.

Защото ако има необясними от науката явления, а към тях се отнася и „гениалността“, възникват доста обосновани съмнения в точността на научната картина на света.

С ръцете на Наполеон и Да Винчи бог хваща здраво одеялото на мирозданието и го дърпа към себе си.

Атеистите се страхуват от тази тема и я заобикалят така внимателно, както "невротеолозите" теорията за условните рефлекси.

Разбира се, можем все така да се правим, че такъв проблем не съществува или "да забравяме" за него, за да не ни пречи да очертаваме красиви материалистически теории.

Но във всяка дори и най-стройна теория всеки Бетовен лесно прави дупка със своя "гениален" пръст.

Много важно е да разберем, че културата и науката не са просто някакви разновекторни явления.

Не.

Те са обречени да враждуват вечно, като се осакатяват взаимно.

Културата утвърждава величието, непостижимостта и уникалността на човека.

А науката доказва неговата нищожност, изучаемост и баналност. (Най-често това става неволно, но все пак става.)

Тук конфликтът е неизбежен, тъй като реалистичната картина няма нищо общо ласкателния мит, който е вкоренен здраво чрез културата.

Основният проблем се състои в това, че на културата ѝ трябва бог. Културата е главният бастион на бога. (Той е непристъпен, за разлика от църквата, която няколко поколения волнодумци успяха да превърнат в мумия.)

Да се атакува челно този бастион е безсмислено. (Подобни опити вече са правени, но винаги са изглеждали забавно.)

Именно чрез културата метафизическата идея става свръхвлиятелна и подчинява всеки мироглед.

(Ще отбележим, че при това се анулират примитивните признаци на богопочитание като целуване на ръка на жреците или подобни на това нелепости. Изчезва необходимостта от търсене на вулгарни чудеса.)

Основно световно "чудо" става "гениалността" и тясно свързаната с нея уникалност на личността, която всеки homo задължително свързва със себе си.

А нямащото никакво рационално обяснение неравенство „по гениалност“ пречупва всеки физиологически извод на Бюхнер-Малешот-Фогт-Бернар-Павлов.

Поетите, живописците и композиторите се превръщат в архангели на метафизическото начало. Огнените мечове на техните поеми и симфонии правят лесно „на салата“ всеки естественик с мнимата необяснимост на своя произход.

Махнете бога и ще съборите веднага убеждението на човека в неговата изключителност.

Махнете изключителността на "личността" и ще можете лесно да съборите бога.

Работата даже не е в това, че нещастният homo ще осиротее.

Неговата наследствена деменция, която се маскира така удобно с "вярата", веднага ще се лиши от всичките си покрития, а културата ще девалвира частично.

Симфониите ще се превърнат в това, което са в действителност.

Иначе казано - в структурирани след дълги векове на проби и грешки комплекти от звукови дразнители, чиято сила на въздействието се обяснява с простото умение да се подбира тази последователност и височина на звуковете, която въздейства най-силно и най-ярко на слуховите рецептори и рефлекторните вериги.

Откритото сражение с културата е смъртоносно за науката.

Трябва да помним, че културата е дошла първа, "приспособила се е към жизненото пространство на човека" и е установила отдавна своите закони. Чрез диви традиции и абсурдни измислици именно тя управлява поведението и мислите на милиарди homo. Тя е мощен и всевластен враг на всяко точно знание.

Културата не прощава, когато ѝ посегнат на догмите. Тя е злопаметна и отмъстителна. (Да си спомним печалната съдба на теорията за еволюцията, която човечеството така и не приело.)

Трябва също така да помним, че навсякъде са поставени нейните охранителни вишки, навсякъде сноват нейните съгледвачи и маршируват нейните войници.

Разбира се, това прави научните диверсии още по-съблазнителни, но те трябва да бъдат осъществявани колкото се може по-акуратно. И непременно да се спазва маскировката.

За загубата от всеки открит конфликт много деликатно и мъгливо, но по същество вярно е писал Шрьодингер: "...науката, чиито представители си внушават идеи на език, в най-добрия случай разбираем само за малка група от спътници, такава наука непременно ще се откъсне от човешката култура. В перспектива тя е обречена на безсилие и паралич, независимо колко продължава и колкото упорито се поддържа този стил за избраници в пределите на изолираните групи от специалисти“. (Избранные труды по квантовой механике 1976)

Какъв извод трябва да си направим от казаното по-горе?

Само един: физиологът трябва да възпитава у себе си умно презрение към културата, снизходително разбиране за нейната декоративност, а също така за нейната условност и лъжливост.

Това не е трудно. За целта трябва само да се изучи и разбере механизмът, с помощта на който човекът се е научил да създава различни продукти на сложната нервна дейност. А това са само вериги от условни рефлекси, които всяка култура сплита по свой начин.

На култура може „да си играем“, но тя никога не трябва да се приема сериозно. А авторитетът на нейните създатели, тоест на хилядите писатели, поети, живописци, музиканти и философи, трябва да бъде доброжелателно, но твърдо отхвърлен като нещо съвсем несъществено и нямащо никакво отношение към знанието.

Това не е много лесно, но (ако съдим по всичко) Павлов е бил способен да го направи.

Прекрасен пример е неговото отношение към монументалния идол на световната философия, към Георг Фридрих Вилхелм Хегел.

Както знаем и виждаме, около сянката на Хегел и до ден днешен е прието да се ходи на пръсти, като всяка минута ѝ се правят поклони до земята. Почитта към Хегел не е обсъжданият минимум. Дори беглите, дори най-коректните съмнения в неговото величие са недопустими.

А ето че Иван Петрович, като се запознал с някои произведения на Георг Фридрих Вилхелм, изразил твърдото си убеждение, че „Хегел е умствено непълноценен човек“.

„Трудно е да си представиш, казва той, как човек с нормален разсъдък може да твърди, че идеята, духът е първичен, а материята е вторична, производна“. Нещо повече, Павлов заявил готовността си да аргументира правотата на своите предположения и помолил да му намерят за целта подробна биография на Хегел.

Академик Е. А. Асратян си спомня, че Павлов пожелал да се запознае с биографията на философа, за да разбере „на какъв етап от живота му и поради какъв нещастен случай“ са настъпили, според него, „трагичните промени в разсъдъка“ на Хегел.

„За да удовлетворя неговото желание, му занесох от къщи моя екземпляр на книгата за Хегел от Куно Фишер. След няколко дена той каза, че не е тази книга, която му трябва. „В нея не е описан животът на Хегел с характерните особености на личността му, а появата, развитието и същността на неговите безразсъдни мисли и идеи“. (Асратян Э. А. «Страницы воспроминаний об И. П. Павлове», в сб. И. П. Павлов в воспоминаниях современников Лд 1967, по подлиннику Арх. АН СССР, ф.259, оп.7, № 108)

Раздразнението на И. П. Павлов е лесно разбираемо, с съчиненията на Хегел той вижда предимно изводи, базиращи се на крайно примитивни представи за обсъждания въпрос.

За Павлов било трудно да разбере как може възрастен вменяем човек, след като е навлязъл в областта на една от най-сложните науки, без да има за нея каквито и да е самостоятелни представи, така надуто и категорично да предлага решение на нейния основен въпрос.

Както помним, задевките с философите е отколешна традиция на физиологията.

Мрачният Клод Бернар пише: „Експерименталната физиология няма нужда да се обръща към каквато и да е философска система… Откритията се правят без помощта на философията. И теориите се създават също без нея…Днес физиологията е станала точна наука. Тя трябва да се освободи от философските и теологическите теории, които толкова дълго са се набърквали в нея… ние сме наблюдатели на фактите без всякаква предпоставена систематическа идея“.

Същият Бернар нарича в бележника си Кант, Хегел и Шелинг „празни хора“. (Claude Bernard. Philosophie.1937)

Малко по-късно се изказал и изследователят на физиологията на вселената: „Убеден съм, че философите са оказали пагубно влияние върху развитието на научната мисъл, пренасяйки някои фундаментални понятия от областта на опита, където се намираха под наш контрол, в емпирията на априорността… Философските предубеждения пречат на правилната интерпретация на фактите даже при учени със смело мислене и тънка интуиция“.

На XIV Мадридски конгрес прозвучава първата реч на Павлов за принципите на висшата нервна дейност.

„Мадридската реч на И. П. Павлов е образец на праволинейността и смелостта на великия учен. Той не се уплашил да се откаже смело от безполезното позоваване на психическото, което позоваване в продължение на много години не довело до никакъв напредък в изучаването на механизмите на нервната дейност“. (Анохин П. К. 1949)

Тази реч била само пролог, първо приближаване до теорията за условните рефлекси, но и от нея било ясно, че в лицето на Павлов метафизиката ще срещне ласкав, но безжалостен и могъщ враг.

Именно в Мадридската реч се вижда вече, че Павлов разбира необходимостта да бъде очистена науката за мозъка от калта, внесена в нея от психологията и философията.

Именно по това време Павлов взема и редица твърди организационни решения. Той се разделя с тези учени, „които стоят на позициите да се тълкува умствената работа от гледна точка на психологията“ (става дума да А. Т. Снарский и доктор И. Ф. Толочинов).

Но на Павлов му трябвало време.

И то доста.

За да се оформи теорията за условните рефлекси, да бъде доказана и да нанесе своя удар по основните принципи на метафизиката, били необходими още не по-малко от десет години.

Ще отбележим, че ситуацията била извънредно неблагоприятна за разгръщането на широка естественонаучна трактовка за мисленето.

Заедно с триумфа на спиритизма и окултизма в Европа преживявала второто си пришествие хегеловата мистика.

Намерилият в нея отговор на своите въпроси тогавашен бог на физиологията Чарлз Скот Шерингтън казал студено на Павлов: „Вашите условни рефлекси едва ли ще имат успех в Англия, защото миришат на материализъм“.

В края на XIX век Зигмунд (Сигизмунд Шломо) Фройд вече започнал да формулира своето чисто приказно, но извънредно влиятелно учение. Неговата сила била (преди всичко) в блясъка на литературното представяне и в извънредно ласкателното отношение на фройдизма към човечеството.

От гледна точка на пазара на парамедицинските услуги теорията била безупречна.

(Виждаме, че във всекидневния фолклор фройдистката терминология и до днес заема доста почетно място.)

Фройдизмът бил именно това, от което се нуждаела мислещата Европа, уморена от факта, че материалистите унижавали всичките ценности на човечеството.

От Фройд хората научили не без удоволствие, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", а също така "от силите на несъзнателното". Още едно приятно откритие било това, че всички тези загадъчни процеси могат да бъдат регулирани с помощта на така наречената "психоанализа".

Разбира се, днес е трудно да узнаем кой е бил в по-голяма степен автор на идеята за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" - самият Фройд или онези (като цяло) стотина килограма кокаин, които, като започнем от 1883 година, доктор Зигизмунд Шломо си инжектирал, погълнал, втрил, употребил назално, клизмално или даже във вид на капки за очи.

Извънредно трудно е да заподозреш човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, в съчиняването на такива фантазии като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И до своя кокаинов период написал няколко не лоши статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така че най-вероятно истинският творец на фройдизма е все пак не докторът, а С17H21NO4.

(Но кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви за своето авторство и всичките лаври обрал изключително Зигмунд Фройд.)

Между другото, ако се съди по всичко, именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи това съществено откритие, което направил през 1884 година. Когато пробвал кокаина, който му изпратила за изследване фабриката "Мерк" от Дармщат, той опитал въздействието на концентриран кокаинов разтвор върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и рецепторите за болка.

Малко по-късно това откритие било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неразбираемата статия на Фройд в "Heitlersche Zentralblatt für Therapie" (където Фройд описал личните си преживявания) въвел в оперативната офталмология кокаиновата анестезия на роговицата, с което поставил началото на „нова ера“ в очната медицина.

Тази ситуация довела Фройд до дълговременна ярост и (по всяка вероятност) предизвикала пълното му скъсване с физиологията и медицината. Но той никога не забравил за очарователната сила на научната терминология и продължавал да жонглира с нея.

Плюс това доктор Зигмунд Фройд разбирал добре търговската тежест на научните регалии и имал единадесет неуспешни номинации за Нобелова награда.

Но всъщност цялото му учение (и според собствените думи на Фройд, и според фактите) нямало никаква връзка с неговите научни познания. Нещо повече, той непрекъснато споменавал, че "най-добрите си ученици е намерил сред хора, които не са лекари" (Ф. Виттельс «Фрейд его личность, учение и школа» 1925).

Нобеловият лауреат Питър Медауар характеризирал фройдизма като "грандиозно мошеничество на ХХ век". Но Медауар, заслепен от академичната си гнусливост, по всяка вероятност все пак греши.

В учението на Фройд няма нищо грандиозно.

За съжаление, в него изобщо няма нищо достойно за споменаване.

Но не трябва да смятаме фройдизма и за някакво празно място. Той ще остане вечен пример за това доколко паранаучната фантазия може да бъде за публиката по-съблазнителна и по-реална от науката.

Фройд предизвиквал дълго време справедливото раздразнение на биолози, физиолози и невролози, докато времето не го бутнало "три етажа по-ниско" от науката, в масовите развлекателни жанрове като езотериката и психологията.

Покрай фройдизма, спиритизма, хегелианството, езотериката и вулгарното християнство (което още не е изгубило докрай влиянието си) на интелектуалния пазар на Европа се промъкнали и всякакви видове източни мистики.

Всичко това заедно, накуп с мегафизиката образувало доста неблагоприятен фон. Разбира се, той не можел да влияе пряко на резултатите от научните изследвания, но създавал различни усложнения.

(Може (и трябва) да се презира обществото, но не следва да забравяме за финансовата зависимост на науката от неговите прищевки и увлечения.)

Кървавата революция през 1917 година в Русия дошла тъкмо навреме.

Заемайки се (като всички революции) да създаде „новия човек“, тя изолирала плътно Русия от всевъзможните забави на Европа. Всичките мистични тенденции изгубили постепенно по нейните земи правото на глас.

Нещо повече, революцията (разбирайки, че няма да се справи самостоятелно с метафизиката) сключила съюз с нейния основен враг – академичната наука. СССР я финансирал щедро и последователно, позволявайки на Павлов да не обръща никакво внимание на вятърничавото общество.

Извън зависимостта от субективните оценки за болшевизма трябва да признаем неговата безусловно положителна роля за създаването на необходимите условия за Павловата физиологична школа и за огромното количество проведени от нея експерименти, а чрез това и за развитието на принципно важни, глобални параметри на точното знание. Павлов несъмнено имал изключителна свобода за научни изследвания, осигурена му от условията на революционната среда.

(Отново виждаме, че не най-естетични събития влияят много благотворно върху хода на научната история. За експеримента на Фрич-Хитциг вече говорихме, но подобни примери в историята има много. Да си спомним английската чума през 1665 година. Да, нейни жертви станали няколко милиона души. Но тя прогонила Нютон в „Линкълнширското отшелничество“, където, напълно изолиран от света, той намерил най-сетне време да изследва дисперсията на светлината и да започне своето основно произведение „Математически начала на естествената философия“).

Но да пренебрегне взаимната връзка на двата здраво сплетени въпроса за произхода на мисленето и за общия произход на живота не могъл отначало и Павлов. За да успее, той се нуждаел от относителна определеност по въпроса за произхода на живота.

Теорията за условните рефлекси, макар че е свръхмощен, все пак е "контролен изстрел". Тя е много добра за окончателно ликвидиране на илюзиите, но категорично не става да душѝ по тъмните ъгли на мирозданието мистичните химери.

За да бъде ударът ефективен, противникът трябва да бъде измъчен, обезкръвен и желателно здраво вързан.

С други думи, някой трябвало да хвърли на колене пред Иван Петрович детронираната метафизика.

Павлов разбирал, че в противопоставянето с глобалния "извънфизически фактор" се решава съдбата не само на физиологията, физиката, астрономията и биологията, но и на цялата наука изобщо.

Но на първо време можел само да наблюдава схватката.

Не трябва да си затваряме очите за това, че докосването на истинското, последователното естествознание до крайната страна на живота ще мине без големи недоразумения и противодействия от страна на тези, които отдавна и привично са обсъждали тази област на природните явления от друга гледна точка и само тази гледна точка са признавали за единствено законна в дадения случай" (И. П. Павлов)

Разбира се, ние бихме могли да реконструираме лесно състоянието на темата по времето на Павлов, но ще получим само музеен експонат, днес съвсем неактуален.

На Иван Петрович, между другото, му били достатъчни тези представи, които биха могли да се сумират през 10-20-те години на ХХ век. Те били още много скромни, но за него достатъчни. Като нямал пълна яснота, ръководейки се само от увереността в това, че светът е неопровержимо материален, той се решил да започне своето дело.

И трябва да кажем.

Дори в доста плахия комплект от факти и хипотези Павлов успял да види всичко, което му трябвало: "пред нас е грандиозният факт на развитието на природата от първоначално състояние като мъглявини в пространството до човешко същество на нашата планета, във вид на, грубо казано, фази: слънчеви системи, планетна система, мъртва и жива част на земната природа". ("Двадцатилетний опыт")

Но не всички притежават експерименталния опит на Иван Петрович, позволяващ в капката кучешка слюнка да се види потвърждение на естествените основи на мирозданието.

Приблизително по същото време, тоест в началото на ХХ век, се появила първата възможност "да се опипа" метафизическата идея.

Никаква нейна "плът", никакво нейно осезаемо съдържание не било открито. (Както, между другото, твърдели жреците от племето сенуфо, а също така Хегел-Паскал-Хайдегер.)

Тя почти цялата се оказала направена от незнание, непостижимост и изтънчен романтизъм. Тоест от основните строителни материали на цялата останала култура на homo.

Но!

Всичките тези компоненти били удивително здрави строителни материали. Те били неуязвими за всякаква логика и неподвластни на каквато и да е емпирика.

Ние помним, че опитите на естествениците да победят метафизическата идея в честен бой само осейвал дискусионното пространство с парчета от академични зъби.

Началото на двадесети век добавило такива парчета.

Защо станало така?

Работата е в това, че метафизическата идея се адаптирала бързо към новата реалност. Тя се научила да обръща в своя полза всичките грешки и несъответствия на науката. Това несъмнено било спекулативен, но много мощен похват. Както виждаме, похватът работи и до ден днешен.

Неговият механизъм е прост: всеки пропуск или недостатък на естествознанието се сочи веднага като доказателство за наличието на някакво „свръхестествено начало“ в света, ако нещо не е получило още своето просто обяснение, се приема веднага в полза на метафизиката. Подходяща е и бърканицата с рисунките на ембриони от Хекел, и пилтдаунският череп, и липсата на „преходни формзи“, и неразгаданата роля на ферментите при образуването на ДНК, и някои квантови неясноти.

Неизбежността от грешки при натрупването и пречистването на точните знания е очевидно и естествено нещо. Но метафизиката се е научила да се впива в грешките на науката и да приема всяка от тях за лична победа.

Според тази логика всяко забавяне на представящия се на арената атлет трябва да прибавя точка в полза на злобния инвалид, седящ на двадесет и петия ред на трибуната, който изобщо не участва в състезанието.

Положението е, разбира се, забавно. Но, строго погледнато, всичко това характеризира не метафизиката, а само метафизиците.

Които могат да бъдат разбрани. За спасяването на своята идея те са съгласни на всички. Тяхната наивна хитрост с прекрояването на научните грешки в доказателства за божието битие е по своему даже очарователна.

Разбира се, ние пак не сме уверени, че за тези хитрости ги е упълномощил непосредствено самият „демиург“. Лицензът, подписан от божеството, даващ им право да говорят от негово име, още никой от тях не ни е показвал.

Ние помним: през първата трета на XIX век някакъв поет провъзгласил, че „пред многото низки истини по-скъпа е възвишаващата лъжа“ и този принцип станал основа на паранаучните дисциплини. „Възвишаващата лъжа“ се преоблякла в парапсихологически и философски одежди, загърнала се с езотерични коприни и оглавила глухата и упорита война срещу физиологията.

Тази вечна битка на красивата „измама“ с физиологията се обяснява с разбираемия стремеж на човека да защити своето достойнство, да запази неприкосновен мита за уникалността на homo в мирозданието.

Днес, години по-късно, въпросът за произхода на живота е в общи линии решен. Прецизно, акуратно и доказано.

Но! Именно от тази епоха, когато било поставено началото на дадената тема, до ден днешен са протегнати пипалата на метафизиката. Те са живи. Те доста чувствително стимулират темата и я запазват жива до ден днешен.

(Следва)

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.