СЛУЖБОМЕР

събота, януари 05, 2019

Из „Апостол Павел и неговите врагове“ (от книгата „Исус. Историческо разследване“)


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Деянията на апостолите“ стоят изолирани от всичките двадесет и седем книги на Новия завет.

Това е единствената канонична книга, която ни разказва историята на християнската община от екзекуцията на Исус до началото на 60-те години.

Въпреки че книгата се казва „Деяния на апостолите“, голяма нейна част е посветена на апостол Павел. Нещо повече, като се започне от шестнадесета глава, авторът преминава в повествование от първо лице. Това е така нареченият „Документ Ние“ – наистина безценно свидетелство за най-ранните дни на християнството, оставено от спътник на апостол Павел и този спътник е същият човек, който е написал Евангелието от Лука.

Иначе казано, „Евангелието от Лука“ и „Деянията на апостолите“ са двутомник. В първия том ученикът на Павел разказва за Исус Христос, а във втория – за своя учител Павел.

Подробностите, които не винаги благоразумно привежда условният Лука, не оставят съмнение, че „Деянията“ са наистина написани, или поне продиктувани, от участник в описваните събития, иначе авторът просто щеше да пропусне тези подробности вместо да се опитва да ги преобяснява.

С други думи, от това, че „Деянията на апостолите“ са написани/продиктувани от очевидец, още не следва, че са достоверни. Спомените на Талейран също принадлежат на Талейран, но това не означава, че трябва да вярваме на написаното в тях.

Според „Деянията“, след разпятието на Исус събитията се развили така: когато учениците разбрали, че Исус не е умрял, а напротив – е възкръснал, над тях се спуснал Светият дух, който им дал възможност да проповядват на различни езици.

След първата проповед на Петър към общината се присъединили три хиляди души. Те живеели, като отхвърляли частната собственост. „Всички вярващи живееха заедно и споделяха помежду си всичко, което имаха“ (Деян, 2:44).

С другите към общината се присъединили Анания и Сапфира, мъж и жена. Но понеже при идването си не предали на апостолите всичките свои пари, а само част от тях, Бог веднага ги умъртвил. Имуществото им след тяхната смърт било наследено от апостолите, които го раздали за добри дела.

Общото имущество, както и въздържането от плътски връзки били естествено свързани с очакването на скорошното идване на Царя от Давидовия дом: защо да се плодят, след като съвсем скоро светът ще престане да съществува? Второто пришествие доказвали с наличието на Първото. Христос ще дойде отново, защото вече е идвал.

Ако се вярва на „Деянията“, християнският яхад по това време в Ерусалим е бил много силен. Апостолите обръщали в своята вяра хиляди, вършели чудеса и безпрепятствено проповядвали в Храма (Деян, 2:46). Даже „много юдейски свещеници“ се подчинявали „на вярата“ (Деян, 6:7).

ПЪРВОМЪЧЕНИК СТЕФАН

Рембранд Харменсон ван Рейн, „Пребиването с камъни на свети Стефан“, 1625 г.

За да не се откъсват от духовната дейност, апостолите поставили начело на църквата седем дякони (от гръцкото διάκονος, слуга), единият от които се наричал Стефан, което на гръцки означава „венец“. Дяконите били нещо като завеждащи стопанската дейност.

„Деянията“ твърдят, че Стефан, „изпълнен с Божията благодат и сила“ вършел „велики чудеса и знамения сред хората“ (Деян, 6:8).

Това е важен момент.

„Деянията“ казват, че ръководството на ранната църква е било колегиално: идеологията в нея се ръководела от дванадесетте апостоли, а стопанството – от седемте дякони, като дяконите били някакви второстепенни персонажи, поставени да разпределят продоволствените дажби.

Но ето че „Деянията“ започват да разказват как именно „Стефан“ – човек, който изобщо не е сред апостолите, вършел „знамения и чудеса“ и, нещо повече, лицето му било като лице на ангел (Деян, 6:15). Даже Исус нито един път не е удостояван от Лука с толкова ласкава характеристика.

Този Стефан, според „Деянията“, станал причина за рязък поврат в живота на християнската община. С него започнали да спорят някакви евреи. Те не могли да надвият в спора надарения с божия мъдрост Стефан и тогава използвали обичайния похват на завистниците, победени в спорове: послужили си с донос за Стефан пред властите.

Стефан бил отведен в Синедриона и там поискали да се отрече от Исус. Вместо това той заявил публично за близостта на Второто пришествие. „Ето! Виждам небесата разтворени и Човешкия Син, застанал отдясно на Бога“ (Деян, 7:56) – възвестил Стефан.

Тогава убили Стефан с камъни. Докато го убивали, той, застанал на колене, се молел: „Господи, не ги обвинявай за този грях!“ (Деян, 7:60). След убийството на Стефан срещу църквата започнало „жестоко гонение“ (Деян, 8:1) и вярващите се разбягали от Ерусалим.

ПРОЗРЕНИЯТА НА САВЕЛ

Караваджо, „Духовният прелом на Савел по пътя за Дамаск“, 1600–1601 г.

Убиването на Стефан с камъни играе в „Деянията“ важна роля, защото въвежда в текста главния герой – Савел, когото „Деянията“ наричат римски гражданин. Той най-малкото е бил елинизиран евреин, получил добро гръцко образование. Като елинизиран евреин Савел имал и второ име, Павел.

Това не било християнското му име, получено при кръщенето – това било второто му римско име, произлизащо от латинската дума paulus, малък, скромен. У елинизираните евреи по това време било прието да имат още едно, езическо име, точно така, както у китайците в Хонконг е прието днес да имат две лични имена, едно китайско и едно английско. При никакви обстоятелства през 30-те години в Ерусалим вярващ в Исус юдей не би могъл да получи при кръщенето си латинско име. Ако Павел е получил при кръщенето си още едно име, то е било трето и някакво друго.

Павел участвал в убийството на Стефан, макар че авторът на „Деянията“ се опитва да минимизира неговото участие. Убийците само сложили одеждите си в краката му (Деян, 7:58). След убийството на Стефан започнало преследване на християните и Павел участвал дейно в него. Той се опитвал да унищожи църквата, като ходел от къща на къща, насила измъквал мъже и жени и ги хвърлял в затвора (Деян, 8:3), а след това поискал от първосвещеника „писма до синагогите в Дамаск, даващи му право, ако открие там някакви последователи на Пътя - мъже или жени – да ги върже и доведе в Ерусалим“ (Деян, 9:2).

По пътя за Дамаск на Павел се явил Исус и Павел прозрял. И в буквалния, и във физическия смисъл: защото след срещата с Исус Павел бил поразен от слепота, която била снета едва в Дамаск от апостол Анания.

Като прозрял, Павел също започнал да проповядва Исус. Ще се съгласим, че той имал пълното право да прави това. Защото сега Павел бил един от малцината хора, които видели и даже лично разговаряли с Исус след неговото възкресение. Това то поставяло на равна нога с апостолите и между другото потвърждавало убедително факта на възкресението.

Тъй като Павел бил елинизиран евреин и римски гражданин, той проповядвал Исус не само сред юдеите, но и сред езичниците. Нещо повече, според „Деянията“ той бил назначен за апостол сред необрязаните, докато Петър бил назначен за апостол сред обрязаните.

Това бил напълно логичен подход.

Вярващите в Исус сами твърдели, че в Божието царство няма да влязат всички евреи, а само тези, които вярват в Исус. Но тогава кой е казал, че вярващите в Исус трябва да бъдат непременно евреи?

Именно Павел започнал да проповядва, че за да се спасиш, изобщо не е задължително да бъдеш юдей, а е достатъчна вярата в Христос.

Исус проповядвал еврейския закон: „Не мислете, че съм дошъл да унищожа закона на Моисей или писанията на пророците. Не съм дошъл да ги унищожа, а да ги изпълня“ (Мат, 5:17). Павел проповядвал Исус.

Исус твърдял, че е дошъл да даде на всеки свой привърженик Престол, от който ще съди дванадесетте племена на Израил (Мат, 19:28; Лука, 22:30). Павел твърдял, че Исус е дошъл да изкупи първородния грях.

Иначе казано, именно Павел създал от еврейската миленаристка секта религията на добротата – християнството.

Немският теолог от XIX в. В. Вреде нарича Павел „втори основател на християнството“. „Той запазил новата вяра от угасване във вид на еврейска секта. Спасил я за историята, но направил това, променяйки нейния характер“ (William Wrede. Paul, Lexington, 1962, p. 181).

Благодарение на Павел вярата във възкръсналия Исус, зародила се сред миленаристки настроените евреи, била пренесена в принципно нова екологична ниша. От вяра на една онеправдана нация тя станала вяра на онеправданите низини. От вяра на тези, които мразели империята, станала вяра на тези, които я населявали.

Исус ходел пеш по малката Галилея, Павел пътувал по море от единия край на Римската империя до другия. Географията на неговите странствания, изложена в „Деянията“, се чете като тогавашен Бедекер: християнството се разпространявало по същите търговски пътища, по които идвали съдовете от La Graunefesque и по които дошла чумата по времето на Юстиниан.

В новата екологична ниша, в разредената религиозна атмосфера на Римската империя, където низините вярвали в най-примитивни суеверия, а върховете вместо с религия се утешавали с философия, вярата в Христос, с нейните обещания за вечен живот и възкресение в плът, нямала конкуренти и се разширявала като зайците в Австралия.

При това Павел, както и останалите апостоли, бил уверен, че Второто пришествие ще се случи съвсем скоро:

„Ето какво ще ви кажа, братя: времето изтича“ (1 Кор, 7:29). „Които са умрели в Христос, ще възкръснат първи“, „след това ние, още живите, които сме оцелели, ще бъдем грабнати в облаците заедно с тях, за да срещнем Господа във въздуха и така ще бъдем с Господа завинаги“ (1 Солун, 4:17).

Второто пришествие у Павел, както и у зилотите, било гвоздеят на цялата програма, неин ключов момент.

Днес това приближаващо се Второ пришествие на Христос, което трябвало да види с очите си още първосвещеникът Кайафа, закъснява с почти две хиляди години.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ

Идиличната картина, рисуваща триумфа на Павел, се сблъскала обаче с един проблем.

Буквално навсякъде, където отивал със своята проповед, апостол Павел срещал еретици, „лъжебратя“ (Гал, 2:4), „хора, които ... смущават и се опитват да преиначат Благата вест за Христос“ (Гал, 1:7).

Някакви негодници и подлеци, които идвали в покръстените от Павел общини, преобръщали всичко по свой начин и подсторвали покръстените от Павел добри християни да спазват юдейския закон - да се обрязват, да ядат само кашерна храна и да почитат съботния ден.

Това противоречало коренно на главното послание на Павел, че спасението се постига с вяра в Христос, а не със спазване на Мойсеевия закон. За тези еретици Павел не пестял най-страшните си думи. „Ако някой ви проповядва благовестие, различно от това, което приехте, проклет да бъде!“ (Гал, 1:9).

Но кои са тези еретици и лъжучители, служители на Сатаната, които „се маскират като слуги на праведността“ (2 Кор, 11:15) и ревнуват (ζηλοũσιν) (Гал, 4:17) учениците на Павел?

„Посланието до галатяните“ на апостол Павел не оставя съмнение за техните личности.

Това били апостол Яков, брат на Исус, и апостол Петър. Иначе казано - тези хора, които са познавали Исус не от думите на Светия дух, а са го виждали в плът още в Галилея и са можели, малко или много, да си изяснят неговите възгледи по въпроса по време на личните си разговори.

Да се обърнем отново към „Деянията на апостолите“

Според автора на „Деянията“, веднага след своя духовен прелом Павел заминал за Ерусалим.

Но ние знаем съвсем точно, че това е лъжа, и го знаем именно от посланието на Павел до галатяните. В него Павел обяснява честно, че не, веднага след прелома не е отишъл в Ерусалим. „Аз не се посъветвах с никого, нито пък отидох в Ерусалим, за да се срещна с тези, които бяха станали апостоли преди мен. Вместо това, заминах веднага за Арабия, а после се върнах в Дамаск“. (Гал, 1:16–17).

Според „Деянията на апостолите“, след второто идване на Павел в Ерусалим се провело общо съвещание, на което се обсъждал основополагащият въпрос трябва ли езичниците, които са повярвали в Исус, да спазват юдейския закон.

Но и това е лъжа. Според думите на Павел, не е имало никакво съвещание. „Три години по-късно отидох в Ерусалим, за да се запозная с Кифа, и останах при него само петнадесет дни. Но освен Яков, Господния брат, други апостоли не видях“. (Гал, 1:18–19).

Накрая, според „Деянията“, по време на споменатото по-горе съвещание било решено, че езичниците не са длъжни да спазват закона, а е достатъчно да не ядат идоложертвено месо, като инициатор на това решение бил апостол Петър, който до това време вече бил сядал на трапеза с неевреи.

Което отново е лъжа: Петър не само не е благославял Павел да нарушава юдейския закон, а напротив - идвайки в Антиохия при покръстените от Павел езичници, отказал да дели публично хляба си с тях, в резултат от което между двамата протекла грандиозна теологична разправия.

„Но когато Кифа дойде в Антиохия, аз открито му се противопоставих, защото грешеше, тъй като преди да пристигнат няколко души, изпратени от Яков, Петър се хранеше заедно с езичниците, но когато тези хора се появиха, той се отдръпна и отдели, защото се страхуваше от онези, които принадлежаха към групата на обрязаните.

Авторът на „Деянията“ лъже и то напълно съзнателно. Той лъже за един от най-важните разколи в историята на християнството. Елинизираният евреин и римски гражданин Павел не проповядвал реалния Исус Назорей, а преведения на гръцки език Христос.

Павел смятал, че за спасението е достатъчна вярата в Христос, а този, който смята, че за спасението трябва да се спазва юдейския закон, е еретик. „Ако праведността (δικαιοσύνη) се придобива чрез закона, тогава Христос е умрял напразно“ (Гал, 2:21).

Апостолите, които са виждали живия Исус, била категорично против. За тях праведността (основно понятие за Кумран) минавала именно през закона. „Ни една йота, ни една точка от закона няма да изчезне“ - учи Исус (Мат, 5:18).

За тях препоръката на Павел: "Яжте всяко месо, което се продава на пазара, без да разпитвате откъде е" (1 Кор, 10:25) е същинска анатема, три мрежи на Велиал, драконова отрова и яйце на аспида. Основа на праведността за тях, както и в Дамаския документ, е необходимостта "да се отделя нечистото от чистото". За тях е ясно като бял ден, че всички "презиращи заповедите и уставите подлежат на възмездие като нечестивци, когато Бог потърси сметка от земята".

Версията на Павел, в общи линии и като цяло, победила: християните не почитат съботата и ядат некашерна храна. Но в онези времена било доста пресилено твърдението, че всички апостоли, които са виждали Исус жив, които са яли и пили с него, го разбират неправилно, а истината знае само Павел, който разговарял с него по пътя за Дамаск.

Но даже спорът за закона бил само връх на айсберга. Между първоначалните последователи на Исус и последователите на Павел, както между меншевиките и болшевиките, което ще види по-долу, имало още по-фундаментални различия.

И за да говорим за тези различия, трябва да се обърнем към една не по-малко важна от апостол Павел фигура, което ще ни помогне да разберем ранното християнство.

Тази фигура е Симон Влъхвата.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА

Симон Влъхвата е напълно реално историческо лице, което се споменава, между другото, и от Йосиф Флавий в разказа му за женитбата на прокуратора Феликс и Друзила, богата и влиятелна сестра на Ирод Агрипа.

Ние споменахме вече за този скандален матримониален съюз. Феликс, бивш прокуратор на Юдея от 52 до 58 година, бил типичен пример за безумната кадрова политика на император Нерон. Брат му Палас бил освободен роб и фаворит на Нерон, ненавиждан от римския елит, а Феликс не бил по-хубав от брат си. Като всеки предвидлив временен чиновник Феликс искал да конвертира временния си длъжностен успех в нещо по-перманентно. При тези условия бракът с приказно богатата юдейска принцеса бил много разумна стратегия.

Проблемът бил там, че Друзила изповядвала юдаизъм и затова не можела да се омъжи за необрязан римлянин. (Освен това тя била омъжена, но в сравнение със Закона това било дреболия). Затова Феликс, според Йосиф, изпратил при нея някой си Симон, юдей, роден на остров Кипър и представящ се за гоес, който започнал да я уговаря "да остави мъжа си и да се омъжи за Феликс". Йосиф Флавий не казва какви аргументи е използвал Симон, но се знае, че те подействали: Друзила се омъжила за изпратения в Юдея бивш санкюлот, като му донесла с това щастие и състояние.

Симон Влъхвата се споменава и в "Деянията на апостолите". Там се разказва как Симон Влъхвата, " като видял, че с полагането на ръцете на апостолите се дава Светия дух" (Деян, 8:18), донесъл на евангелист Филип пари и му ги предложил за "такава власт, че да може всеки, върху когото положа ръцете си, да получи Светия дух" (Деян, 8:19). Симон бил, разбира се, сурово скастрен. Именно заради тази осъдителна постъпка на Симон продажбата на църковни длъжности била наречена по-късно "симония".

Освен това - което е важно - в "Деянията на апостолите" Симон Влъхвата е наречен християнин. Той не е езичник, не е идолопоклонник, не е мошеник. Той "се кръстил и не се отделял от Филип" (Деян, 8:13). Симон вярва в Христос, но не както трябва. Той е еретик. Ириней Лионски и Евсевий Кесарийски твърдят, че ереста в църквата е тръгнала именно от Симон Влъхвата.

В други ранни християнски източници на Симон Влъхвата е отделено много повече място отколкото в "Деянията на апостолите". Едно такова съчинение са "Деянията на Петър". Те са написани в Мала Азия - може би в Антиохия - през втората половина на II век. Основната им тема е магическото състезание между апостол Петър и Симон Влъхвата.

"Деянията на Петър" започват с малък, но важен, както ще видим, епизод.

В този епизод вярващите идват в дома на апостол Петър, за да излекуват своите болни. Както вече казахме, ранните християни вършели постоянни чудеса. Именно фантастичното могъщество на апостолите на Исус, праведни и свети, било основно доказателство за истинността на тяхното учение. Но, като дошли в дома на Петър, молителите видели там дъщеря му, скована от паралич. Ето защо един от тях се усъмнява точно Петър ли притежава заявеното всемогъщество и ако е така, защо не може да изцели своето дете.

Отзовавайки се, Петър нарежда в името на Господ парализираната му дъщеря да стане и да ходи. Тя става и ходи, а след това по заповед на Петър ляга отново на мястото си.

Петър обяснява, че за неговата дъщеря е по-добре да остане парализирана, защото имал видение, че ако бъде здрава, ще съблазнява с красотата си мъжете.

Той разказва историята как един богат човек на име Птолемей искал да завладее дъщеря му. За да предотврати това, Петър се помолил и дъщеря му била сразена от паралич. А Птолемей, заради своето нечестиво желание, ослепял. Ослепелият Птолемей повярвал в Господ и, умирайки, завещал на дъщеря му парче земя. Тази земя Петър продал, а парите раздал на бедните.

Така фактът, че дъщерята на апостол Петър е парализирана, не противоречи по никакъв начин на неговата необятна магическа власт. Напротив - потвърждава я.

А това кратко встъпление предхожда историята със Симон Влъхвата. Петър научава, че в град Рим се е появил някой си Симон Влъхвата. Той нарича себе си последовател на Исус и твори чудеса в името на Христос, но ангел Господен открива на Петър, че в действителност Симон Влъхвата получава сила от Сатаната. В други апокрифи се казва, че Симон Влъхвата се представял за възкръсналия Христос.

Петър познава добре Симон. Той вече го е гонил от Ерусалим, защото Симон Влъхвата само се наричал християнин, а в действителност бил мошеник, обирджия и кръгъл аферист. В Ерусалим Симон даже окрал с помощта на някакво вълшебство една богата вдовица, която го смятала за апостол. За щастие на вдовицата, ангел Господен разкрил на Петър печалното събитие и съучастниците на Симон били заловени на местопрестъплението. Самият Симон избягал, а вдовицата станала християнка и дала парите си на Петър.

Като чува, че измамникът и аферист Симон Влъхвата, прогонен от Юдея, не само не се е изгубил, а се е заел със старото вече в столицата на империята, Петър тръгва на път и пристига в Рим. Там той отива най-напред в синагогата.

Християните в синагогата (това е важна подробност) разказват на Петър за аферите на Симон Влъхвата. Те се оплакват, че някой си сенатор Марцел давал винаги пари на християните и им помагал. Сега обаче, вместо за истинските християни, които вярват правилно, той харчи всичко за Симон, който не вярвал подобаващо.

Правилно вярващите християни молят Петър да им помогне в бедата и да изобличи Симон Влъхвата.

Апостол Петър отива в дома на сенатора Марцел. Като вижда там да пази вързано с верига куче, той го дарява с човешки глас и го заставя да доложи за него на Симон.

При вида на подобно нагледно доказателство за способностите на Петър да върши чудеса сенаторът Марцел излиза от дома си, сяда в нозете му и моли за прошка, че се е поддал на ереста.

За всеки случай Петър предоставя на сенатора нови акредитивни писма във вид на чудеса. Той заставя статуята на императора, разтрошена на двора, да се събере и да стане едно цяло. След това съживява една сушена херинга. Той я пуска в басейна, тя оживява и плува, като маха весело с опашка. Накрая Петър извършва трето чудо. Вместо да отиде сам да спори със Симон, той изпраща при него майка със седеммесечен младенец, чиито уста, както е известно, казват винаги истината.

В богословския спор младенецът побеждава лесно еретика Симон и му нарежда да напусне Рим "до настъпването на шабата".

Говорещото куче, оживялата херинга, събралата се статуя и проповядващият младенец са несъмнено доказателство за всеки слушател на "Деянията", че Петър е апостол, а Симон Влъхвата - измамник и син на дявола.

Но римската публика не е такава и се нуждае от други доказателства. Затова префектът на Рим Агрипа урежда на форума магическо състезание между Симон Влъхвата и Петър.

По време на състезанието Симон Влъхвата убива с една дума слугата на префекта. Петър го възкресява чудодейно.

По време на второто изпитание донасят на форума мъртвец. С помощта на вълшебства Симон Влъхвата го заставя да отвори очи и да кима с глава. Изуменият префект възкликва, че това е истинско чудо, но апостол Петър веднага му посочва грешката: защото трупът изобщо не е оживял, а само върти очи и глава, което съвсем не е същото. След това апостол Петър възкресява мъртвеца.

Благодарната майка на бившия покойник му дарява две хиляди жълтици, покойникът - четири хиляди, и още една благородна матрона, повярвала в Христос - десет хиляди.

На Симон Влъхвата, мошеник и аферист, тези пари, естествено, не му дават покой, той не се успокоява и продължава да върши чудеса, като отмъква клиентите и даренията на апостол Петър. Тогава идва третият, решителният етап от състезанието.

Симон Влъхвата обещава да полети над Рим и наистина, в определения ден, за възторг на римската тълпа, излита над форума. Апостол Петър обаче отправя молитва към Господ, Симон Влъхвата пада от високото, удря се смъртоносно и умира.

Последен епизод от "Деянията на Петър" е мъчителната смърт на апостола. Работата е в това, че след като апостол Петър победил Симон Влъхвата, огромно количество римляни, а най-вече римлянки, повярвали в Христос. А като повярвали, започнали да отказват на мъжете си плътска близост, както подобавало в предверието на Края на света.

Мъжката половина на римския елит не била доволна от това положение на нещата и префектът на Рим, Агрипа, възмутен от внезапно пламналото в неговата любовница целомъдрие, екзекутирал Петър, като го разпънал, по негова молба, с главата надолу.

Историята за състезанието на апостол Петър и Симон Влъхвата била много популярна чак до Средните векове и съществува в много варианти. В един от тях например арбитър на състезанието е император Нерон, който след неуспешния полет на Симон Влъхвата заповядва да екзекутират апостолите Петър и Павел, които предизвикали неговото падане.

Ако си представим, че тази легенда има историческа основа, излиза, че по времето на апостол Петър е имало някакъв страшен еретик, който уж проповядвал от името на Исус, и даже се отъждествявал с Христос, но в действителност бил син на Сатаната.

Петър прогонил този еретик от Юдея и го последвал в Рим. Въпреки че победил там еретика, това довело до неговата смърт.

Кой е този страшен Син на Сатаната, архиересиарх и лъжечудотворец, кой е този Симон Влъхвата, наричащ себе си Исус Христос, и защо не знаем нищо повече за него?

Фредерик Кристиян Баур, немски протестантски теолог и основател на Тюбингенската школа, втори след Раймарус основоположник на библейската критика, предположил, че ние познаваме Симон Влъхвата много добре, но под друго име.

Това е апостол Павел.

-----------------------

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.