СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 02, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела I

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела I

Как се става герой

През 1941 година в Н-ското подразделение на Волховския фронт нямаше по-изпаднал войник от мене. Въшлясал, подпухнал, покрит с кал дистрофик, не можех да работя нормално, нито бодрост, нито стойка. Моята жалка фигура издаваше само унило отчаяние. Събратята ми по оръжие или сумтяха мълчаливо и неодобрително и се извръщаха от мене, или изразяваха своите чувства с яка псувня: "Увисна ни това недоносче на шията!" Като връх на всичко голямото началство ме улови да върша едно прекрасно дело: бях изровил от снега един умрял кон и сечах бифтеци от замръзналия му бут. Замах с тежката брадва - уф! - с придихание, а после минута отдих. Устата отворена, очите изблещени, от устата и ноздрите - пара. Студът беше силен. А след това отново: уф! Ах! Ах! Ах! Вдигам очи, а към мене гледа с омерзение сит, румен, с белоснежна полушубка, нашият комисар. Той даже не се унижи да говори с мене, не изпсува, не ми викна, а отиде направо в щаба и по телефона насапуниса моя пряк началник за упадъка в подразделението, за ниското морално-политическо равнище и т.н., и т.н.

Моят пряк началник се намираше по това време в един дот близо до немските позиции, на два-три километра от нашето село. Той имаше свой метод за възпитаване на подчинените си. Викаше провинилите се при себе си и го правеше през нощта, за да почувстват по-силно своята вина, като тичат по студа, често под обстрел, при него на наблюдателния пункт. Събудиха ме в три часа сутринта и ми предадоха заповед да отида за получаване на "овца" (ценни указания, с други думи - щяха да ме навикват).

- А как да стигна дотам? - попитах аз, още сънен.

- Триста метра напред, там има раздвоена бреза с откършен връх, след това голяма снарядна яма, ще завиеш наляво, после направо и след половин час ще видиш един хълм. Там е нашият дот. А по-добре върви по телефонния кабел. Няма да се заблудиш. И гледай внимателно, да не налетиш на немци!

И аз тръгнах.

Брезата се оказа значително по-далече и стволът ѝ неизвестно защо се разклоняваше нагоре не на два, а на три големи клона. Снарядни ями имаше множество навсякъде, а телефонният кабел изчезна някъде. Накратко казано, заблудих се веднага и изгубих всичките ориентири. Реших все пак да вървя напред с надеждата да попадна на нашия дот. Нощта не беше много тъмна, от време на време луната надничаше иззад облаците. Рядко с бледа светлина проблясваха немски осветителни ракети. Вървях през редки храсталаци по целината, ту потъвайки в снега почти до кръста, ту по голи поляни, където духаше вятър, който люлееше стърчащите от преспите изсъхнали тревни стебла. Пътечка от следи се виеше зад мене. Отнякъде стреляше периодично немска картечница и разноцветни трасиращи куршуми летяха като малки птичи ята, един след друг. Понякога свистяха съвсем наблизо, удряха се в някоя тревичка и се пръскаха с трясък, проблясвайки като бенгалски огньове. Това щеше да е много красиво, ако сърцето ми не се свиваше от лют страх. Вървях вече повече от час, без да зная накъде. Немските ракети и изстрели останаха зад мене. Къде съм?

Точно определена фронтова линия по това време нямаше. Ние настъпвахме, немците стояха в опорните си пунктове, а пространствата между тях се контролираха от подвижни патрулиращи отряди или изобщо не се охраняваха. "Ще мина още сто метра - реших аз - и ще се върна, по-добре да ме накажат, отколкото да попадна в плен!"... На пътя ми се изпречиха гъсти храсти, да се промъквам през тях беше трудно, трябваше да сваля от рамото си пушката, за да не се закача за клоните. Като я държах с щика напред, излязох най-сетне на едно възвишение, където имаше отъпкана пътечка.

Видът ми беше чудовищен: прогорен шинел, кална ушанка, здраво завързана под брадата, разнокалибрени, кърпени и прекърпени валенки... Приличах на чучело, поръсено със сняг. И изведнъж при блясъка на една ракета видях пред себе си на пътечката друго чучело, още по-чудновато. Беше немец, с вързана на каската женска вълнена кърпа. На раменете му тегнеше термос, в ръцете си носеше мешки и няколко манерки. На шията му висеше автомат, но за да го свали, щеше да му трябва доста време. Последва няма сцена. Двамата се вцепенихме от ужас, двамата облещихме очи и отскочихме един от друг. Най-много ми се искаше да избягам, да се скрия. Инстинктивно вдигнах пред себе си пушката, даже забравил, че държа оръжие. И изведнъж моят фриц, като хвърли в снега манерките, вдигна нагоре ръцете. Устните му затрепериха, той започна да хълца и пара тръгна да излита конвулсивно от ноздрите му през замръзналите и заскрежени сополи. Нататък всичко беше като на сън. Сложих пръст на устните си и посочих на немеца моите следи в храстите: "Върви, значи, там, напред!" Немецът вдигна своите мешки и манерки и тръгна, подсмърчайки, по преспите. Объркан, аз даже не му взех автомата.

Час и половина, пухтейки и спъвайки се, ние вървяхме по моите следи, които, слава богу, не бяха покрити със сняг, и на разсъмване вече се довлякохме до селото, където нощуваше нашата част. Велико беше изумлението на моите другари по полк, които бяха получили заповед да ме търсят. Разоръжиха немеца, свалиха му термоса, а аз през това време се опитвах да обясня чистосърдечно всичко станало на старшината: "Заблудих се!.." "Без приказки!" - каза старшината, като ми хвърли проницателен, всеразбиращ поглед. "Почивайти, обядвайте!" Разляхме в канчетата вкусната немска грахова супа със сланина, гореща и ароматна, поделихме си бисквитите и започнахме да ядем. Какво блаженство! А старшината между другото докладваше на началството по телефона: "Другарю полковник! Подразделението ни се сблъска с противника. След престрелка немците отстъпиха. Нашият радист взе пленник... Тъй вярно, пленник!" Полковникът заповядал фрицът да бъде веднага доставен в щаба.

Аз все пак настоях да дадат на моя нещастен приятел, жалък и въшлив, пълно конче с гореща супа и това е най-приятното нещо, което е останало в паметта ми от целия трагикомичен епизод. А и фрицът, ако е преживял пленничеството, би трябвало да е запазил добри чувства към мене: нали за него войната свърши.

Оказа се, че като съм се заблудил, съм излязъл на пътека, по която носят боеприпаси и храна за един голям немски дот. Но защо немецът вървеше сам? Защо нямаше патрули?.. Неведоми са съдбите човешки! Оказа се също, че вече няколко дена нашето командване се опитвало безуспешно да се сдобие с пленник - "език". Вършели подвизи в тила на врага професионални разузнавачи, загивали специални отряди, изпратени за "език", а да вземат пленник така и не успявали. Самият командир на армията Иван Иванович Федюнинский псувал на майка заради това подчинените си така, че се пукали телефонните апарати. Началството не знаело какво да прави. И изведнъж, съвсем неочаквано, аз реших тези тежки проблеми...

Ето значи как се става герой! За моите провинения така и не си спомниха. Простиха ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.